Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  39

 

гр. Сливен, 13.03.2019 г.

 

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на тринадесети март юли през двехиляди и деветнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                             МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                            мл. с. СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Ивайла Куманова, като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 116 по описа за 2019  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно, бързо и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК, вр. чл. 310 и сл. от ГПК, вр. чл.17 ал. 5 от ЗЗДН.

Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 85/25.01.2019г. по гр.д. № 6765/18г. на СлРС, с което е признато за установено, че  М.И.Р. е осъществил на 23.11.2018г. домашно насилие спрямо Р.Г.Т. и малолетното дете И.М.Р. и са наложени следните мерки за защита срещу домашно насилие: - задължен е М.И.Р. да се въздържа от извършване на домашно насилие спрямо Р.Г.Т. и малолетната им дъщеря И.М.Р., забранено е на М.И.Р. да приближава на разстояние по-малко от 100 метра Р.Г.Т. и малолетната им дъщеря И.М.Р., както и да приближава на разстояние по-малко от 100 метра жилището им в гр. Сливен, ***, местоработата на Р.Т. *** 59, ТД „Тандем“ ЕООД и училището на И.Р. ***, ХІ СОУ „Константинов“, за срок от осемнадесет месеца, считано от постановяване на решението, наложена е на М.И.Р. глоба по чл. 5 ал. 4 от ЗЗДН в размер на 500 лв., издадена е заповед за наложените мерки, М.И.Р. е предупреден, че при неизпълнение на заповедта ще бъде задържан от полицейските органи и е присъдена държавна такса по делото.

 Въззивникът – ответник по молбата в първоинстанционното производство, обжалва частично решението, само касателно малолетното дете И. и в частта относно размера на наложената глоба, като твърди, че в тях то е незаконосъобразно, необосновано и неправилно. Изрично посочва, че не обжалва решението в частта, в която се признава за установено, че е осъществявано домашно насилие спрямо Р.Т.. Заявява, че са допуснати процесуални нарушения във връзка с направени от него искания за отвод на съдията докладчик и за отлагане на делото в последното с.з. Счита, че неуважаването им е довело до неправилност на решението, развива съображения. Твърди още, че съдът е възприел необективна фактическа обстановка, тъй като неправилно е обсъдил и ценил доказателствата, прави анализ на свидетелските показания и извежда заключение, че приетото от съда не отговаря на действителните събития. Въззивникът се оплаква и, че е налице съзнателно погрешно посочване на адреса му от молителката, което затруднявало провеждането на процеса, освен това нейното поведение било изцяло целящо да заличи у детето всякакъв спомен за бащата, да препятства контактите му с него, поради твърде близката им и осезаема връзка. Твърди, че няма доказателства за осъществено от него насилие спрямо детето, а конфликтите с майката били предизвикани от нежеланието му да даде безсрочна декларация за пътуване извън страната на детето с нея и приятеля й.

Поради изложеното иска въззивният съд да отмени изцяло мярката по отношение на детето И., евентуално – да намали срока за прилагането й на три месеца, а наложената глоба – на 200лв. Не претендира разноски.

С въззивната жалба е представено ново доказателствено средство – заповед от 30.01.2019г. на Д“СП“-Сливен за предоставяне на краткосрочна, за 3 месеца, социална услуга „Семейно консултиране и подкрепа“ на детето И., което съдът е приел при условията на чл. 266 ал. 2 от ГПК.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по жалбата страна не е подала писмен отговор.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з. въззивникът, редовно призован, не се явява лично, за него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа въззивната жалба и иска въззивният съд да отмени решението и остави без уважение молбата, евентуално – намали определения срок и размера на глобата. Представя писмена защита, в нея развива аргументация, с която преповтаря доводите и съображенията, изложени пред първата инстанция и с въззивната жалба пред тази. Няма нови доказателствени искания. Не претендира разноски.

В с.з. въззиваемата, редовно призована, се представлява от своята майка и законен представител и от процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва въззивната жалба на молителя, като я счита за неоснователна, моли да бъде оставено в сила като правилно и законосъобразно обжалваното решение. Претендира разноски.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, тъй като отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху атакувания съдебен акт, в рамките, поставени от жалбата, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС и ОС доказателства, намира, че той е и правилен в атакуваната си част, поради което следва да бъде потвърден в нея.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са изцяло неоснователни.

На първо място въззивният съд счита, че не са допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния и оплакванията във връзка с неуважаването на исканията за отвод на съдията докладчик и за отлагане на последното съдебно заседание, са несъстоятелни.

Изтъкнатата от ответника по молбата причина да иска отстраняване на съдията-докладчик от разглеждането на делото сама по себе си не представлява основание по чл. 22 ал. 1 т. 6 от ГПК и наличието на пристрастие, ако не бъде илюстрирано с конкретни факти от страната, е въпрос на лична преценка на магистрата. Фактът, че същият съдия е бил докладчик по предходния спор между тези страни с предмет искане за защита от домашно насилие, освен, че е обективен израз на действието на „Програмата за случайно разпределение на делата“, която задължително се ползва в българските съдилища, не може да се тълкува като предпоставка за „липса на обективност“ на съдията. Точно обратното – това предположение е спекулативно и лишено от рационалност, тъй като по-доброто познаване на една фактология в действителност предпоставя по-голяма обективност. Гаранция за последното е и наличието на законовообезпечен инстанционен контрол. Но, независимо от това, следва да се подчертае, че при липса на абсолютна пречка за участие в съдебния състав, неотвеждането на докладчика не е самостоятелна причина за отмяна на съдебния акт, ако той е валиден, допустим и законосъобразен.

Що се отнася до  отказа на съда да отложи за пореден път съдебното заседание, това също не представлява процесуално нарушение и не може да даде повод за отмяна на решението. Освен, че не са били налице законовите изисквания по чл. 142 от ГПК за недаване ход на делото  поради обективно препятствие  едновременно за страната и пълномощника й /които са свързани с представянето на съответните доказателства/, видът на спора и характерът на производството изискват всяка от страните да прояви максимална процесуална дисциплина и добросъвестност, каквито в случая не се наблюдават в поредицата действия на ответника и пълномощника му. В тази насока  мотивите към определението за даване ход на делото на първостепенния съд са прецизни, обосновани и напълно съобразени с буквата и духа на закона.

Въпреки, че няма връзка с правилността на обжалвания акт, по отношение на релевирания довод за погрешно посочване на буквата на входа в адреса на ответника, въззивният съд може да изтъкне само, че последният не е сторил абсолютно нищо да уведоми съда за верния адрес. Макар в различни документи по делото да фигурират и б. Б, и б. В, няма подадено искане или молба от самата страна за отстраняване на грешката, самата тя в никой от документите, изхождащи от нея и адресирани до съда, не е посочвала своя адрес, а видно от съобщенията и книжата – те са й били връчвани лично и своевременно, и по хода на делото затруднения от такъв характер не е имало. Що се отнася до твърденията за умишлено и злонамерено заблуждаване на съда от страна на молителката, този състав ги намира за крайно тенденциозни и няма да ги коментира.

По отношение на оплакванията за материална незаконосъобразност на решението в обжалваната му част, настоящата инстанция счита, че те също са неоснователни.

Първостепенният съд е разгледал в съвкупност и по отделно всички събрани доказателствени средства и въз основа на тях е изградил обективна и вярна фактическа обстановка. Настоящият състав счита, че показанията на свидетелката Иванка Иванова – майката на ответника – са ненадеждни в голямата си част. На първо място твърдението, че тя е очевидец на инцидента, дал последен повод за направеното искане за защита, съдът не може да приеме безкритично за вярно, предвид диаметрално противоречивото твърдение на другия свидетел-очевидец – Ч., за чието участие в събитията няма спор. И двамата свидетели имат лични взаимоотношения с всяка от страните, но връзката на свидетелката Иванова с ответника е кръвна и по права линия, което обуславя в по-голяма степен наличие на пристрастие, освен това тя е и пряко заинтересувана от изхода на спора, доколкото детето е нейна внучка, а  свидетелят Ч. няма никакво роднинство с него. Показанията на свидетелката Иванова са вътрешно противоречиви и неубедителни, тъй като обясненията на някои от съществените факти са лишени от житейска логика, нарушават принципа на простотата и влизат в противоречие с елементарни опитни правила. Липсва плътност и убедителност относно поредността на действията на участниците, причините за тях и адекватна обосновка на реакциите им. Без достоверно обяснение в такъв случай остават тези факти относно поведението на ответника, за които има и други, независими доказателства, които ги установяват. От своя страна показанията на двамата свидетели, ангажирани от молителката, освен че взаимно  се допълват, се подкрепят и от  сведенията, извлечени от  алтернативните писмени източници, които от своя страна са документи, издадени  от органи на държавната власт, от  оторизирани за това институции и от лица, разполагащи със специална квалификация.

Всичко това дава основание и на настоящия въззивен състав да приеме за непререкаемо доказано, че на  процесните дати през месец септември и през месец ноември 2018г., въззивникът е осъществил поведение, приобретаващо всички признаци на домашно насилие спрямо малолетното си дете И..

 Най-общо насилието е действие или поведение, насочено срещу друг човек /или собствената личност/, което предизвиква физическо, психическо и емоционално страдание.

В случая твърдяните конкретни действия изключват физическото, сексуалното и икономическото насилие, тъй като не притежават основните им белези. Съдът счита, че те могат да бъдат квалифицирани като емоционално насилие, дори и като психическо, доколкото второто представлява  въздействие върху психиката на жертвата, с което й се причинява тормоз, който от своя страна е легално дефиниран като „непристойно поведение, осъществявано през определен период от време, многократно или систематично и изразено чрез физически действия, писмено или устно, с жестове или други действия, извършени умишлено, които могат да накърнят физическата и психологическата цялост на друго лице.” Тоест - психическото насилие се изразява в това, че едно лице, чрез начина по който се отнася спрямо друго, предизвиква попадането на последното в състояние на психологическа травма, от рода на тревожност, депресия или пост-травматичен стрес.

От своя страна при емоционалното насилие отново въздействието е върху психиката на жертвата, но при него се увреждат емоциите й – чувства и мисли, свързани с преживявания от негативния спектър. Разликата е в продължителността на въздействието, трайността на последиците и дълбочината на посегателството, поради което емоционалното насилие е по-лека форма на психическото.

Правната норма на чл. 2 ал. 2 от ЗЗДН изрично и императивно е постановила, че „за психическо и емоционално насилие върху дете се смята и всяко домашно насилие извършено в негово присъствие“.

Следователно в настоящия случай, тъй като безспорно е установено извършеното домашно насилие спрямо майката на детето И. - въззивна жалба против тази част на решението не е подадена, а и фактът се признава от въззивника - то a priori се счита, че е извършено емоционално и/или психическо насилие спрямо детето И.. Тази постановка е безусловна, доколкото доказването на домашното насилие спрямо майката, в присъствието на детето, е приравнено от нормотвореца на директен акт на насилие спрямо последното. В този смисъл е безпредметно да се обсъждат аргументите на въззивника, касаещи оплакванията срещу признатото за установено от РС, че той е осъществил домашно насилие спрямо малолетното си дете, след като изрично е посочил, че не обжалва решението на съда в частта, в която се признава за установено, че е осъществил домашно насилие спрямо майката Р.Т. и в нея то е влязло в сила.

Несводими са по същата причина и всички инвокирани доводи, касаещи поведението на майката, отношението й към въззивника, евентуалните й намерения, целта, за която според последния тя използва правния инструментариум и т.н.

Във фокуса на въззивната проверка в случая стои единствено въпросът за наложените мерки за защита, касаещи малолетното дете И., тъй като фактът на осъщественото домашно насилие спрямо него не подлежи на преразглеждане и в светлината на изложеното следва ex lege. Така въпросът за установяване на насилническия акт е непререшаем във въззивната фаза на производството и въззивната жалба в частта, с която се иска отмяна на решението въобще по отношение на детето, като се иска да се отмени изцяло мярката спрямо него, е неоснователна.

Въззивният съд ще обсъди единствено тежестта на обжалваните мерки и наложената глоба.

Решаващият съд е задължил въззивника да се въздържа от домашно насилие спрямо детето И. и въззивната инстанция счита, че тази мярка кореспондира с целта, която обслужва законът. Освен това съдът е забранил на въззивника да се приближава до детето И., до домашния му адрес и до училището в което учи, на разстояние по-малко от 100 метра, за срок от 18 месеца, считано от постановяване на решението  - 25.01.2019г.

Оплакването на въззивника е съсредоточено върху продължителността на наложената забрана, считайки, че тя следва да бъде намалена до 3 месеца.

Този въззивен състав намира, че определеният от районния съд срок е адекватен на установените факти и максимално защитава правата на детето, жертва на насилие, без неоправдано да накърнява правата на родителя, упражнил насилието.

Безспорно е, че в рамките на действие на влязла в сила заповед за защита от 20.09.2018г., със срок от 9 месеца, разпростираща се и върху малолетното дете И., ответникът е извършвал отново и нееднократно актове на насилие с нарастващ интензитет и е безспорно, че ефектът на въздействие на поведението му върху детето се е мултиплицирал. Събраните доказателства относно възприятията, чувствата, преживяванията и страховете на детето са много и еднопосочни, констатациите са направени от органи и институции, служители и специалисти, в чиято компетентност съдът не може да си позволи да се съмнява. Съпоставени с горните условни дефиниции, те безапелационно притежават всички белези на претърпяно емоционално и психическо насилие.

Напълно безразлично е в случая дали и доколко отношението на майката  към бащата е предизвикало неговото поведение. Всяко здраво, пълнолетно лице, имащо качеството „родител“, е натоварено с отговорност спрямо детето си и негов главен приоритет следва да бъдат нуждите и интересите на това дете /особено когато то е малолетно/, а те не трябва да са пречупени през личния му интерес и желания. Естествено задължение на родителя е да съобразява поведението си най-напред с отражението, което то би имало върху детето му. Неспособността или нежеланието да прави това, ако е резултирало в някаква форма на домашно насилие по смисъла на ЗЗДН, неизбежно води до намесата на държавата за прекратяване и предотвратяване на това нежелано поведение. Мерките, предвидени в правната норма, не са толкова санкция на субекта на насилие, колкото закрила на неговия обект.

В настоящия случай е видно, че въззивникът демонстрира поведение, драстично разминаващо се с очакванията на правната норма. Тук е мястото да се посочи, че гореспоменатият факт за приключило през м. 09.2018г. производство, между същите страни със същия предмет, но за друг правопораждащ факт, срокът на заповедта за защита по което още не е бил изтекъл при подаването на настоящата молба, който факт във въззивната жалба се третира единствено в аспекта, че делото е било разгледано от същия съдия-докладчик,  всъщност представлява индикация за личностните особености на ответника по молбата, тъй като на практика е налице отказ да се съобрази с постановеното от съда и показва както незачитане на държавновластническия авторитет, така и пренебрегване на душевните преживявания на дъщеря му, неуважение към нея като към личност.

Дори да бе правомерен опитът на бащата да се види с детето си /а като се има предвид действащата забрана за приближаване действията му придобиват изначално противоправен характер/, то използването на неправомерни средства за това – чрез упражняване на насилие спрямо майката пред детето – не може да бъде толерирано по никакъв начин.

Категорично следва да се подчертае следното:

В обсега на доказване в настоящия спор не влизат въпросите, свързани с личността на другия родител, поведението му, родителските му качества и други подобни; те могат да бъдат релевантни в друг вид производство, с друг предмет, но не и в това. Абсолютно неотносими са действията на майката и предполагаемите мотиви за тях по отношение на упражняването на насилие спрямо детето от бащата, тъй като тези актове са дефинитивно недопустими от правната норма и осъществяването им не може да се оправдае или дори омаловажи чрез  позоваване на каквито и да е действия на другия родител. Независимо от причините за тях, те не снемат отговорността за насилническите действия  към малолетно дете.   

Ето защо въззивният състав счита, че определеният от първостепенния съд срок на действие на мерките за закрила е изцяло съобразен с конкретните факти от обективен и субективен характер и няма причина за намаляването му.

Още повече, че сама по себе си забраната не представлява абсолютна пречка за изграждане и поддържане на очевидно липсващата емоционална и духовна връзка на бащата с детето. Държавната принуда действа по отношение на ответника във всички случаи, когато съвпада с желанието на родителя, комуто е предоставено упражняването на родителските права спрямо детето. В случай, че той прецени, че са налице подходящи условия за това, може доброволно да суспендира еднократно или повече пъти действието на заповедта. Идеята  на законодателя в никакъв случай не е авторитарно и  механично администриране на лични отношения пряко волята на заинтересуваните лица. Съдебната заповед не контролира чувствата между родителя и детето, и не въз основа на нея ответникът ще формира отношението си към И., тя е насочена само към контрол над обективното му поведение, с оглед водещия интерес на детето и понастоящем той се преценява от майката.

Въззивникът към момента поставя на преден план своите изживявания и се мотивира с желанието си да има връзка с детето си. Доколкото той сам, със своето поведение, е създал у него трайни негативни емоции, то  съдът счита,че за щастието и душевния му интегритет е изключително важно то да не бъде подлагано за посочения период от време на психологичен натиск, като бъде поставяно в ситуации, които неизбежно ще доведат до противопоставяне и поляризиране на чувствата му към двамата родители, както и до превръщането му в средство за въздействие.  Поради това най-силната проява на родителска обич понякога се състои в това да се оттеглиш, вместо да преследваш формална победа на всяка цена. Да пожертваш собствените си желания и честолюбие, в името на спокойствието на детето, е висш израз на родителско достойнство и мъдрост, който, обаче, е  въпрос на личен избор, тъй като съдът не може да го наложи насила.

Съществуват редица начини, посредством които въззивникът е в състояние да осъществява и поддържа пълноценен контакт с детето, без да нарушава условията на заповедта, да възстанови у него естествената привързаност към фигурата на бащата и да предизвика желание за лично общуване, в каквато посока следва той да полага усилия до изтичане на определения от съда срок.

Що се отнася до оплакването, касаещо размера на наложената глоба, въззивният съд счита, че с оглед конкретните обстоятелства и предвид факта, че глобата в размер на 300 лв., наложена му през м. 09.2018г., не е постигнала желания ефект, определената сума от 500 лв. представлява справедлив размер на предвидената от закона имуществена санкция.

С оглед всичко изложено настоящият съдебен състав намира жалбата за изцяло неоснователна и ще я остави без уважение. Засегнатите с нея части на атакуваното решение не страдат от пороци, налагащи тяхната отмяна. Те са правилни и законосъобразни, поради което следва да бъдат потвърдени.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция следва да се възложи на въззивника, който следва да понесе своите както са направени, въззиваемата не е доказала направени за тази инстанция разноски и такива не следва да й се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

 

Р     Е     Ш     И  :

 

                                               

ОСТАВЯ В СИЛА първоинстанционно решение № 85/25.01.2019г. по гр.д. № 6765/18г. на СлРС в обжалваните му части, като ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване.                     

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: