Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  44

 

гр. Сливен, 20.03.2019 г.

 

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на двадесети март през двехиляди и деветнадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                            МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                      мл.с. СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Елена Христова, като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 117 по описа за 2019  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 6/03.01.2019г. по гр.д. № 994/18г. на НзРС, с което е признато за установено на основание чл. 422 ал. 1 от ГПК вр. чл. 415 от ГПК между страните, че С.А. А. дължи на „Фронтекс интернешънъл“ ЕАД, гр. София, сумата 1 609, 07 лв., от които – 913, 18 лв., представляващи главница, 451, 78 лв., - договорна лихва за периода 15.07.2014г. –  02.12.2014г. и  244, 11 лв., представляващи обезщетение за забава за периода 16.07.2014г.- 13.04.2018г., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху главницата от 913, 18 лв. от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК – 25.04.2018г. до окончателното изплащане, за която сума е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 393/27.04.2018г. по ч.гр.д. № 536/2018г. на НзРС,  осъден е С.А.А. да заплати на „Фронтекс интернешънъл“ ЕАД, гр. София разноските по заповедното и исковото производство в размер общо на 450 лв. и е разсрочено на основание чл. 241 ал.1 от ГПК изпълнението на решението на равни ежемесечни вноски от по 102, 95 лв. всяка, платими от  С.А.А. на първо число на всеки месец, считано от месеца, следващ месеца на влизане в сила на съдебното решение до окончателното погасяване на задълженията.

Против това решение е постъпила въззивна жалба от ответника, чрез Процесуалния му представител, назначен по реда на чл. 94 и сл. от ГПК и ЗПП, в първоинстанционното производство.

Въззивникът обжалва решението, като твърди, че то е незаконосъобразно и необосновано, постановено в нарушение на материалноправните разпоредби. Заявява, че неправилно съдът е отхвърлил възражението по чл. 27 ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 32 ал. 3 и чл. 33 ал. 1 пр. 2 от ЗЗД и неправилно е приложил закона относно погасителната давност както по отношение недействителността на договора за кредит, така и по отношение на претендираното вземане.

Поради изложеното моли въззивния съд да отмени атакуваното решение и вместо това постанови друго, с което или отхвърли изцяло предявения иск, като обяви за недействителен правопораждащия за вземането факт и обезсили за вбъдеще действието му, или евентуално, да отхвърли изцяло или отчасти исковете като погасени по давност, ведно с произтичащите от това правни последици.

Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени или процесуални искания за въззивната фаза.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна не е подала писмен отговор.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з. въззивникът, редовно призован, не се явява лично, не се явява и процесуалният му представител, назначен по реда на чл. 94 и сл. от ГПК и ЗПП.

В с.з. за въззиваемия, редовно призован, не се явява процесуален представител по закон или пълномощие.

Въззивният съд намира, че въззивната жалба е редовна и допустима, отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е частично неправилно.

Изложените във въззивната и насрещната въззивна жалба оплаквания са частично основателни.

Правилно решаващият съд е счел, че се касае за заявено искане по чл. 410 от ГПК за вземания, чийто падеж вече е настъпил и които по същество обективират целия остатък на задълженията, останали неплатени от ответника-кредитополучател. Няма разминаване нито между заявеното по заповедното производство и това в исковия процес, няма спор относно наличието на валидно възникнало договорно правоотношение между страните, по  Договор за  потребителски кредит от 12.12.2013 г. и предаването на заетата сума, която е била усвоена от ответника. Не се спори и относно валидното прехвърляне на вземането от кредитодателя на ищцовото дружество, извършено на 10.01.2017г., както и надлежното му съобщаване на длъжника. Също безспорно е, че паричното задължение е станало изискуемо с настъпването на падежа на последната вноска съобразно погасителния план към договора за  потребителски кредит – 02.12.2014г., като ответникът е погасил част от него - сумата от общо  1 885 лв.

Фокусът на спора във въззивната жалба е съсредоточен върху въпросите относно изтичането на погасителната давност както по отношение унищожаемостта на договора, така и по отношение правото на иск.

Касателно заявената от ответника унищожаемост на договора за потребителски кредит поради сключването му при крайна нужда и явно неизгодни условия, правилно първостепенният съд е приел, че възможността да се иска унищожаването се е погасила по давност, съгласно разпоредбата на чл. 33 ал. 2 от ЗЗД с изтичането на 1 година от сключването на договора – 12.12.2014г. и към датата на подаване на заявлението – 25.04.2018г., тя не е съществувала.

Що се отнася до възраженията за погасяване по давностна правото на иск относно вземанията, следва да се посочи следното:

Съдът счита, че отпуснатият кредит е станал изискуем с настъпването на падежа на последната погасителна вноска по съставения между страните погасителен план по процесния договор - на 02.12.2014 г., т.е. към датата на депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК - 25.04.2018 г. той вече е бил  настъпил.

Към момента, включително и към моментана подаване на заявлението, от главницата по договора е останала дължима сумата от 913, 18 лв., неплатената договорна лихва е 451, 78 лв. за периода 15.07.2014 г. до 02.12.2014 г., обезщетението за забава върху просрочената главница е 347, 32 лв., за периода от 16.07.2014 г. до 13.04.2018 г.

При разглеждане на въпроса за приложимата давност по отношение на вземанията – за главница, за договорни възнаградителни лихви и за обезщетение за забава в размер на законовата лихва, следва да се има предвид разрешението, дадено с ТР № 3 от 18.05.2012г. на ВКС по т. д. № 3/2011г. на ОСГК.

Неоснователно е направеното възражение за погасяване по давност на правото на иск относно главното задължение.

Съгласно посоченото решение периодични плащания по смисъла на чл. 111, б."в" ЗЗД са вземанията на топлофикационни, електроснабдителни и водоснабдителни дружества, както и на доставчици на комуникационни услуги и за тях се прилага тригодишна давност. Понятието "периодични плащания" се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми, без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. Винаги, когато едно плащане притежава посочената по-горе съвкупност от отличителни белези, то следва да се определи като периодично по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД.

Процесното вземане за главница произтича от договор за „потребителски кредит“, разновидност на общата фигура на договора на заем, а за вземания, произтичащи от договор за заем, се прилага общата петгодишна давност предвид разпоредбите на чл. 110 и чл. 111 от ЗЗД. В този смисъл е трайната и еднопосочна съдебна практика, като съгласно Решение № 28 от 05.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 523/2011 г., ІІІ г. о., ГК при договора за заем е налице неделимо плащане и договореното връщане на заема на погасителни вноски не превръща договора в такъв за периодични платежи, а представлява частични плащания по договора, поради което е приложим общия петгодишен давностен срок по чл.110 ЗЗД. В същото решение е прието и, че за разлика от периодичните плащания, при които отделните задължения, въпреки своя общ правопораждащ факт, имат характер на самостоятелни задължения, при договора за банков кредит с уговорени анюитетни вноски отделните плащания са начин на разсрочено погасяване на едно общо задължение на отделни части.

Така по отношение началния момент на давността следва да се съобрази разпоредбата на чл. 430, ал. 1 ТЗ, съгласно която с изтичане на срока по кредита кредитополучателят е длъжен да върне цялата сума, ведно с уговорената договорна лихва, като ако не е настъпила предсрочна изискуемост на кредита, вземането на кредитора става изискуемо след изтичане на уговорения срок. От този момент започва да тече давността по чл. 114 ЗЗД, като приложим е общият петгодишен давностен срок по чл.110 ЗЗД. /Решение № 261 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 7952010 г., IV г. о., ГК; Решение № 28 от 5.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 523/2011 г., III г. о., ГК/ . 

Както се посочи, към настоящия момент от главницата по договора за банков кредит остава дължима сумата от 913, 18 лв., с оглед направените до 15.07.2014г. плащания, тя е станала изискуема на 02.12.2014г. и към датата на подаване на заявлението - 25.04.2018 г. не е изтекъл петгодишният давностен срок, поставен в течение с изтичането на крайния срок на кредита на 02.12.2014г.

Ето защо е изцяло неоснователно възражението на ответника-въззивник, че правото на иск относно главницата е било погасено по давност. Задължението съществува в посочения размер и на ищеца следва да се признае вземането му в посочения размер срещу ответника.

Изцяло основателно обаче, е възражението на ответника, че задължението за възнаградителната лихва е погасено по давност. Същото става изискуемо по см. на чл. 430, ал. 1 ТЗ с изтичане на срока по кредита, когато кредитополучателят е длъжен да върне цялата сума, ведно с уговорената договорна лихва, като ако не е настъпила предсрочна изискуемост на кредита, вземането на кредитора става изискуемо след изтичане на уговорения срок. От този момент започва да тече давността по чл. 114 ЗЗД, като приложима е кратката тригодишна погасителна давност за задълженията за лихви в чл. 111 ЗЗД, б. „в”. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено на 25.04.2018 г. и към този момент е правото на иск е било погасено по давност, тъй като  тригодишният период от падежа на задължението, който е настъпил на 02.12.2014 г., вече е бил изтекъл. Следователно претенцията, касателно неплатената договорна лихва в размер на 451, 78 лв.  по договора  за потребителски кредит е неоснователна и следва да бъде отхвърлена.

Частично основателно е възражението на ответника относно погасяването по давност на задължението за обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху просрочената главница до размера от 73, 64 лв. и за периода до три години преди подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение - от 16.07.2014 г. до 24.04.2015 г., за който е изтекла кратката тригодишна погасителна давност, предвидена в чл. 111, б. „в” ЗЗД. Непогасено по давност е правото на иск относно вземането за периода 25.04.2015 г. - 25.04.2018 г. и за сумата 170, 47 лв., за които следва да се уважи положителният установителен иск, а за останалата сума и период – да се отхвърли като неоснователен.

В такъв случай присъдените разноски по заповедното производство следва да се редуцират до размер на 55, 35 лв., съразмерно на уважената част от претенциите, като над този размер, до 82, 18 лв. искането бъде отхвърлено.

В обобщение – въззивната жалба е частично основателна. Атакуваното решение следва да бъде отменено по отношение на присъдените договорни лихви изцяло и вместо това бъде постановено отхвърляне на тази претенция за целия период и размер като неоснователна, поради погасяването й по давност. Решението следва да се отмени частично по отношение на присъденото обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху главницата за периода 16.07.2014 г. - 24.04.2015 г. и за сумата 73, 64 лв, като за тях искът бъде отхвърлен като неоснователен, поради посгасяването му по давност, а за останалата част от периода и за разликата до присъдения размер – да се потвърди. Обжалваният акт следва да се потвърди относно присъденото обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху главницата за целия присъден период и размер.

За първоинстанционното производство ответникът дължи на ищеца разноски съразмерно на уважената част от исковете в размер на 247, 71 лв.

Доколкото разноските за заповедното и исковото производство са присъдени от решаващия съд като обща сума от 450 лв., то в тази част решението следва да се отмени общо за сумата над 303, 06 лв. и потвърди за останалата.

Въпросът за разсрочването на изпълнението на решението не следва да се пререшава от настоящата инстанция.

Страните не са направили разноски по делото за тази фаза на производството и такива не следва да се присъждат с оглед изхода на процеса.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                             Р     Е     Ш     И  :

                       

 

ОТМЕНЯ  първоинстанционно решение № 6/03.01.2019г. по гр.д. № 994/18г. на НзРС В ЧАСТИТЕ, с които:

е признато за установено на основание чл. 422 ал. 1 от ГПК вр. чл. 415 от ГПК между страните, че С.А. А. дължи на „Фронтекс интернешънъл“ ЕАД, гр. София, сумите

- 451, 78 лв., - договорна лихва за периода 15.07.2014г. –  02.12.2014г.;

- 73, 54 лв., представляваща обезщетение за забава за периода 16.07.2014г. - 24.04.2015 г., за които е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 393/27.04.2018г. по ч.гр.д. № 536/2018г. на НзРС, и

е осъден С.А.А. да заплати на „Фронтекс интернешънъл“ ЕАД, гр. София разноските по заповедното и исковото производство в размер над 303, 06 лв., като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и вместо това

 

П О С Т А Н О В Я В А:

 

ОТХВЪРЛЯ предявения от „Фронтекс интернешънъл“ ЕАД, гр. София ЕИК 200644029, със седалище и адрес на управлениетна дейността ****, против  С.А.А., ЕГН********** ***, иск по чл. 422 ал. 1 от ГПК, вр. чл. 415 от ГПК за признаване за установено, че вторият дължи на първия сумите:

- 451, 78 лв., - договорна лихва за периода 15.07.2014г. –  02.12.2014г. и

- 73, 54 лв., представляваща обезщетение за забава за периода 16.07.2014г. - 24.04.2015 г., за които е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 393/27.04.2018г. по ч.гр.д. № 536/2018г. на НзРС, като НЕОСНОВАТЕЛНИ, поради погасяване по давност на правото на иск.

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 6/03.01.2019г. по гр.д. № 994/18г. на НзРС в останалите обжалвани ЧАСТИ.

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

ЧЛЕНОВЕ: