Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  68

гр. Сливен, 24.04.2019 г.

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на двадесет и четвърти април през двехиляди и деветнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                            МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                      мл.с. СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Ивайла Куманова, като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 184 по описа за 2019  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против допълнително първоинстанционно решение № 211/19.02.2019г. по гр.д. № 6265/2018г. на СлРС, с което е оставена без уважение, като неоснователна, молбата на ищцата за допълване на първоинстанционно решение № 45/16.01.2019г. по гр.д. № 6265/2018г. на СлРС в частта, с която е определен режим на лични отношения на бащата С.Г.Г. с малолетното дете С. С. Г. - всяка първа и трета събота и неделя от 09.00 до 12.00ч. без преспиване до навършване на 3 годишна възраст, а след това – от 09.00ч. до 17.00ч. с преспиване при бащата, който да го взима и връща от и в жилището на майката, както и два пъти по 15 дни в два месеца през лятото, несъвпадащи с годишния отпуск на майката, като бъде допълнено до навършване на тригодишна възраст на детето контактите да се осъществяват в присъствието на майката М.С.Г. или на социален работник.

Допълнителното решение е обжалвано от ищцата в първоинстанционното производство, която счита, че неоснователно първоинстанционният съд е отказал да допълни постановеното по делото решение относно режима на лични отношения на ответника с малолетното им дете, като постанови контактите до навършване на тригодишна възраст на детето да се осъществяват в присъствието на майката или на социален работник. Заявява, че не е съгласна с виждането на съда, че не е обвързан с исканията на страните, а следва да се съобрази с интереса на детето. Също така счита, че след като ответникът до момента не е полагал грижи за детето, а то е живяло само с майка си, няма изградена емоционална връзка с бащата за да се чувства спокойно и сигурно при него. Отделянето, дори за 3 часа, от семейната среда на тази възраст би се отразило на емоционалното му и психическо състояние, поради което срещите следвало да се осъществяват първоначално в присъствието на близък на детето за получаване на постепенната му адаптация. Въззивницата коментира, че били налице доказателства за осъществен по отношение на детето на акт на домашно насилие, а съдът е приел, че не следва да се забранява н абащата да го приближава. С оглед изложеното моли да се отмени атакуваният акт и вместо него въззивният съд да постанови решение, с което до отпадане на ограничителната заповед по отношение на майката срещите на бащата с детето да се осъществяват в присъствието първоначално на нейната майка, а впоследствие – на нея. Претендира разноски за тази инстанция.

Във въззивната жалба не са направени нови доказателствени искания.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна не е подала писмен отговор.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивницата, редовно призована, не се явява лично, за нея се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т.1 от ГПК, който поддържа въззивната жалба, и иска атакуваното решение да бъде отменено. Претендрира разноски, представя списък.

В с.з. въззиваемият, редовно призован, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т.1 от ГПК, който оспорва въззивната жалба и иска атакуваното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски за тази инстанция.

 Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, разполагащ с правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС и ОС доказателствени средства, намира, че обжалваното допълнително решение е и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

С решението си по делото съдът е възложил на майката да осъществява родителските права спрямо малолетното дете С., което налага на бащата да се определи режим на виждане и лични контакти с него. Той следва да е съобразен с местоживеенето, времето и възможностите на двамата родители, с възрастта и общото състояние на детето. След като е преценил, че детето е на една година и четири /понастоящем – 7/ месеца, живее при майка си в гр. Сливен, бащата също живее в гр. Сливен, отношението на детето към него било спокойно и привързано, решаващият съд правилно е предоставил на последния възможността да осъществява личен контакт с детето си всяка първа и трета събота и неделя от 09.00 до 12.00ч. без преспиване до навършване на 3 годишна възраст, а след това – от 09.00ч. до 17.00ч. с преспиване при бащата, който да го взима и връща от и в жилището на майката, както и два пъти по 15 дни в два месеца през лятото, несъвпадащи с годишния отпуск на майката.

С атакуваното допълнително решение първостепенният съд е оставил без уважение искането на ищцата за допълване на постановеното решение в частта относно личните контакти на бащата с детето, като постанови те да се осъществяват до навършване на тригодишна възраст на последното в присъствието на майката или на социален работник.

В допълнителното  решение, което е и предметът на настоящата въззивна жалба, първоинстанционният съд е изложил ясни, подробни и убедителни мотиви, с които обосновава определянето на този режим на лични контакти и правилно е посочил, че не е обвързан с исканията на родителите по този въпрос, а се произнася, съобразявайки всички факти и обстоятелства, в защита на детето.

Този принцип е категорично и непререкаемо установен като императивно действащ при спорове, засягащи правата на ненавършили пълнолетие деца, поради което само на това основание въззивната жалба против допълнителното решение следва да се остави без уважение – не са налице условията на чл. 250 от ГПК за допълване на решението по делото, тъй като не се установява съдът да не се е произнесъл по цялото искане на ищцата. Произнасяне по въпроса за личните контакти на родителя с детето има и евентуалното несъгласие с обема му би следвало да се обективира във въззивна жалба против решението, каквато ищцата не е подала. Разглежданата въззивна жалба атакува само допълнителното решение с кето се отказва  допълване на решението, каквото допълване бе посочено, че не е имало предпоставки да се извърши.

Въпреки това въззивната инстанция може да допълни следното:

Определеният от съда режим към настоящия момент максимално кореспондира със сложилите се отношения и отговаря на интереса на детето.

Безусловно е прието в съдебната практика, че във всеки конкретен случай задължително се вземат под внимание висшите интереси на детето в пределите на предоставената на държавата свобода на преценката по съответния въпрос. Налице е широк и единодушен консенсус, че във всички съдебни решения, отнасящи се до дете, неговите интереси трябва да бъдат от първостепенно значение, което налага анализ на всеки един фактор, на който нормотворецът придава правно значение, както и да се прецени взаимодействието на всички отделни обстоятелства.

Неоснователно е искането на въззивницата за ограничаване на личните отношения на бащата с детето чрез присъствието на трето лице, дори това да е майката. Касае се за около 2 годишно момче, по отношение на което не се установява бащата пряко да е осъществявал посегателство, отношението на детето сочи привързаност към родителя и не са констатирани прояви на страх или притеснение, видно от изложението на социалния работник. Освен това продължителността на контакта е минимална – по 3 часа във всеки почивен ден - и настоящият въззивен състав намира, че с оглед запазване на естеството на връзката баща-син, развиването и надграждането й, както и за установяването и утвърждаването, с израстването на детето, на отношения на взаимно доверие и обич, е в интерес на последното общуването с баща му да не е опосредено или „контролирано“, доколкото няма причини да се счита, че родителят представлява заплаха за него. Несподелим е доводът, че понеже само майката се грижи към момента за детето, то е свикнало с нея, поради което е нужно тя да присъства и на срещите с баща му – точно обратното – съдът счита, че именно по тази причина е необходимо то да осъществява самостоятелно контактите с баща си, за да може да го възприеме непредубедено, да си създаде неповлияни впечатления и да формира собствени отношения и с него.

Що се отнася до действащата заповед за защита от домашно насилие от 28.12.2018г., СлРС е посочил изрично в мотивите си, че поради законодателната колизия може само да се приеме, че тя блокира временно /за срока си/ режима на личните отношения на насилника и детето, но след изтичането му той се възстановява. Доколкото обаче няма еднозначна правна норма, това не може да бъде обективирано с диспозитива на решението, а и, както вече бе казано, въззивна жалба против основното решение не е подадена.

Сама по себе си забраната не представлява абсолютна пречка за изграждане и поддържане на връзката на бащата с детето. Държавната принуда действа по отношение на ответника във всички случаи, когато съвпада с желанието на родителя, комуто е предоставено упражняването на родителските права спрямо детето, но в случай, че той прецени, че са налице подходящи условия за това, може доброволно да суспендира еднократно или повече пъти действието на заповедта. Идеята  на законодателя в никакъв случай не е авторитарно и  механично администриране на лични отношения пряко волята на заинтересуваните лица.

В тази светлина определеният режим е адекватен с оглед обстоятелствата, а при настъпване изменение на някое от тях няма пречка всяка страна да поиска изменение по надлежен ред. Режимът е задължителният минимум, но при консенсус между родителите, ако те проявят добра воля, обслужваща детския комфорт, могат за всеки отделен случай да разширяват съдебните предписания.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и атакуваното решение следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция следва да се възложи на въззивницата и тя следва да понесе своите, въззиваемият не е доказал направени разноски и такива не следва да му се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

Р     Е     Ш     И  :

                                     

ПОТВЪРЖДАВА допълнително първоинстанционно решение № 211/19.02.2019г. по гр.д. № 6265/2018г. на СлРС, с което е оставена без уважение, като неоснователна, молбата на М.С.Г. за допълване на първоинстанционно решение № 45/16.01.2019г. по гр.д. № 6265/2018г. на СлРС в частта, с която е определен режим на лични отношения на бащата С.Г.Г. с малолетното дете С. С. Г., като ПРАВИЛНО.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен  срок от връчването му.

                                      

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:      

 

  ЧЛЕНОВЕ: