Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

гр.Сливен, 25.04.2019 г.

 

 

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 

 

         Сливенският окръжен съд, гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и четвърти април, през две хиляди и деветнадесета година в състав:

 

 

                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ БЛЕЦОВА

                                               ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА МИХАЙЛОВА

                                                        Мл.с.:СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА

                                    

При секретаря Ивайла Куманова, като разгледа докладваното от М.БЛЕЦОВА в.гр.д. № 165 по описа за 2019 година, за да се произнесе, съобрази следното:

         Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

 

         Образувано е по въззивна жалба подадена от адв. П. , пълномощник на Т.Г.У. против решение № 13/04.01.2019г. по гр.д. №4022/2018г. на Сливенския районен съд, в частта с която е бил отхвърлен като неоснователен предявеният иск за обезщетение за неизползвани дни допълнителен платен годишен отпуск за извънреден труд за 2010г., 2011г. и 2012 г., както и в частта, с която въззивницата е била осъдена да заплати деловодни разноски съобразно отхвърлителната част на иска в размер на 46.00 лв.

         Посочено е, че постановеното решение е нищожно, алтернативно – недопустимо, алтернативно – неправилно.

         Недопустимо било да се приложи по аналогия разпоредбата на чл.59, ал. 5 от ЗДСл, без да е налице законодателна празнота в специалния закон ЗМВР 2006 г., който е бил в сила до 30.06.2014 г. Според разпоредбата на чл. 212, ал. 5 от ЗМВР ( 2006г.) в сила от 01.01.2011 г., министърът на вътрешните работи е бил упълномощен да издаде заповед за регламентиране на тези правоотношения. По делото били приложени две заповеди на Министъра на правосъдието, които касаят видовете отпуски в ГДИН и реда за ползването им – Заповед ЛС – 03-26/ 26.01.2007г. и Заповед ЧР – 06 – 94/29.08.2013 г., които обаче не са били взети предвид при постановяване на решението. Именно те били подзаконовите нормативни актове към , които препращала разпоредбата на чл. 212, ал. 5 от ЗМВР( 2006г.). И двете заповези съдържали разпоредби, според които неизползваните отпуски могат да се ползват до освобождаването от служба на лицата. Страната заявява, че по отношение на платените годишни отпуски за периода 2011 г. – 2014 г. няма давностен период за ползването им. ЗМВР от 1997 г. и от 2006 г. не съдържали давностни срокове за упражняване правото на ползване на този вид отпуски. Съгласно чл. 176а от КТ и чл. 59а от ЗДСл, считано от 01.03.2011г. , се предвижда погасяване на правото на ползване на платения годишен отпуск с изтичане на 2 години от календарната година, за която се отнася правото на отпуск. Такава давност обаче не била предвидена нито в ЗМВР 2006 г., който е бил действащ нормативен акт тогава, нито в ЗМВР 20014г., който е действащ и до днес. Моли се да се прогласи нищожността на първоинстанционното решение в обжалваните части и делото да се върне на районния съд или да се отмени решението като предявените искове да бъдат уважени изцяло. Претендират се деловодни разноски за двете инстанции.

         В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от ст. юрисконсулт С., пълномощник на ГД „ Изпълнение на наказанията“ гр. София, с който въззивната жалба е оспорвана като неоснователна. Страната посочва, че правото на допълнителен отпуск поради положен извънреден труд не се определя в началото на дадена година, а е необходимо да се докаже полагането на такъв извънреден труд и то своевременно за да възникне и правото на отпуск. Допълнителен отпуск до напускането на служителя не бил установен. Първоинстанционният съд правилно бил приложил института на погасителната давност. Към датата на прекратяване на служебното правоотношение не било установено наличие на право на допълнителен отпуск следствие на положен извънреден труд над 50 ч. на тримесечие. Въззивната жалба била неоснователна и необоснована, поради което следвала да се остави без уважение. Претендира се юрисконсултско възнаграждение. Моли се да се намали адвокатското възнаграждение на противната страна до минимум.

         По делото е депозирана и частна жалба по чл. 248 от ГПК от ст.юрисконсулт С. против определение № 445/13.02.2019 г. по гр.д. 4022/2018 г. на СлРС за намаляне на присъденото адвокатско възнаграждение. Посочва се, че неправилно районният съд е възприел 700.00 лв. като база, от която да определи дължимото адвокатско възнаграждение. Той трябвало да приеме абсолютния минимум – 420.00лв. присъденото възнаграждение в размер на 378.00 лв. било значително завишено. Конкретният правен спор се отличавал с ниска по степен правна и фактическа сложност, а доказателствата били представени от жалбоподателя. Моли се да се намали присъденото адвокатско възнаграждение като за база от която се изчислява размера на дължимото възнаграждение да се приеме сумата от 420.00 лв.

По делото е депозиран и отговор на частната жалба от адв. П., с който същата е оспорена като неоснователна. Посочва се, че съдът в обжалваната част е постановил правилен съдебен акт. В случая била подадена искова молба с три комулативно обективно съединени иска с различен предмет. Предявяването на множество искове в едно производство било с оглед процесуална икономия, но всеки от исковете би могъл да се заведе и самостоятелно и като такъв се нуждаел от отделно доказване.По отношение на представените доказателства се посочва, че поради естеството на спора доказателствата са се намира ли у частния жалбоподател, но той ги бил представил на съда след като са били изискани от ищеца. Възражението за липса на фактическа и правна сложност на делото не отговаряло на истината. Моли се да се потвърди обжалваното определение.

         Страните не са направили процесуални или доказателствени искания.

В с.з. въззивникът редовно призован  не се явява . Представлява се от  адв. П., който заявява , че поддържа въззивната жалба и моли тя да бъде уважена . Претендира разноски.

В с.з. въззиваемата страна редовно призовани се представлява от ст.юрисконсулт С., която оспорва въззивната жалба, поддържа депозирания по нея отговор, моли да се потвърди обжалваното решение и претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на въззивната страна.

Пред настоящата инстанция не се събраха допълнителни доказателства.

Обжалваното решение е било съобщено на въззивника на 07.01.2019г. и в рамките на законоустановения четиринадесет дневен срок – на 17.01.2019 г. е била депозирана въззивната жалба.

Установената и възприета от РС – Сливен фактическа обстановка изцяло кореспондира с представените по делото доказателства . Тя е изчерпателно и подробно описана в първоинстанционното решение, поради което на основание чл.272 от ГПК настоящият съд  изцяло я възприема и с оглед процесуална икономия препраща към него.

Въззивната жалба е  редовна и допустима, тъй като е подадена в законоустановения срок от лице с правен интерес от обжалване на съдебния акт. Разгледана по същество същата се явява неоснователна.

Пред РС – Сливен е бил предявен иск за осъждане на ответника/ въззиваемия да заплати обезщетение за неползвани по 12 дни годишно допълнителен платен годишен отпуск за периода от 01.01.2003 г. до 30.06.2014 г., ведно със законната лихва считано от датата на подаване на исковата молба. През процесния период са действали ЗМВР от 1997 г. (отм. В редакцията от д.в. бр. 17 2003 г.) и ЗМВР 2006 г. ( отм.). Законите са предвиждали възможността служителите в МВР, които са положили труд над установения размер да бъдат компенсирани с допълнителен отпуск до 12 дни.. Според разпоредбите на чл. 212 ал. 5 т. 2 от ЗМВР 1997 г. ( отм.), съответно чл. 211 ал. 5 т. 2 от ЗМВР 2006 г. ( отм.) ако положения извънреден труд е до 50 часа на отчетен период ( тримесечие) се заплаща допълнително възнаграждение, а ако е над 50 ч., служителят има право на допълнителен отпуск. Колко е размерът на допълнителния отпуск се определя в разпоредбата на чл. 229 ал. 1 т. 9 от ЗМВР 1997 г.( отм.) и в чл.212 ал. 1 т. 3 от ЗМВР 2006 .( отм.). Съответно тези разпоредби препращат към чл. 212 ал. 5 ЗМВР 1997 г. ( отм.) и чл. 211 ал. 5 ЗМВР 2006г. отм.и са в размер на 12 дни годишно.

В разпоредбата на чл. 229 ал. 4 от ЗМВР 1997 г.(отм.) и чл. 212 ал. 4 от ЗМВР 2006 г. ( отм.), е предвидена принципна забрана за  компенсиране на този вид отпуск, освен при освобождаване от служба.

Съдът намира, че в тези случаи правото на обезщетение възниква едва при прекратяване на служебното правоотношение и от този момент започва да тече  три годишен давностен срок, в който служителят има право да потърси обезщетението си. В случая служебното правоотношение между страните е било прекратено на 10.08.2015 г. и давността е изтекла на 10.08.2018 г. Исковата молба е депозирана на 09.08.2018 г., което е преди изтичането на давностния срок, поради което давността в случая не погасява правата на ищцата. В случая обаче следва да се съобрази и обстоятелството, че част от правото на допълнителен платен годишен отпуск към момента на прекратяване на правоотношението между страните вече е било погасено по давност на друго основание поради следните съображения :

По неуредените в специални закони въпроси се прилагат съответно разпоредбите на ЗДСлужител. С разпоредбата на чл. 59 а, ал. 1 от ЗДСл ( в сила от 01.03.2011 г.) е въведено правилото, когато платеният годишен отпуск или част от него не е използван до изтичане на две години до края на годината, за която се полага, независимо от причините за това, правото на ползване да се погасява по давност.

КС на РБългария е имал възможност да се произнесе по въпроса за давността при ползването на платен годишен отпуск ( Решение № 12/11.11.2010 г.) и в решението си е посочил, че давността не е новост за българското трудово законодателство, но че при прилагането на този институт следва да се има предвид времето, когато е възникнало правото на отпуск и че материално – правните норми, които го уреждат следва да се прилагат за в бъдеще, а не с обратна сила.

От изложеното следва изводът, че за възникналите права на отпуск до момента на влизане в сила на разпоредбата на чл. 59 а, ал. 1 от ЗДСл ( в сила от 01.03.2011 г.) двугодишния давностен срок не може да бъде приложен, но той се прилага за правото на отпуск, което е възникнало след 01.03.2011 г. По този начин се оформят два процесни периода. Първият е от 01.01.2003 г. до 01.03.2011 г., а вторият е от 01.03.2011 г.( 01.01.2011г.) до 30.06.2014 г. По отношение на втория период следва да се има предвид и разпоредбата на чл. 59 а, ал. 1 от ЗДСл за двугодишната давност. Така претендираните и спорни в настоящото производство вземания за периода от 2011 г. до 30.06.2014 г. се явяват погасени по давност.

Тъй като правните изводи на настоящата инстанция съвпадат с тези на първоинстонционния съд, обжалваното решение следва да се потвърди.

С оглед изложените по – горе мотиви и неоснователността на въззивната жалба, първоинстанционното решение не следва да се измени в частта, с която въззивницата е осъдена да заплати деловодни разноски съобразно отхвърлената част на исковите и претенции.

По отношение обжалваното определение по чл. 248 от ГПК, съдът намира жалбата за неоснователна, поради следните съображения

Районният съд, с постановеното по делото решение, е присъдил на ищцата, чийто искове са частично уважени, разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 378лв. (при претендиран такъв от 1000лв.), като е уважил направеното от пълномощника на ответната страна - ГДИН възражение по чл.78, ал.5 от ГПК. Районният съд се е съобразил изцяло с факта, че са предявени два иска, от които един главен и един акцесорен /за мораторна лихва/. Съдът е определил дължимото адвокатско възнаграждение като е приел, че платеното адвокатско възнаграждение в размер на 1000.00 лв. е прекомерно и го е редуцирал до сумата от 700.00лв. Така редуцираното адвокатско възнаграждение съответства на фактическата и правна сложност на делото. Никъде не е предвидено задължение на съда при направено възражение за прекомерно заплатено адвокатско възнаграждение да намаля дължимото до абсолютния минимум съобразно разпоредбите на Наредба №1/2014г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Съдът извършва преценка на сложността на делото и решава спора по съвест. Настоящият състав споделя становището на първоинстанционния съд, поради което първоинстанционното решение не следва да се изменя в тази част.

С оглед изхода на делото за настоящата инстанция следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение на въззиваемата страна в размер на 100.00 лева.

 

По тези съображения, съдът  

 

Р    Е    Ш    И:

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 13/04.01.2019г. по гр.д. №4022/2018г. на Сливенския районен съд, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ОСЪЖДА Т.Г.У. В., ЕГН **********,*** да заплати на ГД „Изпълнение на наказанията“ ********** деловодни разноски в размер на 100.00 ( сто) лева  за въззивна инстанция.

 

Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от съобщаването му на страните пред ВКС на РБългария..

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                    2.