Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 06.03.2019 г.

 

 

                    В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на шести март през двехиляди и деветнадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                             МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                      мл. с. СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Радост Гърдева, като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 88 по описа за 2019  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 1451/13.12.2018г. по гр.д. № 2850/2018г. на СлРС, с което е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявеният от ЗАД „Булстрад Виена иншуърънс груп“, гр. София, против Община Сливен, при участието на трето лице – помагач на страната на ответника – „Водоснабдяване и канализация – Сливен“ ООД, гр. Сливен, иск с правно основание чл. 410 от КЗ за заплащане на сумата 113, 60 лв., представляваща изплатено от застрахователя застрахователно обезщетение по застраховка „Каско стандарт“ за имуществени вреди, причинени на трето лице в резултат на ПТП, изразяващо се в попадане на МПС в необозначена и несигнализирана шахта на пътното платно, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на исковата молба – 13.06.2018г. до окончателното изплащане и са присъдени на ответника разноските по делото.

 С въззивната си жалба ищецът в първоинстанционното производство атакува решението изцяло, като заявява, че то е неправилно, незаконосъобразно и необосновано.  Заявява, че не е спазен съответният процесуален ред по оспорване на писменото доказателство – застрахователен договор, което следвало да стане с изрично изявление на оспорващата го страна, а това представлява съществено процесуално нарушение. Твърди още, че от събраните по делото доказателства са установени безспорно факта на възникване на валидно застрахователно правоотношение, както и времето, мястото и механизмът на процесното ПТП, причинноследствената връзка между него и посочените в исковата молба имуществени вреди на лекия автомобил на застрахования собственик, на което ищецът е заплатил застрахователното обезщетение. Счита, че е установено противоправното поведение на ответника и нтретото лице-помагач.

С оглед изложеното моли въззивния съд да отмени изцяло решението на СлРС и вместо това постанови ново, с което уважи иска. Претендира разноските за двете инстанции.

Няма направени нови доказателствени или процесуални искания за тази фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор, с който заявява, че жалбата е неоснователна, а атакуваното решение – правилно, поради което иска то да бъде потвърдено. Излага подробни доводи, с които оборва последователно всички релевирани с жалбата оплаквания. Претендира разноски за тази инстанция, няма нови доказателствени искания.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

Третото лице – помагач на страната на ответника е подало писмено становище, с което заявява, че жалбата е неоснователна, развива и конкретни съображения в тази връзка и иска потвърждаване на атакуваното с нея решение.

В с.з., за въззивното дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон или пълномощие, с писмено становище, подадено чрез пълномощник  по чл. 32 т. 1 от ГПК, поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи. Претендира разноски за двете инстанции, представя списък за тази и доказателства за плащане на адвокатското възнаграждение.

В с.з. въззиваемата страна – ответник в първоинстанционното производство, редовно призована, не изпраща процесуален представител по закон, за нея се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК, който оспорва жалбата, поддържайки отговора си, и моли въззивния съд да не я уважава и потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски.

В с.з. въззиваемата страна – трето лице помагач на ответника, редовно призована, не изпраща процесуален представител по закон или пълномощие.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че решението е и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, поради което и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща към нея. Също така споделя и решаващите крайни правни изводи, мотивирали отхвърлянето на иска.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

За да се ангажира отговорността на ответника в качеството му на пряк причинител на вредата за възстановяване на застрахователното обезщетение по застраховка “Каско”, изплатено от ищцовото дружество-застраховател на увредения, следва да са налице изискванията, заложени във фактическия състав на чл. 410 ал. 1 от КЗ.

 Така правото на застрахователя да встъпи в правата на застрахованото от него увредено лице срещу прекия причинител на вредите възниква по силата на посочената законова норма от КЗ, обуславя се от деликтното правоотношение мужду последните двама и предпоставка за упражняването му е осъществяване на юридическия факт на плащане на застрахователното обезщетение за вредите в изпълнение на договора за имуществено застраховане. Несъмнено наличието на субстанциален застрахователен договор представлява съществен елемент на фактическия състав на регресното право.

Следва да се посочи, че за проверката на валидността на договора, обективиращ застрахователното правоотношение,  не е необходимо да има възражение от някоя от страните, тъй като този договор представлява един от съществените правопораждащи факти и a priori тежестта на доказването му лежи върху страната, извличаща за себе си благоприятните правни последици от съществуването му – ищецът. Даже при липса на правилно, или въобще разпределена доказателствена тежест, този факт подлежи на изследване от съда, а валидността на договора, респективно – неговата нищожност – може да бъде констатирана и служебно.

Освен това процесуалната отговорност на ищеца се изразява в осъществяване на пълно и главно доказване, при което е необходимо в съзнанието на съда да се създаде пълната увереност, че фактът, който се домогва да докаже, се е осъществил. В случая от събраните доказателствени средства може да се направи единствено извод, че съществува вероятност фактът да се е осъществил, без обаче тази вероятност да прераства в сигурност, тоест, доказването на ищеца е непълно и не може адекватно да защити процесуалния му интерес.

Настоящият въззивен състав счита, че застрахователната полица, която е източникът на застрахователното правоотношение, по силата на което за застрахователя възниква /при уговорените условия/ задължението да изплати застрахователното обезщетение на застрахованото лице, във вида, в който е представена като заверено ксерокопие, не може да го убеди в наличието на застрахователен договор.

Съгласно разпоредбата на чл. 344 ал. 1 от КЗ „застрахователният договор се сключва в писмена форма като застрахователна полица или друг писмен акт, а общите условия по застраховката са неразделна част от договора“. Така нормотворецът императивно е въвел писмената форма като такава ad solemnitatem /за действителност/, на страните не е предоставена алтернатива за избор на друг начин, освен чрез документ, намиращ се върху веществен носител.

В случая не може да се приеме, че представената застрахователна полица № 4704171000000683, макар и носеща реквизитите по чл. 345 от КЗ, обективира действителен застрахователен договор, тъй като липсва подпис или други инсигнии на лицето, посочено като застрахован собственик на обозначения в документа лек автомобил, който е и застраховащото лице. Що се отнася до застрахователя – положеният в тази полица подпис в съответстващата му графа не може да се свърже по никакъв начин с конкретно лице и качеството му спрямо търговеца. От своя страна приложените общи условия, които, представлявайки неразделна част от застрахователния договор, биха послужили като доказателство за волята на страните и могат да верифицират съдържанието на полицата, носят дата предхождаща с около 2 години датата на последната и само това обстоятелство я дисквалифицира като внедрена част от нея. Освен това, казаното за парафа на застрахователя важи и тук, а номинираното за „застрахован“ лице, чийто е и подписът в тази графа, е съвсем различно от собственицата на процесния автомобил, фигурираща в застрахователната полица.

Тук, за правна чистота, във връзка с оплакването на въззивника за ненадлежно оспорване на писмено доказателство, следва да се посочи следното: – застрахователният договор представлява диспозитивен частен документ и по начало не се ползва с материална доказателствена сила, а само с формална, а оспорването му може да се изразява единствено и само в отричането на неговата автентичност. В случая, както вече се посочи, не става дума за съмнение относно принадлежността на подпис, а за липса на такъв, за което обстоятелство не е необходимо откриване на процедура по оспорване на документа. Не е необходимо и изключване на документа от доказателствената маса, каквото виждане е застъпило третото лице – помагач, достатъчно е простото констатиране, че той не доказва релевантния факт, за който е представен.

Законът допуска доказването на сключването на застрахователния договор да стане и чрез застрахователен сертификат – съгласно чл. 344 ал. 3 от КЗ „Застрахователят издава застрахователен сертификат, удостоверяващ сключения застрахователен договор, по искане на застраховащия“, но такъв по делото не е представен. Липсват дори индиции за създаването на правоотношението в момента, като не е представен документ дори за заплатена застрахователна премия от 233, 30 лв., дължима в момента на сключване на договора, както е посочено в полицата.

Обсъждането на другите представени писмени документи  -  декларация за настъпване на застрахователно събитие, заявление за изплащане на застрахователно обезщетение, опис на претенция, опис-заключение, доклад по щета, преводно нареждане и регресна покана - в релацията им с това правоотношение, не дава достатъчно основание при описаното положение съдът да приеме, че те в своята цялост установяват наличие на  валиден застрахователен договор, годен да породи правни последици. Те представляват косвени данни за представата на страните в какво правоотношение се намират, но не могат да заместят липсата на договор/полица, в изискуемата от КЗ форма. Липсата на подписи на участниците в договорнта връзка сочи на липса на съгласие, което отнема на документа правното качество „договор“.

Фактът, че застрахователят не е отказал изплащането на застрахователното обезщетение не променя горния извод. Ако е сторил това без да има реално договорно задължение, той е платил недължимо и не може да търси връщането му от друго лице /в случая – от ответника/, вместо от бенефициента. Ако в негово държане се е намирал застрахователен договор/полица, който да отговаря на изискванията за действителност, но не го е представил, /каквото процесуално задължение безусловно и неотвратимо е лежало върху него в съответните срокове/, във вътрешните му отношения със застрахования той е престирал надлежно, но в отношението му с третото лице – делинквента, в исковото съдебно производство за реализиране на регресната отговорност на последния, той не може да се позовава на договор, който не фигурира в правната среда, формирана във физическите измерения на делото.

В обобщение е видно, че плащането на обезщетението от страна на застрахователя не е било на доказано валидно основание, което е един от съществените елементи на фактическия състав, при осъществяването на който причинителят на вредата дължи да му върне платеното. Липсата му препятства активирането на правото на регрес на застрахователя и встъпването в правата на застрахования не е настъпило.

Само това обстоятелство е достатъчно да блокира уважаването на иска, поради което не е необходимо да се изследват другите условия, касаещи деликтното правоотношение, като поставящо в действие застрахователното, и като стоящ в основата на правото на обратния иск юридически факт. Поради това въззивният съд няма да коментира останалите доводи на въззивника, касаещи материалната основателност на претенцията му, свързани с механизма на ПТП, причинната връзка на уврежданията с противоправното поведение на ответника, респективно - с това на третото лице-помагач на последния, и размера на вредата.

Предвид горното главният иск се явява недоказан, а оттам – и неоснователен, поради което следва да бъде отхвърлен.

Акцесорната претенция за заплащане на обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху главницата от датата на завеждането на исковата молба до окончателното изплащане също следва да бъде отхвърлена като неоснователна.

Спрямо третото лице, участвало като помагач на страната на ответника в производството /въззиваем във въззивната му фаза/, действа задължителната сила на мотивите на съдебния акт.

Щом крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба е неоснователна и като такава следва да се остави без уважение, а обжалваното решение – да се потвърди.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски и за тази инстанция следва да бъде възложена на въззивника и той следва да понесе своите, както са направени и заплати тези на въззиваемия в размер на 100 лв. за ю.к. възнаграждение.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

 

                                               Р     Е     Ш     И  :

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 1451/13.12.2018г. по гр.д. № 2850/2018г. на СлРС, постановено при участието на трето лице – помагач на страната на ответника – „Водоснабдяване и канализация – Сливен“ ООД, гр. Сливен, като ПРАВИЛНО.

 

 

 

ОСЪЖДА ЗАД „Булстрад Виена иншуранс груп“, гр. София да заплати на  Община Сливен направените разноски по делото за въззивното производство в размер на 100 лв.

 

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване.

 

                                                        

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

  ЧЛЕНОВЕ: