Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   №55

 

гр. Сливен, 12.04.2019г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на десети април през две хиляди и деветнадесета година в състав:      

        

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                 МАРИЯ БЛЕЦОВА    

ЧЛЕНОВЕ:        СТЕФКА МИХАЙЛОВА

мл.с. СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА

 

при секретаря Пенка Спасова, като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр. д. №154 по описа за 2019 год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

 

            Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК и по реда на гл.25 от ГПК „Бързо производство“.

            Образувано е по въззивна жалба против Решение №120/04.02.2019г. по гр.д.№4257/2018г. на Сливенски районен съд, с което е осъден Г.Р.Л. да заплаща на на осн. чл.144 от СК на пълнолетната си, но учаща в средно учебно заведение – редовна форма на обучение, дъщеря М.Г.Л. ежемесечна издръжка в размер на 100лв., считано от 21.08.2018г. до настъпване на правопроменящи или правопогасяващи издръжката обстоятелства, ведно със законната лихва за забава върху всяка закъсняла вноска, като иска в останалата му част до пълния претендиран размер от 180лв. е отхвърлен като неоснователен. С решението са присъдени разноски на двете страни по съразмерност и ответника е осъден да заплати в полза на съдебната власт държавна такса в размер на 50лв.

            Въззивната жалба е подадена от ответника в първоинстанционното производство Г.Р.Л. чрез пълномощника адв. Г.М. и с нея се обжалва посоченото първоинстанционно решение в неговата осъдителна част.

В жалбата си, въззивникът Г.Л. чрез адв. М. твърди, че първоинстанционното решение, в неговата обжалвана част, е неправилно и незаконосъобразно, постановено при грешно тълкуване на събраните по делото доказателства. Счита, че формираната от районният съд фактическа обстановка е непълна, неправилна и некореспондираща с доказателствения материал и въз основа на нея съдът е достигнал до неправилни правни изводи. Счита, че от доказателствата по делото се установило, че той няма възможност да заплаща присъдената издръжка без особени затруднения, каквото е законовото изискване. Извън декларираните в НАП доходи, посочва, че други няма. Не се установило да работи на две работни места и  и да получава допълнителни доходи от извършване на таксиметрови услуги. В тази насока счита, че не следва да се кредитират показанията на разпитания свидетел, който не установява факта, че той работи като таксиметров шофьор и получава доходи от тази дейност. Посочва, че съдът е определил произволно сумата от 600лв. като негов доход, което не се подкрепяло от събраните по делото доказателства. Неправилно съдът не зачел доказаният му разход за заплащане на месечен наем от 165лв., като договорът за наем бил тълкуван погрешно. Анализирайки доказателства, счита, че по делото се установило, че няма възможност да заплаща издръжка на дъщеря си. С оглед изложеното, въззивникът моли съда да отмени първоинстанционното решение в неговата осъдителна част като неправилно и незаконосъобразно и да постанови ново, с което да отхвърли изцяло предявения иск. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от насрещната страна – ищцата в първоинстанционното производство М.Г.Л. чрез пълномощник адв. Е.П..

            В същия срок няма подадена насрещна въззивна жалба.

С отговора на въззивната жалба насрещната страна М.Л. чрез пълномощника си адв. П. оспорва въззивната жалба като неоснователна. Намира постановеното първоинстанционно решение за правилно, законосъобразно и обосновано. Счита, че от доказателствата по делото се установили предпоставките за даване на издръжка, в т.ч. получаването от страна на въззивника на допълнително възнаграждение от дейност като таксиметров шофьор. Претендира присъждане на направените пред въззивната инстанция разноски.

С въззивната жалба и отговора не са направени доказателствени искания.

В с.з., въззивникът Г.Р.Л., редовно призован, се явява лично и с процесуален представител по пълномощия адв.Г.М., който поддържа подадената въззивна жалба по изложените в нея съображения и моли за уважаването й. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

В с.з. въззиваемата М.Г.Л., редовно призована, не се явява. Представлява се от пълномощник адв. П., която оспорва въззивната жалба като неоснователна. Поддържа изложените в отговора съображения. Моли съда да остави жалбата без уважение, като потвърди първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски пред въззивната инстанция.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед обхват ана  обжалването – и допустимо в обжалваната част.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Въззивният състав СПОДЕЛЯ напълно ПРАВНИТЕ ИЗВОДИ на районния съд, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Първоинстанционният съд бил сезиран с предявен иск за присъждане на издръжка на навършило пълнолетие дете, учащо в средно учебно заведение, редовна форма на обучение, намиращ правното си основание в чл.144, предл. първо от СК.

Съгласно разпоредбата на чл.144 от СК, родителите дължат издръжка на пълнолетните си деца, ако учат редовно в средни и висши учебни заведения за предвидения срок на обучение, до навършване на 20-годишна възраст при обучение в средно и на 25-годишна възраст при обучение във висше учебно заведение и не могат да се издържат от доходите си или от използване на имуществото си и родителите могат да я дават без особени затруднения. Пълна безусловност на задължението в случая не е налице – трябва да се установи, че детето продължава да учи редовно в средно или висше учебно заведение, че то не може да се издържа от доходите си или използването на имуществото си, както и даването на издръжката не трябва да създава особени затруднения на родителя. Преценката за последното обстоятелство е винаги конкретна и зависи от имуществото, доходите, квалификацията, семейното положение, здравословното състояние и начина на живот на задълженото лице.

В случая, по делото е безспорно установено, че ищцата в първоинстанционното производство М.Г.Л. е пълнолетна, учи редовно в средно учебно заведение – ПГЕЕ “Мария Кюри“, гр.Сливен, като през учебната 2018г. – 2019г. е редовен ученик в 12а клас и не е навършила 20-годишна възраст /родена е на ***г./.

Правилно районният съд е приел, че ищцата няма имущество, от което да се издържа, както и не е установено ищцата да работи и да реализира доход от трудова или друга дейност. Поради това, въззивният съд приема, че ищцата, докато учи, няма доходи, от които да се издържа, както и имущество, от използването на което да се издържа.

Съдът преценява и всички потребности на ищцата, свързани с възрастта, обучението й в редовна форма в средно учебно заведение в гр.Сливен, предстоящото завършване, абитуриентски бал, евентуална подготовка и кандидатстудентски изпити, необходимите средства за всички останали ежедневни нужди, в т.ч. храна, облекло и въобще необходимостта от задоволяване на нужди, свързани с необходимите условия за живот, физическото и духовното развитие и обучение.

Следователно, първите три предпоставки за уважаване на исковата претенция са налице.

Последната предпоставка – възможността на родителя, от когото се иска издръжката, да може да я дава без особено затруднение, според настоящия състав е налице за част от исканата издръжка, така, както правилно е преценил и районния съд.

Във връзка с възраженията на въззивника за липса на достатъчно доходи, за да може да дава издръжката без особени затруднения, следва да се отбележи, че анализирайки събраните пред районния съд доказателства /писмени и гласни/ в тяхната съвкупност, въззивният съд споделя извода на първоинстанционния съд за наличие на такава възможност по отношение на определената от него сума от 100лв.

Следва да се има предвид, че по безспорно установеното трудово правоотношение, въззивникът работи на 4-часов работен ден, което обстоятелство му дава възможност да полага труд и по друго правоотношение, респ. да извършва друга дейност, от която да получава доходи. Липсата на декларирани в НАП доходи, само по себе си, не е обстоятелство, което да изключва безусловно тази възможност. Видно от показанията на разпитания пред районния съд свид. И.Д., които съдът кредитира като непротиворечиви, дадени от лице, незаинтересовано от изхода на спора и необорени от останалия, събран по делото доказателствен материал, ответникът Л. извършва дейност и като таксиметров шофьор. Свидетелят е категоричен, че го е виждал не само с таксиметров автомобил с поставен касов апарат на пиацата за таксита, но и да качва клиенти и да извършва редовно /не инцидентно/ превози на клиенти. Поради това, с оглед липсата на ангажирани в обратния смисъл доказателства, съдът приема, че извън основното си трудово правоотношение, въззвникът Л. упражнява и допълнителна дейност като таксиметров шофьор, от която получава доходи. Действително, доказателства относно точния размер на тези допълнителни доходи няма ангажирани /с оглед недекларирането на тази дейност е много трудно да се ангажират такива от ищцата/, но предвид приетия за установен безспорен факт на извършване на такава дейност и то редовно /макар и за непълно работно време, с оглед основния трудов договор/, то съдът приема, че ответникът – въззивник може и си осигурява допълнителен доход от тази дейност, поне в размера на дохода от основното си трудово възнаграждение, поради което споделя напълно извода на районния съд в тази насока. 

Съдът отчете евентуалните разходи за наем на жилище в гр.Сливен, които въззивникът има ежемесечно, но прецени, че същият от друга страна няма задължения за издръжка на други, ненавършили пълнолетие деца.

Като взе предвид всички правнорелевантни факти, посочени по-горе, обуславящи нуждата на ищцата от издръжка и възможностите на ответника да я дава, в т.ч. дохода на ответника, намира, че следва да се определи на ищцата издръжка в размер на 100лв., която ответника може да дава без особени затруднения. В тази насока въззивният съд споделя напълно извода на първоинстанционния съд. Правилно районният съд е определил началния момент на издръжката – подаване на исковата молба.

Първоинстанционното решение в неговата отхвърлителна част /над размера от 100лв. до пълния претендиран размер от 180лв./ не е обжалвано и като такова е влязло в сила.

С оглед изложеното, щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба се явява неоснователна. Атакуваният съдебен акт следва да бъде потвърден в обжалваната част, като правилен и законосъобразен.

С оглед изхода на спора, правилно районният съд е присъдил на страните по съразмерност направените от тях в първоинстанционното производство разноски, а ответникът е осъден да заплати дължимата държавна такса върху присъдената издръжка.

Отговорността за разноски за въззивното производство, с оглед неоснователността на въззивната жалба, следва да се възложи на въззивника, като той следва да понесе своите така, както са направени и заплати на въззиваемата направените от нея разноски пред настоящата инстанция за адвокатско възнаграждение в доказания размер от 400лв.  

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                                Р     Е     Ш     И  :

                             

ПОТВЪРЖДАВА Решение №120/04.02.2019г., постановено по гр.д.№4257/2018г. по описа на Сливенски районен съд в обжалваната част, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ОСЪЖДА Г.Р.Л. с ЕГН ********** *** да заплати на М.Г.Л. с ЕГН ********** *** сумата от 400лв. представляваща направени пред въззивната инстанция разноски.

 

 

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

 

 

                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

                                          

                                                                   ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

 

                                                                                          2.