Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   №41

 

гр. Сливен, 15.03.2019г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на тринадесети март през две хиляди и деветнадесета година в състав:      

        

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                   МАРИЯ БЛЕЦОВА    

ЧЛЕНОВЕ:          СТЕФКА МИХАЙЛОВА

Мл.с. СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА

 

при секретаря Ивайла Куманова, като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр. д. №113 по описа за 2019 год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

 

            Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК и по реда на гл.25 от ГПК „Бързо производство“.

            Образувано е по въззивна жалба против Решение №1523/28.12.2018г. по гр.д.№5451/2018г. на Сливенски районен съд, с което е осъден А.Х.В. да заплаща на А.А.В. ежемесечна издръжка в размер на 400лв., считано от 10.10.2018г. до настъпване на други основания за изменение или прекратяване на издръжката, но не повече до навършване на 20-годишна възраст, ведно със законната лихва за забава върху всяка закъсняла вноска до окончателното й изплащане, като иска в останалата му част относно периода от навършване на пълнолетие е отхвърлен като неоснователен. С решението са присъдени разноски на ищеца в размер на 350лв. и ответника е осъден да заплати в полза на съдебната власт държавна такса в размер на 72лв.

            Въззивната жалба е подадена от ответника в първоинстанционното производство А.Х.В. чрез пълномощника адв.М.Й. и с нея се обжалва посоченото първоинстанционно решение изцяло.

В жалбата си, въззивникът посочва, че обжалваното изцяло първоинстанционно решение е неправилно и необосновано. Посочва, че районният съд е тълкувал събраните по делото доказателства превратно, само и единствено в полза на ищеца, пренебрегнал е важни обстоятелства и така е достигнал до неправилно и необосновано решение. Извода на съда относно посоченото от съда безработие на ответника и получаване на социални помощи, не се базирал на нито едно събрано по делото доказателство, като няма и твърдения в тази насока. Напротив, ответникът е посочил изрично, че работи, представен е трудов договор, като е посочил и дохода си. Съдът не е преценил дохода на ответника и не е съобразил, че той не може да осигурява на сина си издръжка в искания размер. Ищецът не бил доказал възможността на ответника да заплаща издръжка. Въззивникът посочва, че съдебната практика е категорична, че в случая задължението за издръжка не е  безусловно, като трябва даването на издръжката да не създава особени затруднения за родителя. Именно с конкретните обстоятелства – доход и разходите му за живот в Германия, районният съд не се е съобразил при постановяване на решението. Изводът за добро финансово състояние бил неправилен. Въззивникът посочва, че живее с по-малко от 150 евро на месец. Районният съд не взел под внимание факта на негово заболяване, което не му позволявало да полага какъвто и да е допълнителен труд, извън този по трудовия си договор. Не бил отчетен факта, че живее сам и заплаща всички текущи битови сметки единствено чрез получаваното от него трудово възнаграждение. С оглед изложеното, въззивникът моли съда да отмени изцяло обжалваното първоинстанционно решение като неправилно и незаконосъобразно и да постанови ново, с което да отхвърли изцяло предявения иск. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

С въззивната жалба не са направени доказателствени искания.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е подаден отговор на въззивната жалба от насрещната страна.

            В същия срок няма подадена насрещна въззивна жалба

В с.з., въззивникът А.Х.В., редовно призован, не се явява. Представлява се от процесуален представител по пълномощие адв. А. А., която поддържа подадената въззивна жалба по изложените в нея съображения и моли за уважаването й. Претендира присъждане на разноски.

В с.з. въззиваемият А.А.В., редовно призован, не се явява и не се представлява. По делото е постъпило писмено становище от пълномощника му адв. Г.Х., която оспорва въззивната жалба като неоснователна. Моли съда да я остави без уважение, като потвърди първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски пред въззивната инстанция.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед пълния обхват на обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е частично незаконосъобразно и неправилно.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са частично основателни.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Първоинстанционният съд бил сезиран с иск за присъждане на издръжка на навършило пълнолетие дете, учащо в средно учебно заведение, с правно основание чл.144, предл. първо от СК.

Съгласно разпоредбата на чл.144 от СК родителите дължат издръжка на пълнолетните си деца, ако учат редовно в средни и висши учебни заведения за предвидения срок на обучение, до навършване на 20-годишна възраст при обучение в средно и на 25-годишна възраст при обучение във висше учебно заведение и не могат да се издържат от доходите си или от използване на имуществото си и родителите могат да я дават без особени затруднения. Пълна безусловност на задължението в случая не е налице – трябва да се установи, че детето продължава да учи редовно в средно или висше учебно заведение, че то не може да се издържа от доходите си или използването на имуществото си, както и даването на издръжката не трябва да създава особени затруднения на родителя. Преценката за последното обстоятелство е винаги конкретна и зависи от имуществото, доходите, квалификацията, семейното положение, здравословното състояние и начина на живот на задълженото лице.

В случая, по делото е безспорно установено, че ищецът в първоинстанционното производство А.А.В. е пълнолетен, учи редовно в средно учебно заведение – ПГПЗЕ “Захарий Стоянов“, гр.Сливен, като през учебната 2018г. – 2019г. е редовен ученик в 12д клас и не е навършил 20-годишна възраст.

Правилно районният съд е приел, че ищецът няма имущество, от което да се издържа, както и не е установено ищецът да работи и да реализира доход от трудова или друга дейност. Поради това, въззивният съд приема, че ищецът докато учи няма доходи, от които да се издържа, както и имущество, от използването на което да се издържа.

Правилно районният съд е преценил и всички потребности на ищеца, свързани с възрастта, обучението му в редовна форма в средно учебно заведение в гр.Сливен, предстоящото завършване, абитуриентски бал, подготовка и кандидатстудентски изпити, необходимите средства за път, квартира, консумативни разходи и за останалите му ежедневни нужди, в т.ч. храна, облекло и въобще необходимостта от задоволяване на нужди, свързани с необходимите условия за живот, физическото и духовното развитие и обучение.

Следователно, първите три предпоставки за уважаване на исковата претенция са налице.

Последната предпоставка – възможността на родителя, от когото се иска издръжката, да може да я дава без особено затруднение, според съда е налице, но само за част от исканата издръжка.

По отношение на доходите на ответника – въззивник, действително по делото е представен трудов договор с работодател в Германия, където от 2014г. ответникът се е установил да живее и работи, с уговорено БТВ в размер на 813,28 евро месечно, но за 20 часа седмично работно време, т.е. 4-часов работен ден, като ответникът безспорно има възможност да полага и допълнителен труд по друг подобен трудов договор в Германия, което обстоятелство с надлежни документи за ищеца е трудно да установи без съдействието на ответника. В самия трудов договор са посочени и допълнителни плащания по преценка на работодателя, без конкретизиран размер и периодичност, но с оглед наличието на тази уговорка, съдът счита, че дори и да не са ежемесечно, такива допълнителни плащания са налични, обичайни и често случващи се, което значително променя финансовите възможности на ответника от тези, които той представя в отговора на исковата молба и въззивната си жалба. Поради това, съдът приема, че въззивника получава средномесечни доходи, надвишаващи поне с ½ уговореното в представения договор трудово възнаграждение.

По отношение на разходите, следва да се посочи, че в доказания размер на заплащания наем от 300 евро са включени, противно на твърдението на въззивника, режийните разходи за електричество, водоснабдяване и смет, като няма уговорени допълнителни комунални разходи.

По отношение на имуществото ответникът притежава ½ ид.ч. от имот – дворно място със жилищна сграда, в с.Бяла паланка, общ.Твърдица.

Няма данни ответника – въззивник да е създал ново семейство след развода с майката на ищеца и няма данни за наличие на непълнолетни деца, за които да се грижи и издържа.

Здравословното състояние и твърдението за намалена работоспособност на въззивника В. към настоящия момент не е установено с годни доказателства. Представената епикриза от м.09.1981г. не установява настоящото му здравословно състояние, нито съдържа данни относно твърдяната намалена работоспособност. Няма данни и твърдения ответникът да е инвалидизиран и да му е определян процент намалена работоспособност. Поради това съдът приема, че същият е работоспособен, а видно и от представения трудов договор полага труд при нормални трудови условия без ограничения с оглед особено здравословно състояние. Няма ангажирани абсолютно никакви доказателства относно разходи, свързани със здравословното му състояние – терапия, медикаменти, процедури и т.н.

Като взе предвид всички правнорелевантни факти, посочени по-горе, обуславящи нуждата на ищеца от издръжка и възможностите на ответника да я дава, в т.ч. дохода на ответника и разходите, свързани с установяването му да живее трайно в Германия /където обаче не само разходите са по-високи, но и доходите от трудова дейност са много по-високи от тези в България/, намира, че следва да се определи на ищеца издръжка в размер на 300лв., която ответника може да дава без особени затруднения. Тази издръжка следва да се присъди от датата на подаване на исковата молба – 10.10.2018г., както е процедирал районният съд и в която част решението като необжалвано е влязло в сила.

Над размера от 300лв. месечно, исковата претенция е неоснователна и следва да се отхвърли.

Тъй като правните изводи на настоящия състав се разминават с тези на районния съд по отношение на размера на издръжката, то първоинстанционното решение следва да се отмени в частта, с която е присъдена издръжка над размера от 300лв. до размера от 400лв. месечно и вместо него да се постанови ново, с което иска по чл.144 от СК се отхвърли като неоснователен над размера от 300лв.

Следва само да се посочи, че диспозитивът на първоинстанционното решение не е прецизен, тъй като издръжката се дължи до завършване на обучението на ищеца в средно учебно заведение, но не по-късно от навършване на 20-годишна възраст или до настъпване на други причини за изменение или прекратяване на издръжката.

По отношение на разноските в първоинстанционното производство:

На основание чл.78, ал.1 от ГПК на ищеца се дължат разноски, съразмерно с уважената част от иска, т.е. в размер на 337,50лв. за платено адвокатско възнаграждение /пълният му размер е 450лв./. Поради това първоинстанционното решение следва да се отмени и в тази част над сумата от 337,50 до присъдения размер от 350лв.

На ответника в първоинстанционното производство се дължат на основание чл.78, ал.3 от ГПК разноски, съразмерно с отхвърлената част от исковата претенция, но същият не е доказал извършването на такива /в договора за правна защита и съдействие няма уговорено възнаграждение/ и такива не следва да му се присъждат за първата инстанция.

По отношение на разноските във въззивното производство и изхода на спора по въззивната жалба, на страните се дължат разноски по съразмерност, както следва: 96,50лв. на въззивника и 225лв. – на въззиваемия.

На осн. чл.78, ал.6 от ГПК дължимата за първоинстанционното производство държавна такса възлиза на сумата 108лв. /на база месечна издръжка в размер на 300лв. за 9 месеца до завършване на обучението в средното учебно заведение/, при неправилно определена от районния съд такса от 72лв., като ответникът следва да бъде осъден да заплати допълнителна такава в размер на 36лв.

За въззивната инстанция дължимата държавна такса възлиза на сумата от 54лв., при платена такава от въззивника само в размер на 36лв. Следователно въззивникът следва да бъде осъден да заплати допълнителна държавна такса в размер на 18лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                                Р     Е     Ш     И  :

                             

ОТМЕНЯ първоинстанционно Решение №1523/28.12.2018г., постановено по гр.д.№5451/2018г. по описа на Сливенски районен съд, в частта, с която е осъден А.Х.В. с ЕГН ********** *** да заплаща на А.А.В. с ЕГН **********, на основание чл.144 от СК, месечна издръжка над размера от 300 /триста/ лева до присъдения размер от 400 /четиристотин/ лева и в частта, с която А.Х.В. с ЕГН ********** е осъден да заплати на А.А.В. с ЕГН ********** разноски по делото в размера над сумата от 337,50лв., като НЕПРАВИЛНО и НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО  и ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

 

ОТХВЪРЛЯ предявения от А.А.В. с ЕГН ********** против баща му А.Х.В. с ЕГН ********** иск с правно основание чл.144 от СК за заплащане на месечна издръжка до завършване на обучението в средно учебно заведение, но не по-късно от навършване на 20-годишна възраст над размера от 300лв. до пълния претендиран размер от 400лв., като неоснователен.

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно Решение №1523/28.12.2018г., постановено по гр.д.№5451/2018г. по описа на Сливенски районен съд в останалата обжалвана част.

 

ОСЪЖДА А.Х.В. с ЕГН ********** *** да заплати на А.А.В. с ЕГН **********,*** чрез адв.Г.Х. сумата от 225лв., представляваща разноски, направени пред въззивната инстанция.

 

ОСЪЖДА А.А.В. с ЕГН ********** да заплати на А.Х.В. с ЕГН ********** *** сумата от 96,50лв., представляваща разноски, направени пред въззивната инстанция.

 

ОСЪЖДА А.Х.В. с ЕГН ********** *** да заплати в полза на съдебната власт по сметка на Сливенски районен съд допълнителна държавна такса за първоинстанционното производство в размер на 36лв. и по сметка на Сливенски окръжен съд допълнителна държавна такса за въззивното производство в размер на 18лв.

 

 

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

 

                                                     

 

                                           ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

                                          

                                                                   ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

 

                                                                                          2.