Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 8

 

гр. Сливен,  24.01. 2019 година

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и трети януари през две хиляди и деветнадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                   Мл.с. СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА                       

при участието на прокурора ………и при секретаря Радост Гърдева, като разгледа докладваното от М. Сандулов гр.  д.  N 5  по описа за 2019  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е решение № 1390/27.11.2018 г. по гр.д. № 3393/2018 г. на Районен съд – Сливен, с което е признато за установено на основание на чл. 439 от ГПК по отношение на Община Сливен, БУЛСТАТ 000590654, представлявано от кмета С.Р., с адрес ***********, че Г.Д.Д. ЕГН ********** ***, не дължи сума в размер на 1 371,03 лв., от която главница в размер на 662,33 лв., представляваща публични задължения за данък върху недвижими имоти, такса битови отпадъци, данък върху превозните средства и пътен данък за периода 01.01.2008 г. – 31.12.2012 г., законна лихва върху сумата към 21.06.2018 г. в размер на 2,58 лв. и неолихвяема сума в размер на 706,12 лв. дължими по Акт за установяване на задължения № РД 000083/05.02.2013 г. на Община Сливен, за събирането на които образувано изпълнително дело № 777/2018 г. по описа на ДСИ при СИС при Сливенски районен съд поради погасяването им по давност и е осъдена общината да заплати на ищеца направените по делото разноски.

        Подадена е въззивна жалба от Община Сливен, чрез процесуалния представител по пълномощие, в която се твърди, че решението е неправилно, незаконосъобразно, постановено при съществени нарушения на процесуалния и материалния закон и е необосновано. Твърди се, че АУЗ е издаден на основание чл. 107 и чл. 171 от ДОПК във връзка с подадена декларация по чл. 14 ал.1 от ЗМДТ и чл. 54 от същия закон. С акта са установени публични задължения в посочените размери.  Неправилен е формирания от съда извод, че пет годишния срок е изтекъл на 26.02.2018 г. или много преди подаване на молбата за образуване на изпълнителното производство, която е от 18.06.2018 г. Твърди се, че давността се прекъсва с издаването на акта за установяване на публично вземане съгласно чл. 72 ал.2 от ДОПК. Така новата давност започва от 01.01.2014 г. и приключва на 31.12.2018 г., като това е общия текст на чл. 171 ал.1 от ДОПК за давността на публичните вземания. Твърди се, че АУЗ е прекъснал давността на задълженията от 2008 г. и за тези задължения е започната да тече нова давност, която не е изтекла.  На следващо място се сочи, че лихвите върху публични вземания са публични и по отношение на тях е приложим общия режим съответно петгодишен давностен срок, което изключва приложението на чл. 111 б.“в“ от ЗЗД. В обобщение се иска да бъде постановено решение, с което да бъде уважена въззивната жалба и да бъде отменено първоинстанционното решение.

 В законовия срок е постъпил писмен отговор на тази въззивна жалба, в който се твърди, че тя е неоснователна. Правилно районният съд е преценил, че претендираните от ответника суми са погасени по давност. Наведените доводи в жалбата са несъстоятелни и не сочат на неправилност и порочност на решението. Иска се да бъде потвърдено първоинстанционното решение.

С жалбата и отговора не са направени нови доказателствени искания, а и двете страни са претендирали разноски.

В с.з. за въззивника се явява представител по пълномощие, който поддържа подадената жалба.

В с.з. въззиваемият, редовно призован, не се явява, за него се явява представител по пълномощие, който оспорва основателността на подадената жалба.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед  обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства и тези пред настоящата инстанция, намира, че обжалваното решение е правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така  както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Страните не спорят по фактите. Във въззивната жалба се развиват съображения, че новата давност за вземането на Общината е започнала да тече на 01.01.2014 г. и е приключила на 31.12.2018 г., като се позовава на общия текст на чл. 171 ал.1 от ДОПК. Тези съображения обаче са необосновани. Безспорно е, че в случая се касае за вземания за данък превозно средство, данък недвижими имоти и такса битови отпадъци  които обхващат периода от 2008 г. до 2012 г. включително и така давността съгласно разпоредбата на чл. 171 от ДОПК за последното вземане от 2012 г. е започнала от 01.01.2013 г. С издаването на Акта за установяване на задължението на 05.02.2013 г. давността е била прекъсната и е започнала да тече нова давност, но тази давност не е започнала да тече от 01.01.2014 г., както се поддържа във въззивната жалба, а от издаването на този акт. Правилно и законосъобразно районния съд е приел, че с депозиране на възражение от длъжника на 08.07.2013г. давността е спряла – чл.172, ал.1 ДОПК, като към този момент вече е изтекъл срок от 5 месеца и един ден. Така до произнасяне с решение 415/26.07.2013г на директор Дирекция „Местни приходи давност не е текла. От следващия решението ден 27.07.2013г. давността е продължила да тече и събрана с изтеклата преди това давност /изтекъл период преди обжалването на акта 5 месеца и 1 ден/, т.е. след изтичане на период от 4години и 7 месеца / до 5 годишния давностен срок/, съответно петгодишния давностен срок изтекъл на 26.02.2018г. или много преди подаване на молбата за образуване на изпълнителното производство, която датира от 18.06.2018г.

В обобщение настоящия състав намира, че предявеният иск се явява основателен, поради което следва да бъде уважен и решението на районния съд е правилно и законосъобразно. 

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

 

Въззиваемата страна  е претендирала разноски и такива  следва да бъдат присъдени в размер на сумата от 450 лева представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за тази инстанция. Претендираното възнаграждение е към минималния размер от Наредбата и е съобразено с обема на процесуалните действия и правното съдействие, осъществени от адвоката.

 

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 1390/27.11.2018 г. по гр.д. № 3393/2018 г. на Районен съд – Сливен.

        

         ОСЪЖДА Община Сливен, БУЛСТАТ 000590654, представлявано от кмета С.Р., с адрес ***********, да заплати на Г.Д.Д. ЕГН ********** *** сумата от 450 /четиристотин и петдесет/ лева представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за тази инстанция.

 

Решението не подлежи на обжалване.

                                     

                                                

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                         

         ЧЛЕНОВЕ: