Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е  № 45

 

гр.Сливен, 22.03.2019 г.

 

 

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 

 

         Сливенският окръжен съд, гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и първи март, през две хиляди и деветнадесета година в състав:

 

 

                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ БЛЕЦОВА

                                               ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА МИХАЙЛОВА

                                                        Мл.с.:СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА

                                    

При секретаря ЕЛЕНА ХРИСТОВА, като разгледа докладваното от М.БЛЕЦОВА в.гр.д. № 122 по описа за 2019 година, за да се произнесе, съобрази следното:

         Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

 

         Образувано е по въззивна жалба подадена от адв. П. , пълномощник на М.Г.И., ЕГН ********** *** против решение № 1486/20.12.2018г. по гр.д. №60/2018г. на Сливенския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателката против ГД „ Изпълнение на наказанията“ със седалище ****** иск с правно основание чл. 124 ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 211 от ЗМВР( отм.) за признаване за установено по отношение на въззиваемия, че въззивницата има право на допълнителен платен годишен отпуск за компенсиране на положения от нея извънреден труд над 50 часа за периода от 01.01.2003 г. до 30.06.2013г. като неоснователен поради погасяване правото на ползване по давност. С обжалваното решение въззивницата е осъдена да заплати деловодни разноски в размер на 100.00 лева. Решението е обжалвано изцяло.

Твърди се, че обжалваното първоинстанционно решение е нищожно, недопустимо и неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост. Развиват се подробни съображения за нищожност на решението, поради противоречие на основополагащи принципи на българския правен ред, като неотменимост и гарантираност на основните конституционни права. Развиват се съображения относно неприложимостта на института на погасителната давност спрямо правото на допълнителен отпуск. Посочва се, че то е вид преобразуващо право, признато от закона на носителя му чрез едностранни действия да предизвика правна промяна в правната сфера на другата страна в правоотношението. Потестативните права, за които законът е предвидил срок за упражняването им, се преклудират, а тези от тях, за които законодателят не е предвидил изричен краен срок за упражняването им, могат да се упражняват без ограничения във времето по волята на правоимащия. Такова субективно потестативно право каквото било правото на допълнителен платен годишен отпуск по ЗМВР, се упражнявало само извънсъдебно и с едностранно волеизявление от страна на служителя до работодателя. Веднъж възникнало, то не било ограничено с краен срок, нито преклузивен, нито давностен такъв. Твърди се, че районният съд е изместил предмета на спора, който не е дали ищцата има ли право да ползва претендираните от нея отпуски, а дали съществуват същите и в какъв размер за всяка календарна година. Поради това се посочва, че решението е недопустимо, поради нарушение на диспозитивното начало. Страната излага съображения за това, че правото на допълнителен отпуск по ЗМВР не е сред допълнителните платени годишни отпуски, признати от КТ, а е право на определена категория служители и от създаването си от 23.02.2003г. до отменянето 2014г. не е било ограничавано с нарочен краен срок за упражняването му. Поради това страната счита, че е недопустимо прилагането по аналогия на разпоредбата на чл.176а от КТ и съответната от ЗДСл от 2011г. С оглед изложеното посочва, че правото на допълнителен платен годишен отпуск до 12 дни  е възникнало за ищцата за всяка година, продължава да съществува и може да бъде упражнено от нея чрез едностранно изявление за ползването му, отправено до работодателя. Поради това, предявяването на установителния иск за установяване съществуването и размера на твърдяното потестативно право било единственият възможен и достатъчен начин за защита. Този иск не бил ограничен със срок за предявяването му, достатъчно условие било правото да е възникнало и да съществува към момента на предявяване на иска. С оглед изложеното, въззивникът моли съда да отмени първоинстанционното решение и да върне делото на районния съд с указания за правилно приложение на закона, респ. да постанови ново, с което да уважи изцяло исковата претенция. Моли съда да присъди в пълен размер направените пред двете инстанции разноски.

         В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от ст.юриск. С. , пълномощник на ГДИН, която оспорва изцяло твърденията във въззивната жалба. Моли съда да остави същата без уважение. Посочва, че за да възникне правото на допълнителен платен годишен отпуск е необходимо първо да се докаже полагане на извънреден труд, а вземанията за него се погасяват с 3-годишна давност. От отпадане на правото на допълнителен отпуск по ЗМВР – 01.07.2014г., са изминали повече от 3 години, в които ищцата е бездействала, не е имала претенции за извънреден труд. Отново посочва, че исковете по трудови спорове, какъвто е настоящия се предявяват в 3-годишен срок, съгл. чл.358, ал.1, т.3 от КТ. Разпоредбата на чл.125 от ЗДСл указвала, че имуществените спорове се предявяват също в 3-годишен срок по общия исков ред. Погасителната давност се прилагала за защита на всички субективни права, както за притезателните такива, така и за непритезателните /потестативните/ права. Освен това, посочва, че към момента на исковата молба допълнителния отпуск за извънреден труд не е установен и доказан, тя е подадена именно да се установи дали е налице извънреден труд и евентуално право на допълнителен отпуск за такъв. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

         Страните не са направили процесуални или доказателствени искания.

В с.з. въззивникът редовно призован  не се явява . Представлява се от  адв. П., който заявява , че поддържа въззивната жалба и моли тя да бъде уважена . Претендира разноски.

В с.з. въззиваемата страна редовно призована не се явява. Представлява се от ст.юрисконсулт С., която оспорва въззивната жалба, поддържа депозирания по нея отговор, моли да се потвърди обжалваното решение и претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на въззиваемата страна.

Пред настоящата инстанция не се събраха допълнителни доказателства.

Обжалваното решение е било съобщено на въззивника на 06.02.2019г. и в рамките на законоустановения четиринадесет дневен срок – на 08.01.2019 г. е била депозирана въззивната жалба.

Установената и възприета от РС – Сливен фактическа обстановка изцяло кореспондира с представените по делото доказателства . Тя е изчерпателно и подробно описана в първоинстанционното решение, поради което на основание чл.272 от ГПК настоящият съд  изцяло я възприема и с оглед процесуална икономия препраща към него.

Въззивната жалба е  редовна и допустима, тъй като е подадена в законоустановения срок от лице с правен интерес от обжалване на съдебния акт. Разгледана по същество същата се явявя неоснователна.

На първо място следва да се посочи, че предявеният от ищеца иск е трудов по своя характер и е от категорията на установителните искове. В теорията е прието, че установителен е този иск, чийто петитум се ограничава с искането да се разреши гражданско – правният спор със сила на присъдено нещо. Търсената от него защита се изчерпва в СПН, с която спорното правоотношение се потвърждава или отрича. За разлика от него с осъдителния иск се иска да се установи със СПН, че в полза на ищеца срещу ответника съществува неудовлетворено притезание, което подлежи на принудително удовлетворение чрез осъждането на ответника, т.е. осъдителният иск се ползва със сила на присъдено нещо и с изпълнителна сила. Според Витали Таджер установителният иск не се погасява по давност, защото с него не се иска принуда за спазване на определено поведение ( ГПК на РБългария, Обща част). Трайната съдебна практика постановена по реда на чл. 290 от ГПК обективирана в Решение №10/21.04.2015 г. на ВКС, IVг.о., Решение № 237/19.06.2014 г. на ВКС, IVг.о., приема, че у ищеца е налице правен интерес от предявяване на установителен иск за установяване по надлежен ред на предпоставките, при които възниква правото му да бъде компенсиран с допълнителен отпуск за положен труд в извънработно време, което право се оспорва от ответната страна.

Следва да се посочи и че в теорията е застъпено становището, че при преобразуващите субективни права ( каквото в случая се явява правото на ищеца да получи обезщетение за неизползвани 12 дни годишно допълнителен платен годишен отпуск), погасителната давност започва да тече от момента, в който те могат да се упражнят ( Мария Павлова)

В този смисъл следва да се тълкува разпоредбата на чл. 358 ал. 2 т. 2 във вр. с ал.1 т. 3 от КТ, където е посочено, че сроковете за предявяването на исковете по ал. 1 ( в частност иска по чл. 358 ал.1 т. 3 от КТ) започват да текат от деня, в който правото предмет на иска е станало изискуемо или е могло да бъде упражнено, като при парични вземания изискуемостта се смята настъпила в деня, в който по вземането е трябвало да се извърши плащане по надлежния ред. В настоящия случай се иска да бъде признато за установено по отношение на ответника, че се дължи допълнителен отпуск, като компенсация за положен извънреден труд над 50 часа за периода 01.01.2003г. до 30.06.2013 г.

Тъй като ответната страна е направила възражение за изтекла погасителна давност, съдът е длъжен да изложи своите съображения в тази насока.

Основно институтът на погасителната давност е изложен в разпоредбата на чл. 114 от ЗЗД, където е посочено, че давността тече от момента, в който вземането е станало изискуемо, т.е. от момента, в който се е породило правото на иск. За преобразуващите права, давностният срок започва да тече от момента на възникването им , т.е. от момента, в който те са могли да бъдат упражнени. Необходимо е субективното право да е възникнало обективно, независимо дали притежателят на правото на иск знае, че то е възникнало ( че се е породило право на защита).

Като взе предвид изложеното по – горе и като съобрази, че исковата молба е депозирана на 05.01.2018 г., съдът намира, че всички права на ищеца преди 05.01.2015 г. във връзка с правото на допълнителен платен годишен отпуск като компенсация за положен извънреден труд над 50 часа са погасени по давност, тъй като те обективно са съществували в по – ранен период от време и притежателят им е можел да ги упражни по надлежния ред. Като не е упражнил правото си навреме той следва да понесе последиците, а именно фактът, че правото му на иск е погасено по давност.

Тъй като правните изводи на въззивния съд съвпадат с тези на първоинстанционния съд обжалваното решение следва да бъде опотвърдено.

С оглед изхода на делото, въззивната страна следва да бъде осъдена да заплати на въззиваемата деловодни разноски за въззивна инстанция в размер на 100.00лева за юрисконсултско възнаграждение.

По тези съображения, съдът  

 

 

Р    Е    Ш    И:

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 1486/20.12.2018г. по гр.д. №60/2018г. на Сливенския районен съд като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

 

ОСЪЖДА М.Г.И., ЕГН ********** *** да заплати на ГД „Изпълнение на наказанията“ **********

 деловодни разноски за въззивна инстанция в размер на 100.00 ( сто) лева.

 

Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от съобщаването му на страните пред ВКС на РБългария..

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

                    2.