Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

гр. Сливен, 27.03.2019 г.

 

                    В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на двадесет и седми март през двехиляди и деветнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                            МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                      мл.с. СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Мария Тодорова, като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 129 по описа за 2019  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 1379/26.11.2018г. по гр.д. № 1264/18г. на СлРС, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от „Топлофикация-София“ ЕАД, гр. София против Г.Г.С. положителни установителни искове с правно основание чл. 422 ал. 1 вр. чл. 124 ал. 1 от ГПК за признаване за установено между страните, че втората дължи на ищцовото дружество сумите, за които срещу нея, на основание чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 3281/17г. на СлРС е издадена заповед за изпълнение на парично задължение – 1 983, 70 лв. главница за доставена, но неизплатена топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр. София 1592, общ. Искър, ж.к. „Дружба-1“, 76-А-7, аб.№ 131893, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от подаванена заявлението по чл. 410 от ГПК – 26.05.2017г. до окончателното изплащане и 379, 79 лв. обезщетение за забава в размер на законовата лихва до 15.05.2017г., осъден е ищецът да заплати на ответницата направените разноски по делото в размер на 500 лв., като решението е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на ищеца – „Нелбо“ ЕАД, гр. София.

Против това решение е постъпила въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство.

 Въззивникът обжалва изцяло решението, като твърди, че то е незаконосъобразно и неправилно и постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Заявява, че в мотивите си съдът не е приел за безспорно, че ответницата е страна по договора за продажба на топлинна енергия за процесния имот. Развива детайлни съображения в тази насока като цитира и анализира законовата регламентация на понятието „клиент на топлинна енергия“, съгласно която е без значение дали лицето е обитавало имота и е консумирало лично доставената ТЕ, излага доводи във връзка с начина на възникване на това качество за етажен собственик в сграда –ЕС, присъединена към топлопреносната мрежа, както и пораждането на задължението за заплащане на цената на ТЕ за имота и общите части на сградата. Твърди, че законовата разпоредба не изисква доказване на това кое лице е държател на имота и кое реално е потребило консумираната за съответния период ТЕ за съответния имот. Счита, че е установено принципното съществуване на облигационно договорно прваоотношение между страните, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия, по силата на който ищцовото дружество е доставяло до имота, собственост на ответницата ТЕ и това е напълно достатъчно за доказване на иска. По-нататък въззивникът заявява, че в съответствие с разпределената му от съда доказателствена тежест е ангажирал доказателства – нотариален акт за собственост, договор с ФДР, списък на ЕС и други, които не са оспорени от ответницата и са приети от съда, от които последният е следвало да направи друг извод. Оплаква се още, че по делото няма молба, от която да е виден заявен от ищеца отказ от доказателствени искания, в това число от СТЕ и ССЕ, като в конкретния случай не е представил депозит за СТЕ, но това обстоятелство не съставлява пречка за изслушване на заключението, още повече, че съдът разполага с възможност да изплати от бюджета си възнаграждението за в.л., осъждайки с решението си страната заплати сумата. Така без молба за отказ от доказателствени искания, съдът е дал ход и е приключил делото без да е изслушана СТЕ, която е от съществено значение за спора.

С оглед изложеното въззивникат моли въззивния съд да отмени атакуваното решение и постанови ново, с което уважи изцяло исковете.  Претендира присъждане на разноски за това производство.

Във въззивната жалба са направени нови доказателствени искания за въззивната фаза за назначаване на СТЕ и ССЕ по поставените в исковата молба въпроси.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор, с който оспорва като неоснователна въззивната жалба. Излага подробни съображения, с които последователно оборва всички релевирани оплаквания. Счита, че атакуваното решение е постановено при спазване на процесуалните и материалните разпореби. Развива аргументация, сходна на поддържаната в отговора и защитата си по същество в първоинстанционното производство. Анализирайки събраните доказателства заявява, че претенциите на ищеца са неоснователни и правилно са били отхвърлени, още повече, че претендираните суми са по прогнозни, а не изравнени резултати. Счита, че липсват пороци, водещи до отмяна на съдебния акт. Противопоставя се на доказателственото искане, като се позовава на разпоредбите на чл. 266 от ГПК. Моли въззивния съд да остави без уважение въззивната жалба, да потвърди обжалваното решение и да й присъди разноските за тази инстанция.

В същия срок няма подадена насрещна въззивна жалба.

Третото лице-помагач на страната на ищеца, не е изразило становище.

В с.з. за въззивника, редовно призован, не се явява процесуален представител по закон или пълномощие.

В с.з. въззиваемата, редовно призована се явява лично, поддържа отговора си, оспорва жалбата и моли съда да я остави без уважение и потвърди атакуваното решение.

В с.з. за третото лице-помагач на страната на ищеца не се явява процесуален представител по закон или пълномощие, който да изрази становище.

С мотивирано определение държано в з.с.з. съдът е оставил без уважение доказателствените искания на въззивника като преклудирани.

Въззивният съд намира, че въззивната жалба е редовна и допустима, отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Ключовото оплакване на въззивника е свързано с неприемането, според него, от страна на решаващия съд, на наличието на облигационна връзка между страните, възникнала от договор за продажба на топлинна енергия и отричане на качеството „клиент на ТЕ“ на ответницата.

В действителност такива мотиви първостепенният съд не е излагал. Обратното – в правните си изводи съдът констатира единствено, че не е установено съществуването на вземанията такива, каквито са претендирани, поради тяхната материална недоказаност, а не и поради изключване съществуването на правопораждащия го факт – договор за продажба на топлинна енергия. Очевидно е, че съдът е приел по подразбиране наличието на договорна връзка, тъй като е предпоставил в съжденията си обвързаността на страните с ОУ, но е посочил, че те, сами по себе си, не са годни да установят конкретното вземане по период, вид и размер.

Настоящият въззивен състав се солидаризира напълно с този извод. В съответствие с изрично указаната доказателствена тежест, ищецът е следвало да проведе главно и пълно доказване на положителните факти, от които черпи изгодните за себе си правни последици – наличие на правоотношение, източник на облигационно задължение за ответницата, съществуване на активно вземане и неговите вид, период и размер, които да съответстват на тези по заявлението по чл. 410 от ГПК.

Доказателствените средства във връзка с установяване на съществуването и конкретните параметри на претендираното вземане, които е ангажирал ищецът, са само извлечение от счетоводни документи и съобщения към фактури. Те представляват частни свидетелстващи документи, съставени и изходящи от търговеца, от които не може еднозначно да се констатира сам по себе си изгодният за него факт на съществуващи непогасени задължения, какви и колко, действително, са те. Документите не носят подписа на ответницата и не могат да се третират като някаква форма на признание от нейна страна. Те не се ползват с обвързваща съда материална доказателствена сила, особено при липсата на алтернативни, подкрепящи изявленията в тях, източници на информация.

Вярно е, че ищецът е направил своевременно доказателствени искания за извършване на съдебно-техническа и обусловена от нея съдебно-счетоводна експертизи, като е формулирал конкретни въпроси към вещите лица. Съдът е допуснал в о.с.з на 27.09.2018г. извършването на поисканата СТИ след превеждане по сметката на определения от него депозит за възнаграждение на експерта в размер на 400 лв., вносими от ищеца в едноседмичен срок от тази дата. Нито в рамките му, нито след изтичането му, както и до следващото о.с.з.  на 25.10.2018г., депозитът е бил внесен, поради което заключение не е било изготвено. Уважителни причини за това не са били посочени, нито своевременно е било направено искане за удължаване на процесуалния срок. Страната не е изпратила в нито едно от проведените открити съдебни заседания процесуален представител по закон или пълномощие, който да участва активно в процеса на съдебното дирене и в устните състезания, и съдът е приключил процеса при събраните до момента доказателствени средства, въз основа на които е изградил фактическите и правните си изводи.

Несподелими са оплакванията, релевирани с въззивната жалба, че нямало изрично изявление за оттегляне на доказателствени искания и невнасянето на депозита не било пречка за изслушване на заключението, а съдът е следвало да изплати възнаграждението от бюджета си, като събере сумата с решението.

Заплащането на разноски от бюджетните средства на съда е изключение, което се прилага при специални условия, каквито не са налице в настоящия случай. Страната, която ги дължи, е следвало да ги внесе в дадения срок, течащ за нея от датата на съдебното заседание, в което са възложени, независимо дали присъства или се представлява в него, или не. Невнасянето им има за последица несъбирането на съответното доказателствено средство. В случая не е било възможно „изслушване на заключението“, тъй като експертизата не е била извършена поради невнасянето на депозита. Неизготвянето на заключение по допуснатата и назначена СТЕ е представлявало пречка за произнасяне и евентуално уважаване по заявеното от самия ищец като обусловеното от нея искане за извършване на ССЕ, тъй като той е посочил изрично, че желае тази експертиза „да работи след изготвяне на заключението по СТЕ“. Поради това и в тази посока няма процесуално нарушение на първоинстанционния съд.

Превратно е виждането на въззивника, че понеже няма изрично искане за оттегляне на доказателственото искане, съдът е длъжен да го събере. Щом доказателственото средство не е било ангажирано своевременно и ищецът не е посочил уважителна причина за това, то не подлежи на служебно събиране, най-малкото защото това би нарушило принципа на равнопоставеност на страните.

По правило, за да извърши съдът определено съдопроизводствено действие, когато то се активира от желанието на страната, е необходимо тя изрично да го поиска, /което е израз на състезателното начало в процеса/, но за неизвършването му не е нужно изрично оттегляне, когато то представлява последица от неизпълнение на указания на съда /което е израз на служебното начало/.

Така причината за несъбирането на относимите към основателността на исковете доказателства е небрежното процесуално поведение на страната, върху която е тежала отговорността да проведе успешно доказването на твърдяните от нея относими факти. Като не го е сторила, тя е приела риска от последиците, свързани с неприемане от страна на съда на тяхното настъпване и решаване на спора на базата на наличната доказателствена съвкупност.

Поради това положителните установителни искове се явяват неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.

Като е достигнал до идентични крайни правни изводи, първоинстанционният съд е постановил правилно решение. Не са налице визираните във въззивната жалба пороци, които да наложат отмяната му, поради което то следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция следва да се възложи на въззивника, който следва да понесе своите както ги е направил, въззиваемата не е доказала направени разноски и такива не следва да й се присъждат. Третото лице-помагач не дължи и не му се дължат разноски..

Ръководен от гореизложеното съдът

 

 

                                      Р     Е     Ш     И  :

 

                               

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 1379/26.11.2018г. по гр.д. № 1264/18г. на СлРС.

 

 

Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на ищеца-въззивник „Нелбо“ ЕАД, гр. София.

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване с оглед цената на иска и характера на спора.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

ЧЛЕНОВЕ: