Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 06.03.2019 г.

 

 

                    В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на шести март през двехиляди и деветнадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                            МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                      мл.с. СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Радост Гърдева, като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 80 по описа за 2019  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 1440/11.12.2018г. по гр.д. № 4481/18г. на СлРС, с което са отхвърлени като неоснователни и недоказани предявените от  „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД, гр. Бургас против С.С.И. и Г.С.И. искове за признаване за установено между страните, че всяка от двете ответници, в качеството им на съсобственици на имот в с. Смолник, общ. Карнобат, дължи на ищцовото дружество сумите, съответно - по 26, 40 лв., представляващи половината от задължение на техния наследодател в размер на 52, 80 лв.  за заплащане на ВиК услуги за периода 01.05.15г.-01.09.15г.,  и по 7, 15 лв., съставляващи половината от общото задължение от 14, 30 лв., представляващо обезщетение за забава върху главницата в размер на законовата лихва за периода 26.10.15г.-26.06.18г., обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху главниците от 29.06.18г. до окончателното изплащане, както и разноските по заповедното производство по ч.гр.д. № 3296/18г. на СлРС в размер на 75 лв., и са присъдени разноските на ответниците за исковото производство.

Против това решение е постъпила въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство.

Въззивникът обжалва изцяло решението, като твърди, че то е незаконосъобразно и неправилно. Заявява, че причина за това са допуснатите редица процесуални нарушения. Районният съд необосновано е приел, че ответниците на са задължени лица, тъй като това не е доказано по надлежен начин, както и не е доказан обемът на претендираните доставки. Тези си изводи съдът изградил въз основа на непълна фактическа обстановка, тъй като е допуснал съществени процесуални нарушения и нарушаване равнопоставеността на страните. Твърди, че първо, неправилно е процедирано във връзка с допускането на поисканите от ищеца експертизи и несъбирането на заключения по тях като доказателствени средства поради отмяна на определението от страна на първоинстанционния съд. Излага доводи. На второ място въззивникът сочи като нарушение действията на съда във връзка с допускането на гласни доказателствени средства, но непроваждане на разпит на свидетеля, за което също излага съображения. Третото оплакване е свързано с неуважаване на исканията, направени с писменото становище преди първото с.з. за издаване на съдебни удостоверения за снабдяване с документи във връзка с придобиването на собствеността върху имота от страна на ответниците по силата на наследяване по закон, четвъртото – с невръчването на отговор от едната ответница и несъобразяване на съда с направеното изрично искане за постановяване срещу нея на неприсъствено решение, което е последица, предвидена в закона. Последното възражение на въззивника касае неправилния според него извод на съда, че обемът на доставените услуги не е доказан поради липса на подписи на ответниците върху карнета, без да има такова оплакване от тях. Развива подробно доводите си в тази връзка.

Така въззивникът заявява, че всичко това е довело до постановяване на незаконосъобразен и неправилен съдебен акт, моли въззивната инстанция да го отмени и да върне делото за разглеждане от друг съдебен състав с указания за фазата, от която то следва да бъде разгледано. В случай на отстранимост на пороците моли съда да допусне направените доказателствени искания и се произнесе по същество, като уважи изцяло исковете и му присъди разноските за двете инстанции, от които 100 лв. ю.к. възнаграждение за въззивната.

Във въззивната жалба са направени нови доказателствени или процесуални искания за въззивната фаза. Въззивникът иска повторно назначаване на двете съдебни експертизи, съгласно исканията направени в първоинстанционното производство с формулираните там въпроси, иска разпит на свидетеля, посочен в исковата молба в режим на довеждане, както и прави искане за разпита му по делегация по чл. 25 от ГПК, поддържа и искането за издаване на три броя съдебни удостоверения по начина, по който са формулирани в молбата от 06.12.18г. до РС.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК двете лица, стоящи на въззиваемата страна, са подали писмени отговори, с напълно идентично съдържание, с които я оспорват като неоснователна. Излагат подробни съображения, с които последователно оборват всички релевирани оплаквания. Считат, че атакуваното решение е постановено при спазване на процесуалните и материалните разпореби. Заявяват, че няма допуснати нарушения, излагат доводи в тази насока. Анализирайки събраните доказателства заявяват, че исковете са изцяло недоказани и по основание и по размер, липсват пороци, водещи до отмяна на съдебния акт. Молят въззивния съд да остави без уважение въззивната жалба, да потвърди обжалваното първоинстанционно решение и да им присъди разноските за тази инстанция. Представят списъци по чл. 80 от ГПК. Противопоставят се на направените с въззивната жалба доказателствени искания.

В отговорите няма направени нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на производството.

С мотивирано определение съдът е оставил без уважение доказателствените искания на въззивника.

В с.з. въззивникът, редовно призован, не изпраща процесуален представител по закон или пълномощие.

В с.з. въззиваеми пор. №№ 2 и 3, редовно призовани, не се явяват лично, с писмени становища, подадени чрез процесуалния им представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, оспорват въззивната жалба, поддържат отговорите си, и молят съда да потвърди решението на СлРС. Претендират разноски за тази инстанция по представените списъци.

Въззивният съд намира, че въззивната жалба е редовна и допустима, отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Съдът е сезиран да се произнесе по съществуване на вземане, за което на ищеца е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК и неговите размер и основание следва да бъдат идентични с тези по заявлението за издаване на заповедта за изпълнение.

 В случая предмет на тази заповед, съответно – на предявените установителни искове, са сумата 52, 80 лв. /по 26, 40 лв. спрямо всяка от ответниците/, представляваща задължение за заплащане на ВиК услуги за периода 01.05.15г.-01.09.15г., сумата 14, 30 лв. / по 7, 15 лв. спрямо всяка от ответниците/, представляваща обезщетение за забава върху главницата в размер на законовата лихва за периода 26.10.15г.-26.06.18г. и разноските по заповедното производство по ч.гр.д. № 3296/18г. на СлРС общо в размер на 75 лв.

Върху ищеца лежи тежестта на доказване на релевантните положителни факти, от които черпи изгодните за себе си правни последици.

Паричното вземане, претендирано от него, произтича от търговски ненаименован договор за предоставяне на ВиК услуги – доставка, отвеждане и пречистване на вода през посочения период.

Така ищцовото дружество е следвало да установи, че за времето, за което претендира плащането, е доставило ВиК услуги, че това е сторено за конкретния имот, за който се отнася претенцията, че двете ответници са имали качеството „потребител“ на водоснабдителни и канализационни услуги за този имот, или че са наследници/правоприемници на лице с такова качество, както и каква е точната стойност на доставените услуги и как е определена тя.

Никой от тези факти не бе доказан така, че да създаде у съда непререкаемото убеждение, че той се е осъществил по твърдения от страната, носещта тежестта на доказване, начин.

Причина за неустановяването на правнозначимите обстоятелства е процесуалното поведение на ищеца, а не както той твърди във въззивната си жалба – допускането на процесуални нарушения от първостепенния съд.

Най-напред съдът е извършил надлежно всички процесуални действия предвидени в чл. 141 – 146 от ГПК – проверил е и е приел за редовна исковата молба, докладвал е същата, както и отговорите на лицата, заемащи другата страна, изяснил е на участниците в производството обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и възражения и е дал вярната правна квалификация на исковете, като я е извел от конкретните и еднозначни твърдения, заявени с исковата молба, показващи как ищецът сам характеризира спорното материално отношение и от какви основания претендира, че черпи права.

Първоинстанционният съд е определил подлежащите на доказване факти и е разпределил доказателствената тежест между страните, като се е произнесъл по направените доказателствени искания. Разгледал е всяко от тях, като е изолирал идентичните и ненуждаещи се от доказване факти, твърдени от двете страни, и е поставил на доказателственото поле тези твърдения, от установяването на които позоваващата се на тях страна извлича изгодни за себе си правни последици. Допуснал е своевременните доказателствени искания за ангажиране на относими и необходими доказателства.

Преписи от това определение са връчени на страните, като на ищеца е връчен и препис от писмения отговор на едната ответница. Невръчването на отговора, подаден от другата, не е процесуално нарушение, годно да доведе до отмяна на атакуваното решение, тъй като страната е имала възможност да се запознае с него – най-малкото поради това, че в доклада, чието получаване не се оспорва,  съдът изрично е посочил наличието на два отговора и е възпроизвел еднаквото им съдържание - и да направи искания, а като се има предвид пълната му идентичност с отговора на първата ответница, то въззивният съд не намира да е налице нереализирано вследствие на несвоевременното връчване на отговора процесуално право на ищеца.

На следващо място несподелимо е и оплакването за нарушение свързано с непостановяване на неприсъствено решение по отношение на ответницата, чийто отговор не е бил връчен на ищеца. Пропускът на съдебното деловодство да приложи документа към съобщението не може да се приравни с липсата на такъв документ – тоест – с неподаването на отговор. От значение е обективната констатация на съда, а не субективната представа на страната. Няма и другите условия, предвидени в чл. 238 и чл. 239 от ГПК, за постановяване на неприсъствено решение – от една страна ответницата има редовно упълномощен процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК – адвокат, който е извършвал всички процесуални действия валидно и надлежно, явил се е в с.з. и е осъществил активно представителство. От друга страна този състав счита и че категорично не е налице изискването по чл. 239 ал. 1 т. 2 от ГПК – искът да е вероятно основателен с оглед представените доказателства. Освен това преценката дали да постанови неприсъствено решение е предоставена на първоинстанционния съд и ако той счете, че не са налице съответните предпоставки, това не опорочава постановеното по общия ред решение.

 По-нататък решаващият съд е събрал допуснатите средства по правилата, предвидени в ГПК и е извел фактическото положение от съвпадащите, подкрепящите се, кореспондиращи помежду си и взаимнодопълващи се доказателства, извлечени от съответните им носители – представените писмени доказателствени средства. При преценката им се е ръководил от общите правила, касаещи материалната и формалната доказателствена стойност на диспозитивните и свидетелстващите официални и частни документи. Осигурил е на страните пълна и равна възможност за защита в производството, поради което е изцяло неоснователно оплакването за нарушаване правото на защита на въззивника-ищец.

В тази връзка са тенденциозни и неотговарящи на действителността част от релевираните оплаквания. Настоящият въззивен състав счита, че няма процесуални нарушения във връзка както с експертизите, така и с гласните доказателствени средства. Първоинстанционният съд е уважил идвете искания на ищеца. С определението, което му е легитимно връчено на 30.11.18г., съдът ясно и недвусмислено е определил освен депозитите за извършване на експертизите и точния срок за внасянето им – едноседмичен от получаване на уведомлението. Така ищецът е бил длъжен да внесе сумите най-късно до 07.12.18г., но той не е сторил това, без да е посочил своевременно уважителни причини и по този начин е приел риска от последицата от невнасянето. Освен това именно ищецът не е изпратил процесуален представител по закон или пълномощие в откритото с.з., а е депозирал само писмена молба-становище, с което доброволно се е лишил от възможността за навременна реакция при определено процесуално развитие. Направените в писменото становище доказателствени искания са акуратно разгледани от съда, който се е произнесъл по тях и се е мотивирал обосновано защо ги отхвърля.

Както се посочи, невнасянето в указания срок на депозитите за извършване на експертизите еднозначно води до неизвършването им и несъбирането на заключенията като писмени доказателствени средства, съответно – до изграждане на фактически и правни констатации при наличните доказателства. По-късното внасяне, едва на датата и след на провеждане на с.з., без надлежно да е поискано и разрешено от съда удължаване на срока, не може да неутрализира процесуалното бездействие на страната и да придаде на приложената от решаващия съд процесуална последица характер на процесуално нарушение. Правилно съдът е отменил определението си за допускане на извършването на двете експертизи.

Казаното дотук може да се отнесе и към неосъществения разпит на свидетеля, допуснат по искане на ищеца – неявяването му, редовно призован, в с.з., не обвързва съда със задължение за повторно призоваване, понеже ищецът е направил впоследствие с молбата си ново процесуално искане – за разпит по делегация, но доколкото то не е отговаряло на изискванията на ГПК за уважаването му, съдът го е отхвърлил основателно и не е действал в нарушение на процесуалните разпоредби.

Също перфидно е оплакването на въззивника за нарушение, свързано с неуважаване на искането му, направено с молбата, подадена преди съдебното заседание, за издаване на три броя съдебни удостоверения – първо, те изобщо  не са за „снабдяване с документи във връзка с придобиването на собствеността върху имота от страна на ответниците по силата на наследяване по закон“, а за съвсем други обстоятелства, които правилно РС е счел за неотносими и – второ – въззивният съд намира искането в този му вид и за преклудирано към момента на отправянето му.

Ето защо настоящият състав счита, че няма процесуални нарушения, допуснати от решаващия съд, и при формиране на  фактическите си изводи последният се е опирал на годните и допустими доказателствени средства, събрани по предвидения от ГПК ред.

Така при анализа им и във въззивната фаза на производството, се налага заключението, че ищецът, натоварен с доказателствената тежест, не е провел успешно доказване на съвкупността от факти, пораждаща отговорността на ответниците за плащането на претендираните суми – тоест – вземането на ищеца против тях не съществува.

Не е доказано убедително и еднозначно най-напред, че двете ответници са потребители на ВиК услуги по смисъла на пар. 1 ал. 1 т. 2 б. „а“ от ЗРВКУ, респективно – на чл. 3 ал. 1 от Наредба № 4/2004г. – тоест, че те са собственици или лица с учредено право на строеж или ползване на имота, в който ищецът твърди, че е осъществявал услугите си, или, евентуално – че са наследници/правоприемници на такова лице. Освен това самият този имот не е категорично и недвусмислено индивидуализиран и съответно не може да се свърже никакво вещно право с него. В случая предположенията и спекулативните заключения не са достатъчни, тъй като тези факти са от съществено значение и за доказването им правната норма стриктно предвижда какви доказателствени средства са необходими.

Събраните данни за собственост върху имоти в това землище на лицето Стефан Дончев, както и на прехвърляне на някои от тях на едната ответница, не могат да послужат за доказателство на никое от твърденията на ищеца. По никакъв начин не се установява наличие на наследяване по закон – за каквото ищецът твърди и в исковата молба и във въззивната жалба, че имало по отношение на ответниците спрямо Стефан Дончев. Липсва представено удостоверение за наследници или друго доказателство за такова наследствено правоотношение, както и въобще информация, че това лице е починало. Ищецът на други места твърди и наличие, най-общо казано, на „правоприемство“, но не е представил доказателства и за такова, настъпило в резултат на транслативна сделка или на друг юридически факт, годен да създаде това правно положение. Както е констатирал и районният съд, единия от имотите си в това землище С.Д. е прехвърлил на трето на спора лице, други три през 2010г. – на едната ответница, но липсва всякаква възможност за отъждествяване на кой да е от тях с този, за който ищецът се домогва да докаже, че е предоставял ВиК услуги. Другата ответница пък изобщо не притежава имоти в това землище.

Не е доказан непререкаемо и последният относим за спора факт – на фактическото предоставяне на услугите, съответно техните обем и стойност, което е по причина на неизрядното процесуално поведение на заинтересуваната страна, както бе отразено по-горе. Следва да се посочи, че за тези факти, за които съдът е указал на ищеца, че носи отговорност за доказването им, съдът следи независимо дали в тази връзка има направено възражение от насрещната страна, тъй като доказването на правопораждащите факти е дефинитивна предпоставка за уважаване на един иск.

В обобщение – не е доказано възникването на такова правоотношение между страните, от което за ответниците да се породи на лично основание, или в резултат на наследяване/правоприемство, имуществена отговорност за заплащане на паричните суми, за които на ищеца е издадена заповед по чл. 410 от ГПК. Обективно и субективно съединените установителни искове са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.

Като е достигнал до идентични правни изводи районният съд е постановил правилно и законосъобразно решение. Поради това въззивната жалба е неоснователна и не следва да се уважава. Не са налице визираните в нея пороци на ревизирания съдебен акт, които да наложат отмяната му и той следва да бъде потвърден. Правилно са разпределени поради това и разноските за първоинстанционното производство.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция следва да се възложи на въззивника, който следва да понесе своите както са направени и заплати тези на въззиваемите в размер на 360 лв. за всяка от тях.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

 

 

                                      Р     Е     Ш     И  :

                               

 

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 1440/11.12.2018г. по гр.д. № 4481/18г. на СлРС като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ОСЪЖДА  „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД, гр. Бургас да заплати на  С.С.И. и Г.С.И. направените разноски за въззивното производство – по 360 лв. на всяка от тях.

 

Решението не подлежи на касационно обжалване с оглед цената на иска и характера на спора.

 

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

ЧЛЕНОВЕ: