Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 17.04.2019 г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на седемнадесети април през двехиляди и деветнадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                            МАРТИН САНДУЛОВ

                                                    мл.с. СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Радост Гърдева, като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 173 по описа за 2019  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно, бързо и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК във връзка с чл. 317 и чл. 310 от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение №  171/13.02.2019г. по гр.д. № 5161/18г. на СлРС, с което са отхвърлени като неоснователни и недоказани предявените от Д.С.М. против „Напоителни системи“ ЕАД, София - Средна Тунджа Сливен искове с правно основание чл. 344 ал. 1 т.т. 1 и 2  от КТ за признаване на уволнение за незаконно, отмяна на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение и възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност като неоснователни инедоказани.

С въззивната жалба ищецът в първоинстанционното производство атакува изцяло решението, като заявява, че то е незаконосъобразно, необосновано  и неправилно, постановено при нарушение на съдопроизводствените правила и  на материалния закон.  Заявява, че изводът на РС, че работодателят е направил законосъобразен подбор, е неправилен, като излага подробна аргументация за обратното. Следващите релевирани доводи са за неспазване на изискванията на чл. 333 ал. 4 от КТ, на чл. 14 т.т. 3 и 8 от КТД, на чл. 333 ал. 1 от КТ и на чл. 130а от КТ, като въззивникът се спира на всяко от тях, развива съображения за наличието на визираните нарушения, прави анализ на фактите и  заявява, че извлечените от тях заключения на първоинстанционния съд са необосновани, тъй като преценката му е едностранчива, повърхностна и необективна. Освен това счита, че неправилно е приложен и материалният закон, относим към спора, включително и разпоредбите на КТД, които следва да се възприемат като част от трудовото законодателство.

 Поради изложеното моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и вместо това постанови ново, с което уважи изцяло исковете му. Претендира разноски за двете инстанции.

Няма направени нови доказателствени искания за тази фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба, твърди че всички оплаквания са неоснователни и развива подробни контрааргументи срещу всеки от инвокираните доводи. Анализирайки фактите, стига до заключението за законосъобразност на уволнението, поради което счита, че обжалваното решение е правилно. Поради това моли въззивния съд да остави без уважение жалбата и потвърди атакувания акт, като бъдат взети предвид и съображенията, изложенив писмената защита пред РС. Няма претенции за разноски.

С отговора е направено ново доказателствено искане за допускане на допълнителен разпит на двама свидетели относно хронологичното развитие на събитията на 27.07.2018г.

С определение, държано в з.с.з. на 03.04.2019г. съдът е оставил без уважение искането като преклудирано.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивникът, редовно призован, не се явява лично, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи, оспорва отговора на насрещната страна. Претендира разноски за двете инстанции, представя списък за тази.

В с.з. за въззиваемия, редовно призован, не се явява процесуален представител по закон, явява се процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва жалбата като неоснователна и моли въззивния съд да не я уважава, поддържа представения отговор и иска потвърждаване на обжалваното решение. Претендира разноски за тази инстанция.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния му обхват – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалванотно решение е неправилно, поради което следва да бъде отменено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е в основата си правилна и кореспондираща с доказателствения материал, поради което и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща мотивите си към нея.

Въззивният състав обаче не споделя правните изводи на РС, които са необосновани и не намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са частично основателни.

Систематично първото оплакване касае съществото на извършения подбор. По този въпрос въззивната инстанция намира релевираните доводи за неоснователни. Първостепенният съд е провел задълбочено изследване на процедурата по извършения от работодателя подбор, като правилно е счел, че той следва да се направи само между тримата работници, заемащи длъжността „шофьор на товарен автомобил“ в това обособено звено на работодателя, в което се съкращават щатовете за съответния район или населено място – в случая  в звеното в гр. Сливен. Решаващият съд е осъществил съдебен контрол и върху критериите и методиката на извършения от нарочната комисия подбор, като и сам е направил съпоставка между обективните фактори, включени в обсега на подбора. Действително се наблюдава неточност в номиналното оценяване по отношение на някои от критериите /подробно описани в мотивите на съда/, но това не променя крайния резултат от сравнението, което се налага с оглед събраните доказателства и констатациите на вещото лице – че обективно най-добра квалификация има и най-добре работи именно това лице, чието трудово правоотношение не е прекратено, тоест – преценката относно качествата на ищеца, спрямо останалия на единствената несъкратена длъжност работник, е правилно извършена.

Тази материална предпоставка за законност на уволнението обаче се преодолява от установени процесуални нарушения при провеждане на процедурата по прекратяване на трудовото правоотношение, които a priori го правят незаконосъобразно и са годно основание за отмяна на атакуваната заповед.

В тази насока въззивникът въвежда няколко оплаквания, касаещи нарушения на чл. 333 ал. 4 от КТ, на чл. 14 т.т. 3 и 8 от КТД, на чл. 333 ал. 1 от КТ и на чл. 130а от КТ.

По отношение на последното въззивният съд счита, че в случая няма проявление хипотезата на „масови уволнения“ по смисъла на пар. 1 т. 9 от ДР на КТ. Нормотворецът ясно и еднозначно е дефинирал субстанциално понятието като „уволнения“ – тоест – активното действие, което обективира поведението на работодателя и може да породи за него задълженията, описани в разпоредбата на чл. 130а от КТ, е самото уволнение, едновременно като цел и резултат на планирано работодателско намерение. В случая оптимизирането на дейността му се е изразявала в премахване на редица щатни длъжности и бройки, които са били незаети и той ги е счел за ненужни, като последица от премахването им не са осъществени уволнения. Извършените такива са само 2, което не попада в дефиниционното поле на т. 9 на пар. 1 от ДР на КТ.

Също несподелим е и доводът на въззивника относно нарушение на чл. 14 т. 3 от КТД /действал към правнорелевантния момент/. По начало няма спор относно това, че ищецът е бил член на съответната синдикална организация и се ползва от привилегиите, осигурени от актуалния КТД, наред с общите по КТ.

Предвидената такава по повод наличието на работни места, заети от пенсионери и лица, придобили право на пенсия, което да препятства съкращаването на работници и служители в трудоспособна възраст, въззивната инстанция счита, че не се разпростира над ищеца, тъй като всички лица, заемащи същата длъжност, са били трудоспособни. Споделя дадената от решаващия съд интерпретация на разпоредбата, понеже приемането на обратното – че съществуването на заети от пенсионери или от лица, придобили право на пенсия работни места блокира съкращаването на трудоспособните работници, независимо от конкретните длъжности, представлява правен non sense, тъй като би се стигнало до положение, примерно, да се уволни счетоводител, при премахната бройка на готвач.

Що се отнася обаче до другите две въведни правоизключващи възражения, настоящият въззивен състав ги намира за основателни.

Закрилата по чл. 333 ал. 1 от КТ, която се активира в хипотезата на уволнение, основано на чл. 328 ал. 1 т. 2 пр. 2 от КТ, касаеща изискване на предварително разрешение на ИТ при изброените обстоятелства, налага работодателят изрично да се увери за наличието или липсата им, като за тези от тях, за които сам не разполага с  данни, следва да поиска информация от работника. В случая той не е извършил проверка за условията по т.т. 2 и 3, още повече, че дори работникът да е представил  такава при сключване на трудовия договор или в по-късен момент, тези обстоятелства имат динамичен характер и могат да се променят, и към момента на уволнението вече да съществуват предпоставки за изискване на разрешение от ИТ. Това е задължение на работодателя, тъй като той е активната страна при едностранното прекратяване на трудовото правоотношение и в настоящия случай той не го е изпълнил.

На последно място този въззивен състав намира, че е допуснато и особено сериозно процедурно нарушение, което отнема законността на уволнението.

Разпоредбата на чл. 333 ал. 4 от КТ разписва, че работодателят може да уволни работник или служител поради съкращаване на щата или при намаляване на обема на работата след предварителното съгласие на съответния синдикален орган в предприятието, когато това е предвидено в КТД. В случая такова императивно изискване е заложено в чл. 14 т. 8 от актуалния към спорния момент КТД –уволнение поради съкращаване на щата или намаляване обема на работа на работник или служител, член на синдикалната организация, работодателят може да извърши само след писмено съгласие на съответното синдикално ръководство, дадено не по-късно от три работни дни преди връчване на акта за уволнение.

Съпоставено с констатираните по настоящия спор факти, очакваното от работодателя поведение не съвпада с действително осъщественото от ответника.

От една страна е издадена обжалваната заповед за прекратяване на трудовото правоотношение № 09/01.08.2018г., с която трудовото правоотношение с ищеца се прекратява едностранно от работодателя поради съкращаване на щата, считано от 01.08.2018г., от друга страна е налице и дадено писмено становище с вх.№ РД-02-684/27.07.2018г. на председателя на синдикалната организация, подписано и от нейния секретар, съдържащо съгласие за уволнение на ищеца поради съкращаване на щата.

При това формално положение би следвало да се приеме, че е спазено изискването на КТД, но непререкаемо и категорично се установява от представените като писмени доказателствени средства заверени копия от заповедта и становището, че същите са били връчени лично и при условията на отказ, верифициран с подписите на двама свидетели, на работника-ищеца на 27.07.2018г. Развитата от първостепенния съд теза, че несъответствието между посочената в атакуваната заповед дата на издаване и вписаната в нея дата на връчване, се дължи на допусната от работодателя грешка при обработване на деловодните документи, не издържа критика.

 Няма такива доказателства /например данни за подреждането в заповедната книга/, от които да се изведе заключение относно хронологичните административни действия на ответника-работодател и по косвен път да се установи чрез други последователни документи времето на реалното издаване на заповедта за уволнение. Действително непререкаемо е съждението за съществуването в правния мир върху физически носител на тази заповед на 27.07.2018г., като съдът приема тази дата за достоверна с оглед извършеното саморъчно вписване и подписване от двама свидетели. Това обаче не е достатъчно да се приеме, че датирането й с дата 01.08.2018г., е резултат на техническа грешка.

В светлината на посоченото по-горе задължение на работодателя за получаване на писмено съгласие от синдикалното ръковдство най-късно три работни дни преди връчването на заповедта, и с оглед това, че даденото такова съгласие, цитирано в нея, е входирано на 27.07.2018г., може да се приеме, че датата е посочена като 01.08.2018г. за да се осигури необходимото времево отстояние между двете събития. Така би било изпълнено изискването на разпоредбата на чл. 14 т. 8 от КТД, но само ако заповедта беше връчена на работника на посочената дата на издаване – 01.08.2018г. /или по-късно/. Следователно, щом се установява несъмнено, че връчването точно на този документ, с точно това съдържание, е извършено още на 27.07.2018г., то тази дата е меродавна относно преценката дали е спазено договорненото задължение на работодателя, и с тази дата ще бъде съпоставена датата на даване на писменото съгласие от синдикалното ръководство, тъй като закрилящата норма е недвусмислена касателно релевантния момент – не на издаване, а на връчване на акта за уволнението /ако те са различни/ и в този смисъл истинността на датата на издаване е безразлична. Така е видно, че писменото становище е постъпило на същата дата, на която е връчена заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение – 27.07.2018г., и макар да е описано в нея, не може да санира порока, изразяващ се в неспазване на ултимативната минимална граница от 3 дена преди датата на връчване. Фактът, на който се позовава въззиваемият - че няма законодателно или договорно предвиден срок за спазване между подбора и уволнението /и те можело да се извършат в един ден/, не е в състояние да конвертира срока по чл. 14 т. 8 от КТД в препоръчителен, тъй като именно в отварянето на времеви промеждутък се състои защитата му.

Доколкото това задължение е установено с императивна норма на КТД, на която е придадена силата на законова разпоредба с чл. 333 ал. 4 от КТ, нарушаването му неотвратимо води след себе си незаконосъобразност на уволнение, извършено при неспазването на кое да е от изброените изисквания, а оттам – и до отмяна на заповедта, с която е прекратено трудовото правоотношение.

Поради това главният иск е основателен и следва да се уважи, като уволнението бъде признато за незаконосъобразно а обжалваната заповед - отменена.

С оглед уважаването на главния иск, основателна се явява  и обусловената от него претенция за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност. Ищецът следва да бъде възстановен на длъжността, от която е уволнен - „шофьор, товарен автомобил” в звено „Механизация и Автотранспорт – Сливен“, при „НС“ ЕАД София – Средна Тунджа Сливен.

Ищецът не е предявявал акцесорна претенция по чл. 344 ал. 1 т. 3 вр. чл. 225 ал. 1 от КТ  – за заплащане на обезщетение за оставане без работа вследствие на незаконното уволнение за срок до шест месеца.

Така, след като правните изводи на двете инстанции се разминават, въззивната жалба е основателна и първоинстанционното решение следва да бъде отменено и вместо него бъде постановено ново, с което исковете по чл. 344 ал. 1 т.т. 1 и  2  от КТ бъдат уважени.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски и за двете инстанции следва да бъде възложена на въззиваемия и той следва да понесе своите, както са направени и заплати на въззивната страна направените разноски за първата инстанция в размер на 600 лв. и за тази инстанция в размер на  600 лв., а по сметка на СлОС – държавна такса в размер на 100 лв. /по 50 лв. за всеки от неоценяемите искове/ за първоинстанционното и на 50 лв. за въззивното производство.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

 

                                               Р     Е     Ш     И  :

                               

 

ОТМЕНЯ изцяло първоинстанционно решение №  171/13.02.2019г. по гр.д. № 5161/18г. на СлРС като  НЕПРАВИЛНО и вместо това

 

 

П О С Т А Н О В Я В А :

 

 

ПРИЗНАВА ЗА НЕЗАКОННО  уволнението на Д.С.М. ЕГН ********** *** и ОТМЕНЯ заповед № 09/01.08.2018г. на управителя на „НАПОИТЕЛНИ СИСТЕМИ“ ЕАД, СОФИЯ - СРЕДНА ТУНДЖА СЛИВЕН, ЕИК 8311600780215 с която, на основание чл. 328 ал. 1 т. 2 пр. 2 от КТ е прекратено трудовото правоотношение с него, считано от 01.08.2018г., като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНА.

ВЪЗСТАНОВЯВА Д.С.М. на заеманата преди незаконното уволнение длъжност „шофьор на товарен автомобил” с място на работа „НС“ ЕАД, клон Средна Тунджа.

 

 

ОСЪЖДА „Напоителни системи“ ЕАД, София - Средна Тунджа Сливен да заплати по сметка са СлОС д.т. в размер на 100  лв. за първоинстанционното и 50 лв. – за въззивното производство.

ОСЪЖДА „Напоителни системи“ ЕАД, София - Средна Тунджа Сливен да заплати на Д.С.М. направените разноски по делото за първоинстанционното производство в размер на 600 лв. и за въззивното производство в размер на 600 лв.

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му.

 

 

                                                         ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

ЧЛЕНОВЕ: