Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   №36

 

гр. Сливен, 11.03.2019г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на шести март през две хиляди и деветнадесета година в състав:    

          

ПРЕДСЕДАТЕЛ:            МАРИЯ БЛЕЦОВА

ЧЛЕНОВЕ:   СТЕФКА МИХАЙЛОВА

мл. с. СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА

                                                                

при секретаря Радост Гърдева, като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр. д. №95 по описа за 2019 год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

            Образувано е по две въззивни жалби против Решение №1408/04.12.2018г. по гр.д.№6057/2017г. на Сливенски районен съд, с което: 1. осъдено е „АС 44 Груп” ЕООД, с.Самуилово, общ.Сливен да заплати на А.В.А. сумата от 4192,02лв., представляваща трудово възнаграждение в брутен размер за периода 22.06.2015г. – 26.04.2017г., на осн. чл.128 от КТ, ведно със законната лихва, считано от 29.11.2017г. до окончателното изплащане на сумата, като иска над присъдения до пълния претендиран размер от 7928,16лв. е отхвърлен като неоснователен и недоказан; 2. осъдено е „АС 44 Груп” ЕООД, с.Самуилово, общ.Сливен да заплати на А.В.А. сумата от 500лв. – брутен размер, представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2016г. и 2017г., ведно със законната лихва, считано от 29.11.2017г. до окончателното й изплащане; 3. отхвърлен е като неоснователен и недоказан предявения от А.В.А. против „АС 44 Груп” ЕООД, с.Самуилово, общ.Сливен иск с правно основание чл.215 от КТ, вр. с Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина, за заплащане на сумата от 13729,92лв. командировъчни за периода 22.06.2015г. – 26.04.2017г., представляваща левовата равностойност на 7020 евро. С Решението са присъдени по съразмерност разноски на двете страни, съответно в размер на 169,40лв. за ищеца А. и 945,90лв. в полза на ответното дружество осъдено е „АС 44 Груп” ЕООД, с.Самуилово, както и ответното дружество е осъдено да заплати в полза на СлРС съответна на уважената част от исковете държавна такса и разноски за вещо лице.

Първата въззивна жалба е подадена от А.В.А. – ищец в първоинстанционното производство, с която се обжалва посоченото решение в частта, с която е отхвърлен предявения от него иск по чл.215 от КТ за заплащане на командировъчни пари в размер на 13729,92лв. за периода 22.06.2015г. – 26.04.2017г. и съответните разноски.

Втората въззивна жалба е подадена от „АС 44 Груп” ЕООД, с.Самуилово, общ.Сливен – ответник в първоинстанционното производство и с нея се обжалва първоинстанционното решение в неговите осъдителни за дружеството части, както и относно разноските.

І. В жалбата, подадена от А.В.А. чрез пълномощник адв. Р., се твърди, че първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен иска по чл.215 от КТ за заплащане на командировъчни пари за периода 22.06.2015г. – 26.04.2017г. е неправилно и необосновано. Посочва, че претенцията е за  дневни пари за 260 дни в минимален размер от 27 евро, съгл. чл.31 от Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина, като не било необходимо да се доказва брой курсове, дестинации, продължителност и т.н. Работникът нямал задължение нито да съставя, нито да съхранява такава документация. Установено било, че за процесния период е бил в трудови правоотношения с ответното дружество на длъжност „шофьор тежкотоварни автомобили – 2 и повече тона“ и през целия период е бил командирован в Испания. Тъй като е изпълнявал задълженията си в чужбина, счита, че работодателят му дължи заплащане  на командировъчни пари по чл.215 от КТ, чието предназначение е компенсиране, в известна степен, неудобствата на работника при изпълняване на задача извън местото на работа и местоживеенето му. С оглед изложеното, моли съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и да постанови ново, с което да уважи иска в пълния претендиран размер, ведно със законната лихва за забава. Претендира присъждане на направените  по делото разноски.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на тази въззивна жалба от насрещната по нея страна „АС 44 Груп” ЕООД, с.Самуилово, общ.Сливен чрез пълномощника адв. С., с който се оспорва жалбата като неоснователна. Дружеството посочва, че в тази част, с която е отхвърлен иска по чл.215 от КТ, първоинстанционното решение е правилно, законосъобразно и мотивирано. Посочва се, че управителят на дружеството С.К. и ищецът А.А. през процесния период са живели на семейни начала в Испания, установено по делото, като почти шест години /от края на 2011г./А. е бил с обичайно местопребиваване в Испания. Поради това и А. не е бил командирован, заповеди за командировки няма издавани, тъй като той не е извършвал курсове извън обичайното си местопребиваване, което е Испания. Поради това иска по чл.215 от КТ е неоснователен и правилно бил отхвърлен от районния съд. Моли съда да остави жалбата на А. без уважение.

ІІ. В жалбата си въззивникът – ответник в първоинстанционното производство „АС 44 Груп” ЕООД, с.Самуилово, общ.Сливен чрез пълномощника адв. С. твърди, че първоинстанционното решение в обжалваните от него осъдителни части е неправилно и незаконосъобразно. Посочва, че управителят на дружеството С.К. и ищецът А.А. от края на 2011г. са заживели на семейни начала в Кралство Испания, като имали съответната адресна регистрация. С.К. е закупила камион, като е назначила през 2015г. А. на длъжност шофьор, за да работи. Посочва, че К. е заплащала дори суми за издръжката на детето от предходен брак на А.. Намира иска за заплащане на трудово възнаграждение за изцяло неоснователен, тъй като А. е получавал суми, много по-големи от трудовото възнаграждение, върху което бил осигуряван. В периода м.06.2015г. – м.08.2016г. А. е полагал подпис за получено възнаграждение върху разчетно-платежната ведомост в счетоводството на фирмата. По отношение на присъдените на А. разноски за адвокатско възнаграждение, посочва, че решението е неправилно, тъй като приложения по делото договор за правна помощ няма положен подпис от А.А., което го правило нередовен за плащането на адвокатски хонорар, извън факта, че по делото са приложени ксерокопия от едно и също пълномощно по три отделни дела. Счита, че разноски за адвокатско възнаграждение не следва да се присъждат на ищеца. С оглед изложеното, дружеството въззивник моли въззивния съд да отмени атакуваното решение на СлРС в неговите осъдителни части, в т.ч. относно присъдените на ищеца разноски и да постанови ново, с което да отхвърли изцяло предявените против него искове като неоснователни и недоказани.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК няма подаден отговор на тази въззивна жалба от насрещната по нея страна – А.А..

В с.з., въззивникът А.В.А., редовно призован, не се явява и не се представлява. По делото е постъпило писмено становище от процесуален представител по пълномощие адв.Р., който поддържа подадената от него въззивна жалба и оспорва въззивната жалба на насрещната страна. Моли съда да уважи неговата въззивна жалба, като отмени първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен иска по чл.215 от КТ за заплащане на командировъчни пари за периода 22.06.2015г. – 26.04.2017г. и да постанови ново, с което да го уважи в пълен размер. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

В с.з., дружеството въззивник „АС 44 Груп” ЕООД, с.Самуилово, редовно призовано, се представлява от представител по пълномощие адв.С., който поддържа подадената въззивна жалба на изложените в нея основания и моли за уважаването й. Оспорва въззивната жалба на другата страна и поддържа подадения отговор. Моли съда да постанови решение, с което исковите претенции бъдат отхвърлени изцяло. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Въззивният съд намира въззивните жалби за допустими, отговарящи на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същите са подадени в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, с оглед обхвата на обжалването допустимо в обжалваните части.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от двете въззивни  жалби, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и правилно по съществото на спора.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Сливенският районен съд е бил сезиран с предявени от А.В.А. против „АС 44 Груп” ЕООД, с.Самуилово при условията на обективно кумулативно съединяване искове, както следва: иск за заплащане на неплатено трудово възнаграждение за периода 22.06.2015г. – 26.04.2017г. в размер на 7928,16лв. с правно основание чл.128, т.2 от КТ; иск за заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 500лв., с правно основание чл.224, ал.1 от КТ; иск за заплащане на сумата от 7020 евро с левова равностойност 13729,92лв., представляваща неизплатени командировъчни пари за 260 дни за периода 22.06.2015г. – 26.04.2017г., с правно основание чл.215 от КТ, вр. с Наредба за служебните командировки и специализации в чужбина, ведно със законната лихва върху главниците, считано от подаване на исковата молба.

Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищеца накърнени права, правна квалификация на предявените искове. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е пълна и равна възможност за защита в производството.

І. По въззивната жалба, подадена от ищеца в първоинстанционното производство А.В.А.:

Тази въззивна жалба има за предмет първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявения от А. иск по чл.215 от КТ за заплащане на командировъчни пари в размер на 13729,92лв. за периода 22.06.2015г. – 26.04.2017г.

Съдът намира въззивната жалба на А. за неоснователна.

Твърденията на ищеца са че през процесния период 22.06.2015г. – 26.04.2017г. е изпълнявал международни курсове извън страната в Кралство Испания за период от 260 дни, като е бил командирован и му се дължат съответно командировъчни пари за дневни, каквито не му били изплатени. Доказателствената тежест относно правнорелевантните факти – трудово правоотношение, командироване за извършване на международни превози, място на командироване, респ. дестинации на курсовете, продължителност, както и размер на командировъчните пари, се носи от ищеца – въззивника А., както правилно са му указани от районния съд. Ответникът няма твърдение за заплащане на командировъчни, напротив отрича наличието на такова с твърдението, че цялата дейност е развивана в Испания, където е обичайното местопребиваване на ищеца през целия период.

Съгласно разпоредбата на чл.121, ал.1 от КТ, когато нуждите на предприятието налагат, работодателят може да командирова работника или служителя за изпълнение на трудовите задължения извън мястото на постоянната му работа, но за не повече от 30 календарни дни без прекъсване. Съгласно ал.2 командироване за срок, по-дълъг от 30 календарни дни, се извършва с писмено съгласие на работника или служителя. При извършено по надлежния ред командироване, съгласно разпоредбата на чл.215 от КТ, на която се позовава ищеца А., работникът има право да получи освен брутното си трудово възнаграждение още и пътни, дневни и квартирни пари, в случая определени с Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина. Съгласно разпоредбата на чл.2 от Наредбата, командировка в чужбина е изпращането на лица за извършване на конкретна служебна работа в чужбина по нареждане на съответния командироващ орган. Командироването в чужбина се извършва въз основа на писмена заповед /чл.5, ал.1 от Наредбата/, като заповедта следва да съдържа реквизитите, посочени в чл.5, ал.2 от Наредбата. Следователно писмената форма с нормативно установени определени реквизити е задължителна за доказването на командироването в чужбина. В случая по делото ищецът не е ангажирал писмени доказателства – заповед за командироване в чужбина за осъществяване на твърдяната дейност като шофьор на тежкотоварен камион с международни дестинации. Извън трудовия договор с почване на заеманата длъжност, по делото няма никакво ангажирано писмено доказателство относно командироването му на курсове с международна дестинация. Представените с исковата молба преписи от международни товарителници не са допуснати и приети като доказателство по делото, но освен това те не представляват изискуемата, съгласно нормативната уредба, изрична писмена заповед за командировка и не доказват наличието на командироване на ищеца. Видно от заключението на назначената от районния съд и изслушана съдебно-икономическа експертиза, в счетоводството на работодателя няма отразени издавани заповеди за командировка на ищеца, нито надлежно оформени пътни листи и финансови отчети за извършени международни курсове. По този начин твърдението на ищеца А. за командироването му в чужбина за извършване на международни превози остава голословно, неподкрепено с абсолютно никакви доказателства. Същото е оспорено от ответната страна, поради което ищецът следваше да го установи по пътя на пълното пряко и главно доказване с допустимите по закон доказателствени средства. Поради неизпълнение на основното си доказателствено задължение, ищецът – въззивникът А. следва да понесе своеобразната санкция за това, като съдът приеме за несъществуващо неустановеното от ищеца обстоятелство – командироването му през процесния период за извършване на международни курсове.

С оглед изложеното, искът на А. с правно основание чл.215 от КТ се явява неоснователен и недоказан и следва да се отхвърли. Поради това решението на СлРС в тази му обжалвана от А. част е правилно и законосъобразно и следва да се потвърди. Подадената против него жалба от ищеца в първоинстанционното производство е изцяло неоснователна.

ІІ. По въззивната жалба, подадена от ответника в първоинстанционното производство „АС 44 Груп” ЕООД, с.Самуилово, общ.Сливен:

Съдът намира въззивната жалба на дружеството работодател за неоснователна.

1. По иска за заплащане на неизплатено трудово възнаграждение за периода 22.06.2015г. – 26.04.2017г. с правно основание чл.128 от КТ:

Безспорно, от надлежно събраните от районния съд писмени доказателства, е установено наличието на трудово правоотношение между страните през процесния период. Следва да се отбележи, че личните отношения между ищеца и управителя на дружеството работодател, в т.ч. факта на фактическо съжителство между тях са ирелевантни в случая.

Съгласно разпоредбата на чл.270, ал.2 от КТ, трудовото възнаграждение се изплаща авансово или окончателно всеки месец на два пъти доколкото не е уговорено друго. В разпоредбата на чл.270 ал.3 от КТ се предвижда, че трудовото възнаграждение се изплаща лично на работника или служителя по ведомост или срещу разписка или по писмено искане на работника или служителя - на негови близки. По писмено искане на работника или служителя трудовото му възнаграждение се превежда на влог в посочената от него банка.

В случая, трудовото правоотношение е възникнало по силата на сключен валиден трудов договор от 22.06.2015г. и е прекратено на 26.04.2017г. /това обстоятелство не се спори между страните/. Видно от приетите като доказателства по делото разчетно-разплащателни ведомости и от заключението на назначената и изслушана съдебно-икономическа експертиза, за периода от м.юни 2015г. до м. август 2016г. А. е получил дължимото, уговорено между страните трудово възнаграждение, като се е подписал в представените платежно-разплащателни ведомости. Работодателят не е ангажирал доказателства, че през последващия период  от м.септември 2016г. до м.май 2017г. е заплащал дължимото трудово възнаграждение на А.. Видно от заключението, същото е ежемесечно начислявано по ведомост, но не е изплащано на работника. Няма твърдения, още по-малко ангажирани доказателства от страна на работодателя, че А. не е полагал труд през този период, нито такива, оборващи презумпцията за добросъвестно изпълнение на трудовите задължения от страна на работника. Срещу престирания труд за този период м.септември 2016г. до м.май 2017г. ищецът не е получил полагащото му се трудово възнаграждение. В тази насока тежестта на доказване относно заплащането се носи от работодателя, като същият не е ангажирал доказателства относно заплащането на трудово възнаграждение, както бе посочено. Възраженията на работодателя са само свързани с наличието на лични отношения между работника и представителят му по закон, свързани с фактическо съжителство на семейни начала, които са ирелевантни по отношение на спора относно заплащането на дължимото по закон трудово възнаграждение за положения от работника труд. Ирелевантни са и наведените от пълномощника на дружеството твърдения за извършвани плащания на издръжка на детето на ищеца А. от управителката на дружеството. Такива плащания касаят личните отношения между А. и управителя на дружеството, но са неотносими спрямо основното задължение на работодателя да заплаща положения по трудовото правоотношение труд. Следва да се посочи и че внасянето на дължимите данъци и осигуровки не съставляват надлежно доказателство за изпълнение на това основно задължение на работодателя – заплащане на трудово възнаграждение за престирания труд.

От заключението на кредитираната от районния съд и от настоящата инстанция съдебно-икономическа експертиза се установява брутния размер на трудовото възнаграждение на ищеца за този период, възлизащо на общата сума от 4192,02лв. /по 465,78лв. месечно БТВ/. Тази сума не е изплатена на ищеца А..

С оглед изложеното, съдът намира, че предявеният от ищеца в първоинстанционното производство иск по чл.128 от КТ е основателен и доказан до размера от 4192,02лв. – брутен размер, в който размер е и уважен от районния съд.

Върху главницата следва да се присъди и обезщетение за забава в размер на законната лихва, считано от подаване на исковата молба на 29.11.2017г., с оглед исковата претенция, както правилно е присъдил районния съд. 

Поради това, решението на СлРС в тази му част е правилно и законосъобразно и следва да се потвърди.

Следва само да се отбележи, че първоинстанционното решение в отхвърлителната част на иска по чл.128 от КТ над присъдения размер от 4192,02лв. до пълния претендиран размер от 7928,16лв. не е обжалвано и като такова е влязло в сила.

 2. По отношение на иска за заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск с правно основание чл.224, ал.1 от КТ:

Съгласно разпоредбата на чл.224, ал.1 от КТ при прекратяване на трудовото правоотношение работникът има право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск, пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж.

Между страните не се спори, че трудовото правоотношение с ищеца е прекратено на 26.04.2017г. Правилно и законосъобразно първоинстанционният съд е приел, че към момента на прекратяване на трудовото правоотношение, ищецът А. е имал неизползван платен годишен отпуск за 2016г. и 2017г. в общ размер на 25 раб. дни. Съгласно разпоредбата на чл.224 от КТ същият има право на парично обезщетение за този неизползван платен годишен отпуск, възлизащо на сумата от 526,25лв. – брутен размер, съгласно заключението на вещото лице.

Работодателят, носещ доказателствената тежест, не е установил по пътя на пълното доказване по безспорен начин, от една страна ползването на платения годишен отпуск от страна на ищеца, както и заплащането на това обезщетение след прекратяване на трудовото правоотношение. Поради това, исковата претенция по чл.224 от КТ е основателна и следва да се уважи до претендирания размер от 500лв., с оглед диспозитивното начало в гражданския процес, ведно законната лихва за забава, считано от датата на подаване на исковата молба, както правилно и законосъобразно е направил районният съд.

Като е достигнал до същите правни изводи по отношение на исковете по чл.128 и чл.224 от КТ, районният съд е постановил правилно и законосъобразно решение, което следва да се потвърди.

По отношение на разноските:

С оглед изхода на спора, безспорно ищецът А. има право на съразмерна част от направените по делото пред първата инстанция разноски, съгл. разпоредбата на чл.78, ал.1 от ГПК, но следва да е доказано безспорно тяхното извършване. В случая са основателни възраженията на ответното дружество „АС 44 Груп“ ЕООД за недоказаност на разноските за адвокатско възнаграждение. Договорът за правна защита и съдействие, касаещ правната защита и съдействие по първоинстанционното производство по гр.д.№6057/2017г., от 04.12.2017г. – л.157 от първоинстанционното производство, не е подписан от клиента А.А.. Договорът носи само подписа на адвоката. По този начин, тъй като се касае за двустранен договор, без подписа на възложителя, клиента, съдът приема, че такъв няма сключен, като не е налице и договорено адвокатско възнаграждение. Още по-малко, при липса на подпис на възложителя, представения документ /не е сключен договор/ не може да представлява разписка за заплащане на възнаграждението, тъй като такова не е договорено, поради липсата на изразено съгласие от страна на клиента, дадено с подписване на договора. Поради това, съдът приема, че не са доказани направени разноски за заплатено адвокатско възнаграждение от страна на ищеца и такива не следва да му се присъждат. Следва да се отбележи, че е подписано само пълномощното за процесуалното представителство по делото, но то е различен документ от договора за правна защита и съдействие, който е неподписан.

Поради това решението на СлРС в частта, с която са присъдени на А. разноски в размер на 169,40лв. е неправилно и незаконосъобразно и следва да бъде отменено.

С оглед изхода на спора, правилно и законосъобразно районният съд е присъдил на ответното дружество на основание чл.78, ал.3 от ГПК съответната част от направените в първоинстанционното производство разноски.

Правилно и законосъобразно, на основание чл.78, ал.6 от ГПК районният съд е осъдил работодателят – ответник по първоначалните искове, да заплати дължимата държавна такса и разноски за вещо лице в полза на съдебната власт.

Отговорността за разноски за въззивното производство, с оглед изхода на спора по двете въззивни жалби - неоснователност и на двете по съществото на спора, следва да се поемат от всяка от страните, така, както са направени, като съдът не следва да присъжда разноски на нито една от двете страни.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                               Р     Е     Ш     И  :

 

ОТМЕНЯ Решение №1408 от 04.12.2018г., постановено по гр.д. №6057/2017г. по описа на Сливенски районен съд в частта, с която е осъдено „АС 44 ГРУП“ ЕООД, ЕИК 203495170 да заплати на осн. чл.78, ал.1 от ГПК на А.В.А. с ЕГН ********** разноски в размер на 169,40лв., като неправилно и незаконосъобразно.

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение №1408 от 04.12.2018г., постановено по гр.д. №6057/2017г. по описа на Сливенски районен съд в останалите обжалвани части, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

 

Решението, в частта относно исковете с правно основание чл.128 от КТ и чл.215 от КТ, може да бъде обжалвано пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчване на препис от същото на страните.

 

Решението, в частта относно иска по чл.224 от КТ е окончателно.

 

 

 

                                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

                                            

                                                                  ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

 

                                                                                         2.