Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   №77

 

гр. Сливен, 10.05.2019г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на осми май през две хиляди и деветнадесета година в състав:   

           

ПРЕДСЕДАТЕЛ:          МАРТИН САНДУЛОВ

ЧЛЕНОВЕ:       СТЕФКА МИХАЙЛОВА

Мл.с. СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА  

                                                                

при секретаря Соня Василева, като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр.д. №205 по описа за 2019 год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против Решение №124/04.02.2019г. по гр.д.№3591/2018г. на Сливенски районен съд, с което е признато за установено на основание чл.422, ал.1 и чл.415, ал.1 от ГПК, че Държавен фонд „Земеделие“ дължи на Ж.И.М. сумата 7900лв., за която му е издадена Заповед №1226/21.05.2018г. по ч.гр.д.№2314/2018г. на СлРС, представляваща неплатена от фонда помощ по Договор №20/641807/0050272 за предоставяне на помощ de minimis, съгласно Регламент /ЕС/1408/2013г. на земеделски стопани, отглеждащи дребни и едри преживни животни през 2015г. за отглеждани 79 бр. крави /по 100лв. за всяка от тях/, ведно със законната лихва, считано от 19.05.2018г. до окончателното плащане. С Решението са присъдени на ищеца направените в заповедното и в исковото производство разноски.

Въззивната жалба е подадена от ответника в първоинстанционното производство Държавен фонд „Земеделие“  и с нея се обжалва посоченото решение изцяло.

В жалбата си, въззивникът чрез пълномощник юриск. Б. посочва, че обжалваното първоинстанционно решение е неправилно, необосновано, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. На първо място посочва, че съдът незаконосъобразно не е приел като доказателства по делото представените с отговора документи и се е позовал единствено на представения с исковата молба договор от 2015г. В отговора изрично било посочено, че прилага съответните документи, на които се основават възраженията му и моли същите да се ценят като писмени доказателства.  Намира за неправилен извода, че вземането, с което Фонда е направило прихващане е погасено по давност, като неправилно е приложил разпоредбите на чл.162, ал.2 от ДОПК. Посочва, че вземането му не е публично по смисъла на посочената правна норма и не следва служебно да се отписва. Посочва, че изтеклата давност не води до погасяване на вземането, което продължава да съществува, не се заличава и може да бъде изпълнено доброволно, което е единствения възможен и очакван от кредитора резултат. Изводите на районния съд не констатирали с установените по делото факти. С оглед изложеното, въззивникът моли съда да отмени първоинстанционното решение и вместо него да постанови ново, с което да отхвърли изцяло исковите претенции на Ж.М. като неоснователни. Претендира присъждане на направените по делото разноски пред двете инстанции. С въззивната жалба са представени отново документите, приложени към отговора на исковата молба и се моли въззивният съд да ги приеме като доказателства по делото.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, подаден от насрещната страна – ищеца в първоинстанционното производство Ж.И.М. чрез пълномощника адв. П., с който се оспорват изцяло твърденията във въззивната жалба. Въззиваемият намира постановеното първоинстанционно решение изцяло за правилно и законосъобразно и моли съда да го потвърди. Посочва, че няма спор по въпроса, че М. отглежда 79 крави, като е изпълнил своето задължение по договора от 2015г., въпреки което ДФ „Земеделие“ не му е изплатил дължимата по договора сума. Във връзка с направеното възражение за извършено прихващане, посочва, че задължението му не е изискуемо и ликвидно, освен това вземането на Фонда се е погасило по давност преди да възникне задължението му по новия договор, поради което прихващане не е можело да се извърши преди изтичане на давността, каквото е законовото изискване на чл.103 от ЗЗД. Освен това се позовава на задължителна съдебна практика на ВКС, според която плащанията по мерките са дължими на земеделските производители, несеквестируеми са, което препятства възможността за извършване на прихващане по тях. Моли съда да не уважава доказателствените искания на въззивника като преклудирани. Претендира присъждане на направените пред въззивната инстанция разноски. С отговора не са направени доказателствени искания.

В срока по чл.263, ал.2, вр. с ал.1 от ГПК не е подадена насрещна въззивна жалба.

С нарочно определение по реда на чл.267, ал.1 от ГПК, въззивният съд се е произнесъл по направените с въззивната жалба доказателствени искания, като е допуснал и приел като доказателства представените писмени материали, несъбрани от районния съд, поради допуснати процесуални нарушения.

В с.з. въззивникът ДФ „Земеделие“, редовно призован, се представлява от процесуален представител по пълномощие юриск. Б., която поддържа въззивната жалба и моли за уважаването й. Излага съображения, аналогични с тези, изложени във въззивната жалба. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

В с.з. въззиваемият Ж.И.М., редовно призован, не се явява. Представлява се от процесуален представител по пълномощие адв. А., която оспорва въззивната жалба като неоснователна и поддържа подадения отговор. Счита, че решението на районния съд е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено. Претендира присъждане на направените по делото пред въззвната инстанция разноски.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното изцяло съдебно решение е валидно и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че решението е законосъобразно и правилно.  

Въз основа на приетите от първоинстанционния съд и от настоящия съдебен състав по реда на чл.266, ал.3, вр. с чл.267, ал.1 от ГПК писмени доказателства, се установява от фактическа страна следното:

На 05.06.2015г. между ДФ „Земеделие“, гр.София и Ж.И.М. е сключен Договор №20/641807/0050272 за предоставяне на помощ de minimis, съгласно Регламент /ЕС/1408/2013г. на земеделски стопани, отглеждащи дребни и едри преживни животни през 2015г. за отглеждани от Ж.М. 79 бр. крави. Предоставената по договора финансова помощ е в размер на по 100лв. за един брой отглеждано животно. Съгласно чл.2.1 от договора задължението на Фонда да предостави средствата, възниква след сключване на договора за помощта, представяне от земеделския стопанин на всички изискуеми документи, посочени в т.5.1 в Указанията за прилагане на помощта. Земеделският стопанин сее задължил да запази 75% от броя на животните, за които е получена помощта до 31.08.2015г.

Съгласно т.3.3 от Указанията  за предоставяне на помощ de minimis, съгласно Регламент /ЕС/1408/2013г. на земеделски стопани, отглеждащи едри преживни животни, по мярката се подпомагат земеделски стопани, които нямат изискуеми задължения към ДФ „Земеделие“, като в случай на налични и ликвидни задължения към Фонда, същите се прихващат от помощта.

Между страните не се спори, че ДФ „Земеделие“ не е извършила плащане по сключения договор за подпомагане.

Ж.М. се води с текущо задължение в „Краткосрочни схеми за подпомагане“ – държавни помощи.

На 15.11.1999г. Софийски районен съд по гр.д.№02614/99г. е издал изпълнителен лист за осъждането на Ж.И.М. да заплати на ДФ „Земеделие“ по извлечение от сметка, във връзка с договори между страните №№2200276/15.10.1997г. и 2200276/04.03.1998г. главница в размер на 7728 нови лева, ведно със законната лихва от 26.07.1999г. до изплащането.

На 17.11.2015г., по повод жалба от Ж.М., директора на ОД на ДФЗ – Сливен е поканила М. за подписване на споразумение за извършване на прихващане на сумата по Договор №20/641807/0050272 за предоставяне на помощ de minimis, съгласно Регламент /ЕС/1408/2013г. на земеделски стопани, отглеждащи дребни и едри преживни животни със задължението на М. по изп. лист по сключен договор за финансово подпомагане на фючърсна основа – втори транш от 1998г.

В самото писмо е посочено, че с Решение от 21.04.2008г. на Софийски апелативен съд по гр.д.№257/2008г. е признато за установено, че сумите по изпълнителния лист не се дължат от Ж.М., поради изтекла погасителна давност.

На 18.05.2018г. Ж.И.М. е подал до Сливенски районен съд заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК за заплащане на сумата от 7900лв., ведно със законната лихва от подаване на заявлението, която сума представлява незаплатена държавна помощ по Договор №20/641807/0050272 за предоставяне на помощ de minimis, съгласно Регламент /ЕС/1408/2013г. на земеделски стопани, отглеждащи дребни и едри преживни животни през 2015г.

На 21.05.2018г. СлРС е издал Заповед №1226 за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, с която е разпоредено заплащане сумата от 7900лв. - незаплатена държавна помощ по Договор №20/641807/0050272 за предоставяне на помощ de minimis, съгласно Регламент /ЕС/1408/2013г. на земеделски стопани, отглеждащи дребни и едри преживни животни през 2015г. , ведно със законната лихва, считано от подаване на заявлението – 18.05.2018г. и направените разноски в размер на 158лв. държавна такса и 363лв. адвокатско възнаграждение. В законоустановения срок срещу заповедта по чл.410 от ГПК е подадено възражение от ДФ „Земеделие“ с бланкетния текст за недължимост на изпълнение по издадената заповед за изпълнение.

Въз основа на установеното от фактическа страна, съдът направи следните правни изводи:

Сливенският районен съд е бил сезиран с положителен установителен иск за установяване дължимостта на вземане по сключен с ответния ДФ „Земеделие“ Договор №20/641807/0050272 за предоставяне на помощ de minimis, съгласно Регламент /ЕС/1408/2013г. на земеделски стопани, отглеждащи дребни и едри преживни животни през 2015г., в размер на 7900лв., представляваща неплатена от фонда помощ за отглеждани 79 бр. крави /по 100лв. за всяка от тях/, за което вземане на ищеца е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, срещу която длъжникът – ответник е възразил в законоустановения срок, намиращи правното си основание в чл.415, ал.1, вр. с чл.124, ал.1 от ГПК, вр. с чл.79 от ЗЗД.

Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищеца накърнени права правна квалификация на предявения иск. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения.

Въззивният състав СПОДЕЛЯ крайния правен извод на районния съд.

Съдът намира за неоснователни изложените във въззивната жалба оплаквания.  

Предявеният положителен установителен иск има за предмет установяване на съществуването, фактическата, материалната дължимост на сумата, за която е била издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК. По този иск следва с пълно доказване ищеца, твърдящ съществуване на вземането си, да установи по безспорен начин неговото възникване, съществуване и дължимост спрямо ответника – длъжник. Ищецът носи процесуалната тежест да докаже съществуването на фактите, които са породили неговото вземане. Ответникът, при съответно твърдение, следва да докаже фактите, които изключват, унищожават или погасяват вземането.

В случая, предмет на предявения иск е вземане, произтичащо от сключен между страните договор за финансово подпомагане на земеделските стопани, който е с гражданскоправен характер.

Не се спори, че ищецът М. през 2015г. е отглеждал въпросните 79 броя крави, нито че е представил на всички изискуеми съгл. т.5.5 от Указанията за прилагане на помощта документи. Следователно, всички изискуеми по Договора и Указанията задължения и изисквания са изпълнени от страна на земеделския стопанин, което е породило насрещното задължение на Фонда по чл.2.1 от договора да предостави по посочената в договора банкова сметка ***. Размерът на помощта възлиза на сумата от 7900лв. /100лв. х 79 бр. крави/.

Единственото наведено от ответника ДФЗ възражение за неизпълнение на задължението за предоставяне на средствата по договора е за извършено извънсъдебно прихващане с текущо /според Фонда/ задължение на М. по договори №№2200276/15.10.1997г. и 2200276/04.03.1998г. за финансово подпомагане на фючърсна основа, за което вземане Фонда имал издаден изпълнителен лист от 15.11.1999г.

Фонда заявява, че с оглед вземането от 1999г. ищецът се води длъжник, което било отрицателна предпоставка за получаване на помощ de minimis. Във връзка с това възражение следва да се отбележи на първо място, че ако това бе пречка, то изобщо не е следвало Фонда да сключи надлежен договор за подпомагане с ищеца, при положение, че при него се води длъжник. Уговорки във връзка с предходното задължение в договора липсват.

Между страните не се спори, а и това обстоятелство е изрично заявено от ответника – въззивник ДФЗ, че неговото вземане по Договорите от 1997 и 1998г. е погасено за давност, като недължимостта на това основание е постановена с влязъл в сила съдебен акт, безспорно известен и на двете страни /Решение от 21.04.2008г. по гр.д.№257/2008г. на САС/. По този начин отпада елемента на изискуемост на въпросното вземане. Така то не попада и в приложното поле на т.3.3 от Указанията за предоставяне на помощта от 2015г. Следва да се отбележи, че в случая е налице изискуемото надлежно волеизявление на длъжника, позоваващ се на изтеклата погасителна давност и то направено в хода на нарочно съдебно производство, при което са зачетени последиците на длъжниковото позоваване на изтекла давност и със СПН е призната недължимост на въпросното вземане на това основание.

Действително, погасителната давност погасява правото на иск или на принудително изпълнение, без да засяга субективното материално право и кореспондиращото му правно задължение, което обаче може да бъде изпълнено само доброволно. В случая, такова доброволно изпълнение на погасеното по давност задължение по договорите от 1997 и 1998г. няма установено от събраните по делото доказателства. Следва да се отбележи, че няма и твърдение за такова. Действително с писмото от17.11.2015г. ДФЗ е поканил Ж.М. за сключване на споразумение, с което да бъде извършено прихващане на погасеното му по давност задължение с неговото насрещно вземане по договора от 2015г., т.е. да извърши доброволно изпълнение на задължението си, погасено по давност, но положителен отговор не е последвал. Напротив, видно от подаденото заявление по чл.410 от ГПК и последващото /настоящото/ исково производство М. не е дал съгласие за доброволно изпълнение чрез извършване на извънсъдебно прихващане.

По отношение на възражението за извършено от Фонда извънсъдебно прихващане на двете вземания, следва да се отбележи, че същото е неоснователно. Прихващане не е извършено и не са настъпили предвидените по закон последици – погасяване на двете задължения до размера на по-малкото /процесното по Договора от 2015г./. Тъй като в случая безспорно едното задължение /това на М./ е погасено по давност, то към момента не са налице условията на чл.103, ал.1 от ЗЗД за извършване на извънсъдебно прехващане с едностранно волеизявление от страна на Фонда. Постоянна и непротиворечива е съдебната практика, че съгласно чл.103, ал.2 от ЗЗД е възможно да се извърши прихващане на пасивното вземане с насрещно /активно/ погасено по давност вземане, ако преди изтичане на давността са били налице предпоставките за извършване на прихващане на насрещните вземания, съгласно чл.103, ал.1 от ЗЗД, а именно: преди изтичане на давностния срок относно активното вземане двете вземания да са съществували едновременно, годни за компенсиране, като активното вземане е било изискуемо, а пасивното – изпълняемо, но и двете вземания трябва да са били ликвидни, безспорно установени по размер. В случая тези предпоставки не са налице. Към най-късния момент, който съдът приема за изтичане на погасителната давност на задължението на М. по договорите от 1997г. и 1998г. – постановеното и влязло в сила решение на САС – 2008г. /в случая е ирелевантно какъв е давностния срок, тъй като със СПН е прието погасяване на задължението по давност и съдът няма да обсъжда вида на задължението по договорите от 1997г. и 1998г., макар, че приема, че са частни държавни, а не публични вземания, погасяващи се с общия 5-годишен давностен срок/, задължението на ДФЗ по договора от 2015г. категорично не е съществувало. Следователно пасивното вземане, което Фонда иска да прихване със своето погасено към 2008г. по давност вземане, към този най-късен момент, изискуем съгласно разпоредбата на чл.103, ал.2 от ЗЗД не е съществувало, още по-малко е било ликвидно, установено по размер и изпълняемо. Поради това, твърдяното от извънсъдебно Фонда прихващане не може да се извърши и не могат да настъпят визираните в чл.104, ал.2 от ЗЗД правни последици.

С оглед изложеното и неоснователността на възражението на ответника по иска – въззивник в настоящото производство ДФЗ за извършено погасяване на задължението му, възникнало от Договора от 05.06.2015г. чрез прихващане и липсата да други заявени и доказани правопогасяващи и правоизключващи възражения, съдът приема, че вземането на ищеца Ж.М. по въпросния договор за  предоставяне на помощ de minimis, съгласно Регламент /ЕС/1408/2013г. на земеделски стопани, отглеждащи дребни и едри преживни животни през 2015г. съществува, като е надлежно установено в претендирания размер от 7900лв. Предявеният положителен установителен иск е основателен и доказан следва да бъде уважен.  

Върху главницата следва да се признае за дължима и законната лихва за забава, считано от дата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, съгласно разпоредбата на чл.86, ал.1 от ЗЗД и чл.422, ал.1 от ГПК.

С оглед изложеното, щом крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба се явява неоснователна. Атакуваният съдебен акт следва да бъде потвърден, като правилен и законосъобразен.

Правилно и законосъобразно районният съд е определил дължимите на ищеца разноски, направени в заповедното и в исковото производство, възложени върху ответника, с оглед основателността на исковата претенция.

Отговорността за разноски за въззивното производство, с оглед изхода на процеса, следва да се възложи на въззивника, като той следва да понесе своите така, както са направени и да заплати на въззиваемия направените от него разноски за адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция в доказания размер от 400лв.

Ръководен от гореизложеното, съдът

 

                                                Р     Е     Ш     И  :

 

 ПОТВЪРЖДАВА изцяло първоинстанционно Решение №124 от 04.02.2019г., постановено по гр.д. №3591/2018г. по описа на Сливенски районен съд, като ПРАВИЛНО и  ЗАКОНОСЪОБРАЗНО. 

 

ОСЪЖДА ДЪРЖАВЕН ФОНД „ЗЕМЕДЕЛИЕ“, ЕИК 121100421, със седалище и адрес на управление: ************* да заплати на Ж.И.М. с ЕГН ********** *** сумата от 400лв., представляваща направени пред въззивната инстанция разноски за адвокатско възнаграждение.

 

 

Решението може да бъде обжалвано с касационна жалба пред ВКС на РБългария в едномесечен срок, считано от връчване на препис от същото на страните.

 

 

                                                  

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

 

                                                         ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

                                                          

                                                                                2.