Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 62

 

гр. Сливен, 23.04.2019 година

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на седемнадесети април  през две хиляди и деветнадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                    Мл.с. СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА                      

при участието на прокурора ………и при секретаря Радост Гърдева , като разгледа докладваното от М. Сандулов гр.  д.  N 159  по описа за 2019  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е решение № 1489/20.12.2018 г. по гр.д. № 1570/2018 г. на РС – Сливен, с което е уважен предявеният от  К.С.К. ЕГН ********** *** против „Ваманд“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление *********, представлявано  от В.А., иск с правно основание чл. 344 ал.1 т.1 от КТ и е обявена за незаконосъобразна заповед № 35/28.12.2017 г. на Управителя на търговското дружество, с която на основание на чл. 190 ал. 1 т. 1, вр. с чл. 187 т.1 от КТ трудовото правоотношение между тях е прекратено с налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ и е отменена посочената заповед. На основание чл. 344 ал.1 т.2 от КТ е възстановен К.С.К. на заеманата до уволнението длъжност +шофьор на товарен автомобил за международни превози“. С решението е осъдено дружеството да заплати на ищеца на основание на чл.344 ал.1 т. 3, вр. с чл. 225 ал.1 от КТ обезщетение за оставането му без работа в продължение на три месеца вследствие на незаконосъобразното му уволнение в брутен размер 1 301,48 лв., ведно със законната лихва, считано от 01.02.2018 г. до окончателното изплащане. С решението е отхвърлен като неоснователен предявеният иск с правно основание чл.224 ал.1 от КТ  за заплащане на обезщетение за неползван платен годишен отпуск в размер на 394,39 лв. С решението страните са осъдени да заплатят разноски съобразно уважените и отхвърлени искове, а дружеството е осъдено да заплати част от направените по делото разноски.

Против това решение са постъпили две въззивни жалби.

Първата въззивна жалба е подадена от процесуалният представител на дружеството-ответник. В нея се твърди, че се обжалва изцяло решението като неправилно и незаконосъобразно, но очевидно решението се обжалва само в неговата уважителна част.  Твърди се, че безспорно е установено извършеното от ищеца нарушение на трудовата дисциплина, за което му е наложено дисциплинарното наказание. Твърди се, че заповедта за налагане на дисциплинарното наказание не съдържа пороци. Изводите на РС в тази насока не кореспондират с действителните факти. В жалбата се излагат съображения свързани с анализ на събраните по делото доказателства, като не е посочено какви точно основания претендира, както и коя част от решението счита за незаконосъобразна, необоснована или неправилна. Твърди се ,че не правилно районният съд е приел, че чрез двама от свидетелите са били поискани обяснения, но ищецът категорично е отказал да ги даде, като е отправил и заплаха. Иска се да бъде отменено решението на районния съд, като не е посочено какво следва да направи въззивния след тази отмяна.

В срока по чл.263 от ГПК е подаден писмен отговор на тази въззивна жалба от процесуалния представител на ищеца.  В отговора се твърди, че изводите на първоинстанционния съд за опорочаване на производството по налагане на дисциплинарно уволнение са правилни и мотивирани.  От събраните по делото доказателства не са установени нарушения на трудовата дисциплина, а издадената заповед е незаконосъобразна и страдаща от пороци, което води до нейната отмяна. В обобщение се иска да бъде отхвърлена въззивната жалба ,като неоснователна и необоснована.

Подадена е въззивна жалба от процесуалният представител на ищеца в първоинстанционното производство, с която се обжалва неправилно решението в частта, с която е отхвърлен като неоснователен искът с правно основание чл. 224 ал.1 от КТ за заплащане на обезщетение за останал неползван платен годишен отпуск в размер на 394,39 лв. Правото на работника за обезщетение се поражда при прекратяване на трудовото правоотношение, ако той не е ползвал платения годишен отпуск. Няма пречка да се съединят за общо разглеждане и претенциите за изплащане на обезщетение поради неползване на платен годишен отпуск, като обезщетението се дължи винаги при прекратяване на трудовото правоотношение, независимо от уважаването на иска за отмяна на уволнението. В производството категорично е установено, че ищецът не е ползван полагащият му се платен отпуск и че неговият размер е равен на претендирания. Поради това се иска да бъде отменено решението в тази част и да се постанови ново, с което искът да бъде уважен.

В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил писмен отговор на тази въззивна жалба, в който се твърди, че същата е неоснователна. Твърди се , че преди приключването на производството ищецът е сключил нов трудов договор и така ползването на отпуска се прехвърля при новия работодател, поради което искът не може да бъде уважен. Правилно е постановено неуважаване на иска и прекратяване на производството по него, защото липсва основание за това.  Поради това се иска жалбата да не се уважава.

В жалбите и отговорите страните не са направили нови доказателствени искания за тази инстанция.

В съдебно заседание за въззивниците се явяват представители по пълномощие, които поддържат подадените от тях жалби  и оспорват основателността на въззивната жалба на насрещната страна.

Въззивният съд намира въззивните жалби за допустими, отговарящи на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същите са подадени в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед  обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства и тези пред настоящата инстанция, намира, че обжалваното решение е частично неправилно.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така  както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Подадената въззивна жалба от първия въззивник – ответник, е неоснователна по следните съображения.

Съгласно константната съдебна практика, в изпълнение на задължението си по чл. 193, ал. 1 от КТ, работодателят следва да поиска от работника или служителя да даде устни или писмени обяснения, като му предостави разумен срок за това преди налагане на дисциплинарното наказание. Това искане може да бъде направено от работодателя устно или писмено. Когато искането е направено устно, то следва да е било направено по начин, че да бъде възприето от работника или служителя. Когато искането е писмено, то следва да се връчи на работника или служителя - лично, или чрез пощенска услуга - на адрес, посочен от работника или служителя. Съгласно разпоредбата на чл. 193, ал. 2 от КТ, когато работодателят предварително не е изслушал работника или служителя или не е приел писмените му обяснения, или изобщо не му е поискал обяснения, съдът отменя дисциплинарното наказание, без да разглежда спора по същество. Съгласно разпоредбата на чл. 193, ал. 3 от КТ, разпоредбата на чл. 193, ал. 2 от КТ не се прилага, когато обясненията на работника или служителя не са били изслушани или дадени по негова вина. Такова виновно поведение на работника или служителя, препятстващо събирането на обяснения (писмени или устни) от него, несъмнено е налице, когато до знанието му е достигнало отправеното искане (писмено или устно) на работодателя за даване на обяснения в разумен срок, но въпреки това работникът или служителят, без извинителна причина, в рамките на предоставения му срок не се яви, за да бъде изслушан от работодателя, или не му предостави писмените си обяснения. Виновно поведение на работника или служителя по смисъла на чл. 193, ал. 3 от КТ, обаче е налице и тогава, когато по какъвто и да било начин, без извинителна причина, той не приеме или се постави в невъзможност да получи писменото искане на работодателя за даване на обяснения, като например: откаже да го приеме, когато то му се връчва лично; откаже да получи или не предприеме действия за получаване на пощенската пратка, съдържаща писменото искане на работодателя, макар пощата да е удостоверила доставянето й на адреса, посочен от работника или служителя; промени или отсъства от този адрес, без да уведоми работодателя си за това и пр. Законовата разпоредба на чл.193, ал.3 от КТ се прилага и в случаите, когато работодателят е поставен в невъзможност да поиска обяснения от работника, когато не може да бъде намерен на адреса, който е съобщил на работодателя си, не се е явил да получи препоръчана пратка, съдържаща искане да даде обяснение и т.н.

Районният съд е приел, че че процедурата по чл. 193, ал. 1 от КТ е опорочена и не е изпълнена от работодателя, тъй като чрез представените  от  въззивника  доказателства той  не е  установил  факта на поискване на обяснения от ищеца. Задължение на работодателя е да изслуша провинилият се работник или служител за дисциплинарното нарушение и да поиска писмени обяснения за него по чл. 193 ал. 1 от КТ.  Законът не определя реда за изпълнението на това задължение и работодателят е длъжен сам да определи този ред като реши по кой начин ще го изпълни – чрез изслушване или искане на писмените обяснения на провинилият се работник или служител.  В зависимост от това работодателят трябва да покани служителя, за да го изслуша лично и да определи ден, час и място където ще се проведе срещата, да го покани да даде писмени обяснения като му определи въпросите, по които трябва да се отнасят обясненията и разумен срок за тяхното представяне.  Този разумен срок трябва да позволи на служителя да подготви обясненията, да ги напише, и да ги представи. Право на служителят е да откаже да даде такива писмени обяснения.

В случая, напълно обосновано, с оглед на събраните по делото доказателства, районният съд е приел, че на ищеца е било наложено дисциплинарно наказание уволнение със заповед № 35/ 28.12.2017г. Тя е издадена на осн.чл.190 ал.1, т.1 във вр. с чл.187 т.1 от КТ, за налагане на дисциплинарно наказание  „уволнение”, тъй като вторият въззивник - ищец системно и умишлено е нарушавал трудовите си задължения, по начин, който подробно е описан  както и не се е явил на работа, без  да уведоми работодателя за отсъствието си в продължение на 5 работни дни - в периода от 16.12.2017г. до 20.12.2017г. Не се установява, че обяснения по реда на чл.193, ал.1 от КТ са били поискани от ищеца за нарушенията, визирани в заповедта.

          Ответникът, сега въззивник, чрез ангажирани гласни доказателства се опитва да докаже спазването на това императивно изискване на закона. Единия свидетел твърди, че е връчил на ищеца на 19.12.2017г., писмено искане от „Ваманд”ЕООД да даде обяснение за неявяването му на работа, но, както е посочил и районният съд, от тях не става ясно за кой точно случай се отнасят - дали е за някои или пък за всички, описани в заповедта за налагане на дисциплинарното наказание. По делото не е представено писменото искане за даване на обяснения, а това следва да  е възможно и да не затруднява въззивника, доколкото свидетелите заявяват, че писменото искане на работодателя е било в два екземпляра

Непоискването на обяснения за някои от нарушенията не води автоматично до незаконосъобразност на цялата заповед, тъй като за всяко от нарушенията може да се наложи отделно дисциплинарно наказание. На работодателя принадлежи суверенната преценка дали да издаде отделни заповеди или за всички нарушения да бъде наложено едно наказание, както е в разглеждания случай. Съдът има задължение да изследва по същество извършени ли са нарушенията, за които са били изискани обяснения по чл.193 от КТ, като проверката по същество се прави тогава, когато заповедта отговаря на изискванията на чл. 195 от КТ – да е явно изпълнението на изискването на чл. 189, ал. 2 от КТ за еднократност на наказанието, да са съобразени сроковете по чл.194 от КТ и да не е нарушено правото на защита на наказания работник, той да е разбрал за какво нарушение е наказан и да му е осигурена възможността да възрази.

В случая обаче не може да се приеме за доказано, че е била изпълнена процедурата по чл.193 от КТ, тъй като не е установено искани ли са обяснения, за какви нарушения и какъв срок е бил определен за даването на обясненията. Не е установено и че работникът е отказал да даде такива обяснения. Поради това и съгласно разпоредбата на чл. 193, ал. 2 от КТ, след като е установено, че работодателят предварително не е изслушал работника нито му е поискал обяснения, съдът следва да отмени дисциплинарното наказание, без да разглежда спора по същество.

          Подадената от втория въззивник – ищец въззивна жалба, съдът намира за основателна, поради следните съображения:

Районният съд е приел, че при прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца с процесната уволнителна заповед, е останал неползван от него платен годишен отпуск от 20дни, обезщетението за което в нетен размер е 394.39лв., както е посочило вещото лице. Първоинстонционният съд  я е отхвърлил с мотива, че тъй като с признаването на заповедта за незаконосъобразна, отменяването й и възстановяването на ищеца на работа се приема, че трудовото правоотношение въобще не е било прекратявано/прекъсвано. А по време на действащ трудов договор неползвания платен годишен отпуск не може да се компенсира в пари- чл.178 от КТ.

Приетото от съда обаче е в противоречие с практиката на ВКС. Правото на работника за обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ се поражда при прекратяване на трудовото правоотношение, ако работникът или служителят не е ползвал полагаемия му се платен годишен отпуск. При отмяна на заповедта за уволнение и възстановяване на незаконно уволнения работник на заемана длъжност, изплатеното за неизползван отпуск обезщетение не се връща. Периодът от уволнението до отмяната му по съдебен ред и възстановяването на работника на предишната му работа се признава за трудов стаж, макар да не е съществувало трудово правоотношение - законова фикция, създадена с разпоредбата на чл. 354, ал. 1 КТ. През този период работникът реално не престира труд и поради това за него не възниква право на платен годишен отпуск и не му се дължи обезщетение за неизползван платен годишен отпуск. Това е така, тъй като правото на платен годишен отпуск е последица от работа по трудово правоотношение, то е в зависимост от характера и тежестта на работата и има за цел възстановяване на работната сила. При възстановяване на работника на заеманата преди уволнението работа, платеният годишен отпуск се определя отново, с оглед на реално положения труд занапред. /Решение № 948 от 21.12.2009 г. на ВКС по гр. д. № 3128/2008 г., III г. о/.

Няма пречка с исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1-3 да се съединят за общо разглеждане и претенции по чл. 220, ал. 1 и по чл. 224, ал. 1 КТ, като следва да се отбележи, че за разлика от обезщетението по чл. 220, ал. 1 КТ, което е в зависимост от изхода по иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за отмяна на уволнението, обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ се дължи винаги при прекратяване на трудовото правоотношение, независимо от уважаването на иска за отмяната на уволнението. /Решение № 396 от 20.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1324/2009 г., III г. о./.

Така и с оглед на изложените по-горе съображения, предявеният иск по чл.224 от КТ се явява основателен. Като е приел обратното и го е отхвърлил районният съд е постановил неправилен съдебен акт в тази част, което налага отмяната й и постановяване на ново решение, с което претенцията да бъде уважена.

Вторият въззивник  е претендирал разноски и такива  следва да бъдат присъдени в размер на сумата от 600 лева представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за тази инстанция. Направеното възражение за прекомерност е неоснователно, тъй като възнаграждението е към минималния размер, предвиден в чл. 7 ал.1 т.1 от НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. От представения договор за правна защита и съдействие от 04.04.2019г. е видно, че договореното възнаграждение е платено в брой при подписването на договора. На този въззивник се дължат и разноските, направени пред първата инстанция и то в пълен размер, което налага отмяна на решението и в частта за разноските.

 

 

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

 

         ОТМЕНЯ решение № 1489/20.12.2018 г. по гр.д. № 1570/2018 г. на РС – Сливен, в частта с която отхвърлен като неоснователен предявеният иск с правно основание чл.224 ал.1 от КТ  за заплащане на обезщетение за неползван платен годишен отпуск в размер на 394,39 лв както и в частта касаеща разноските, като вместо това постановява:

 

ОСЪЖДА „Ваманд“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление *********, представлявано  от В.А. да заплати на К.С.К. ЕГН ********** *** сумата от 394,39 лева представляваща обезщетение за неползван платен годишен отпуск.

 

ОСЪЖДА „Ваманд“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление *********, представлявано  от В.А. да заплати на К.С.К. ЕГН ********** *** сумата от 600 /шестстотин/ лева представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за тази инстанция, както и сума в размер на 500 /петстотин/ лева, представляваща направени разноски в производството пред районния съд.

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 1489/20.12.2018 г. по гр.д. № 1570/2018 г. на РС – Сливен В ОСТАНАЛАТА ОБЖАЛВАНА ЧАСТ.

        

Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването.

                                     

                                                        

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                                 

                                                                            ЧЛЕНОВЕ: