Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   № 100

 

гр. Сливен, 02.07.2019г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на дванадесети юни през две хиляди и деветнадесета година в състав:   

           

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                 МАРИЯ БЛЕЦОВА      

ЧЛЕНОВЕ:        СТЕФКА МИХАЙЛОВА

Мл.с. СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА

                                                                

при секретаря Ивайла Куманова, като разгледа докладваното от мл.съдия Силвия Алексиева възз.гр.д. № 220 по описа за 2019 год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против Решение № 182/14.02.2019г. по гр.д.№3669/2018г. на Сливенски районен съд, с което е отхвърлен като неоснователен и недоказан, предявения от „Профи кредит България“ ЕООД, гр.София против С.Д.М., иск за установяване дължимостта на сумата от 5996,22 лв., представляваща неизплатено парично задължение по Договор за потребителски кредит № **********/03.08.2016 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 10.04.2018 г.до окончателното изплащане.

Въззивната жалба е подадена от ищеца в първоинстанционното производство „Профи кредит България“ ЕООД, гр.София и с нея се обжалва посоченото решение изцяло.

В жалбата си, дружеството въззивник чрез пълномощника юриск. И. посочва, че обжалваното първоинстанционно решение е неправилно и  незаконосъобразно. На първо място посочва, че дружеството е небанкова финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 от ЗКИ, чиято стопанска активност не е подчинена на този закон и чл.60, ал.2 от него се явява неприложим. В тази насока неприложимо е и цитираното от районния съд Тълкувателно решение №4/2013г. ОСГТК, т.18 относно необявяване на предсрочната изискуемост. Счита, че тя е настъпила автоматично по силата на договора и не следва да се обявява на длъжника. Посочва се практика на районни съдилища. С оглед изложеното, въззивникът моли съда да отмени изцяло обжалваното първоинстанционно решение и да постанови ново, с което да  уважи исковата претенция като признае дължимостта на сумата по договора за кредит, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, подаден от насрещната страна – ответника в първоинстанционното производство С.Д.М. чрез назначеният й по реда на чл.47, ал.6 от ГПК особен представител адв. В.К..

С отговора на въззивната жалба се оспорват изцяло твърденията в последната. Направен е подробен анализ на мотивите на първоинстанционния съд и са изложени съображения относно тяхната правилност и законосъобразност. Въззиваемата страна счита за изцяло приложимо установеното от практиката изискване за надлежно уведомяване на длъжника за обявяването на предсрочната изискуемост на кредита. Посочва, че такова уведомяване със заявлението за издаване на заповед за изпълнение не се извършва, а исковата молба също не е достигнала до длъжника, така че не може и да се вземе предвид и това като редовно уведомяване за обявената предсрочна изискуемост. Отделно от това страната се позовава на нищожност на договора, поради противоречие с добрите нрави. Въззиваемата страна чрез особения си представител намира постановеното първоинстанционно решение изцяло за правилно и законосъобразно и моли съда да го потвърди. Няма направени доказателствени искания.

 

В с.з. дружеството въззивник „Профи кредит България“ ЕООД, гр.София, редовно призовано, не се представлява. По делото е постъпило писмено становище от пълномощника му юрк. И., която заявява, че поддържа въззивната жалба и моли за уважаването й. Развива аналогични на тези, изложени във въззивната жалба съображения относно неправилността на първоинстанционното решение и основателността и доказаността на предявените от дружеството искове. Претендира разноски и представя списък.

 

В с.з. въззиваемата страна С.Д.М., редовно призована, не се явява. Представлява се от назначения в първоинстанционното производство особен представител адв. В.К., който оспорва въззивната жалба като неоснователна, поддържа изложените в отговора съображения. Счита, че решението на районния съд е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е частично незаконосъобразно и неправилно. 

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал и ПРЕПРАЩА своята към нея.

СлРС е бил сезиран с предявен положителен установителен иск за установяване дължимостта на вземане по Договор за потребителски кредит № **********/03.08.2016 г. в размер на 5996,32лв., сключен между ответницата С.Д.М. и „Профи кредит България“ ЕООД, гр.София, за което вземане е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК.

Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищеца накърнени права правна квалификация на предявените искове. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е пълна и равна възможност за защита в производството.

Въз основа на правилно установена фактическа обстановка, районният съд е достигнал до неправилни и незаконосъобразни правни изводи, като е приложил неправилно материалния закон и не е зачел факти, настъпили в хода на съдебното производство – настъпила изискуемост на част от вземането по договора. Второинстанционния съд от своя страна следва също да вземе предвид факти настъпили в хода на процеса, развиващ се пред него и съответно да съобрази дата на приключване на устните състезания пред въззивната инстанция, а именно 12.06.2019 г. към която дата са падежирали 33 от всички 37 вноски.

Предявеният положителен установителен иск има за предмет установяване на съществуването, фактическата, материалната дължимост на сумите, за които е била издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК. По този иск следва с пълно доказване ищеца, твърдящ съществуване на вземането си, да установи по безспорен начин неговото възникване, съществуване и дължимост спрямо ответника – длъжник. Ищецът носи процесуалната тежест да докаже съществуването на фактите, които са породили неговото вземане. Ответникът, при съответно твърдение, следва да докаже фактите, които изключват, унищожават или погасяват вземането.

В случая, предмет на предявения иск е вземане, произтичащо от сключен между ответника в първоинстанционното производство С.Д.М. и небанковата финансова институция Договор за потребителски кредит от 03.08.2016г. „Профи кредит България“ ЕООД, гр.София е предоставило на ответницата въззиваемата потребителски кредит в размер на 3000 лв. за срок от 36 месеца, при размер на месечната вноска по кредита 146,39 лв., ГПР от 49,89% и възнаградителна лихва при годишен лихвен процент от 41,17%, лихвен процент на ден 0,11% при обща дължима сума по кредита 5270,04 лв. С договора за кредит е избран и закупен и пакет от допълнителни услуги, описани в допълнително споразумение в пет пункта: 1. Приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит; 2. Възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски; 3.възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски; 4. Възможност за смяна на датата на падеж; 5. Улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства. В договора е посочено възнаграждение за пакета допълнителни услуги в размер на 2977,20 лв., при месечна вноска от 82,70 лв., като задължението за заплащане възниква от деня на отпускане на кредита и се погасява като част от погасителните вноски в рамките на погасителния план. По този начин общото задължение по кредита и по пакета от допълнителни услуги възлиза на сумата от 8247,24 пи месечна вноска от по 229,09 лв.

Към договора е приложен погасителен план, подписан от клиента М., съгласно който първата погасителна вноска е с падеж 02.10.2016 г., а последната 36 погасителна вноска е с падеж 02.09.2019 г. Посочени са съответните суми от главница и възнаградителна лихва, включени във всяка отделна вноска по кредита, отделно от вноската по допълнителния пакет услуги. На 10.05.2017 г., между С.Д.М. и небанковата финансова институция е сключен Анекс № 1 към Договор за потребителски кредит № **********/03.08.2016 г., с който вноска № 7 се отлага. Съгласно новия погасителен план, падежът на вноска № 7 настъпва на 02.10.2019 г. като са посочени размерът на лихвата и главницата.

Между страните не се спори и от приложените писмени доказателства е установено, че сумата по договора от 3000лв. е получена от въззиваемата. Установено е, че същата е правила 9 вноски за погасяване по кредита от по 229,09 лв. и една от 189,21 лв. 

В случая отпуснатият на ответницата като физическо лице заем представлява предоставяне на "финансова услуга" по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на Закона за защита на потребителите /ЗЗП/ и същата има качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на този закон, според който потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност.

Съдът не споделя възражението на въззивника, че тъй като той е небанкова финансова институция, то спрямо него не са приложими разпоредбите на ЗКИ. Действително, ищцовото дружество – въззивник е финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1, т.3 от ЗКИ, но не е измежду тези субекти, изрично посочени в чл.4 от ЗКИ, само спрямо които не се прилагат разпоредбите на закона. Поради това, въззивният съдът споделя извода на районния съд, че разпоредбите на чл.60, л.2 от ЗКИ и съответно задължителните указания на ВКС, дадени с ТР №4/18.06.2014г. по тълк.д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС са приложими в настоящия случай.

Съдът не споделя аргумента на въззивника, че нормите на закона, респ. тълкуванията дадени от върховната инстанция са неприложими за него, тъй като въпросните разрешения целели рестриктивен режим за банковите институции. Напротив, целите на нормите и тълкуването не са да се въведат рестрикции към банковите институции, а да се охранят правата на потребителите, съгласно високите стандарти на европейското законодателство (Директива 2008/48/ЕО и  Директива 2014/17/ЕС и др.), които са транспонирани чрез ЗПК, ЗЗП и др. в българското законодателство.

Като адресат на целите са потребителите, които са поставени в едно и също правнорелевантно положение и при договаряне с банки и с небанкови институции, от където не следва да се извежда разлика за третирането на кредитора по различен начин в зависимост от това дали същият е банка или небанкова институция.

Въпреки че доказателствената тежест за завършването на фактическия състав необходим на института на предсрочната изискуемост да породи действието си е била на ищеца, то дружеството не се домогва да докаже надлежно уведомяване на длъжника. Кредитора се позовава на предсрочната изискуемост при подаване на заявлението по чл.410 от ГПК, но в случая районният съд не е отчел обстоятелството, настъпило в хода на исковата производство, че част от вноските са падежирали преди заявлението, други преди подаване на исковата молба, а трети падежират в хода на процеса  и стават изискуеми. Съдът следва да вземе под внимание и настъпилите нови обстоятелства в хода на въззивната фаза на производството, като отчете и настъпването на падежа на вноските, включително 33та вноска, която е падежирала на 02.06.2019 г.  

Съгласно задължителните указания, дадени на съдилищата с Тълкувателно решение № 8/2017 от 02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК.

Прилагайки тези задължителни указания и съобразявайки факта за настъпила изискуемост на вноските в хода на първоинстанционното и въззивното производство, което обстоятелство следва да бъде взето предвид с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 3 от ГПК, то въззивният съд не споделя правните изводи на районния съд. Съдът следва да изследва останалите предпоставки за уважаване на исковата претенция, а именно възникването и съществуването на процесното договорно задължение.

Като потребител длъжника по договора – М.,  разполага със защитата срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за които съдът следи служебно. По отношение задължението на съда да преценява служебно неравноправния характер на договорните клаузи, включени в потребителските договори е налице категорично установена съдебна практика, която задължава първоинстанционния и въззивния съд да следят служебно за наличие по делото на фактически и/или юридически обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителския договор и да се произнасят, независимо дали страните са навели такива възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни - т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Въззивният съд намира, че договорът за потребителски кредит в основната му част относно кредита /изключая договорения допълнителен пакет услуги/ отговаря на изискванията на закона – чл.10 и чл.11 от ЗПК. Уговорените ГПР и ГЛП са в рамките на законоводопустимите и не се явяват сами по себе си неравноправни клаузи. Безспорно, сумата от 3000лв. е предоставена на длъжника М., която е заплатила общо сумата от 2251,02 лв. Налице е  подробен погасителен план, и последващ погасителен план с изменение, подписани от клиента.

По отношение обаче на договорения допълнителен пакет услуги, съдът намира при служебната проверка, че разпоредбите относно него се явяват неравноправни клаузи.

Възнаграждението, което се е задължил да заплати потребителят за предоставения му пакет от допълнителни услуги в размер на 2977,20 лв. – на практика толкова, колкото и главницата на самия предоставен потребителски кредит се явява прекомерно и не отговаря на изискванията на закона. Съотношението с искания кредит дава основание за извод, че е налице противоречие с принципите на справедливост и равнопоставеност на участниците в облигационната връзка и основния правен принцип за защита на всеки признат от правото интерес. Така определената сума по допълнителния пакет, следва да се приеме, че реално оскъпява кредита чрез въвеждане на допълнителни такси и комисионни, чиято цена не е включена в определения в договора ГПР. Съответно води до значително и драстично увеличение на тежестта на изплащане на задължението по договора за кредит.

Действително страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на установените в обществото морални норми, етични възгледи и правила за поведение. Накърняване на добрите нрави е налице, когато с оглед установените в обществото норми на поведение и общоприетия морал, сделката или договорът или тяхна отделна клауза, се явяват несъвместими с тях. В тази връзка уговорката /клаузите/ в процесния договор за потребителски кредит и подписаното между страните споразумение, по силата на които ответникът - клиент дължи на кредитора възнаграждение за предоставянето, респективно възможността за предоставянето на допълнителни услуги от избрания пакет, т.е. дължи възнаграждение дори и в хипотеза на непредоставена насрещна еквивалентна на възнаграждението престация от кредитора по договора, се явяват несъвместими с оглед на този размер на цена на допълнителна услуга с установените в обществото норми на поведение и общоприетия морал и с принципа на справедливост и равнопоставеност на участниците в облигационната връзка. Като такива те са нищожни и не могат да породят правно действие между страните по договора.

От друга страна дадените възможности в процесния пакет, определено не могат да се приемат, че зависят само от волята на потребителя. Напротив, последния е зависим от волята на кредитора. Така както са отразени допълнителните услуги в пет точки, определено не дават основание да се счита, че те са конкретни, а напротив. Заплащането на възнаграждението от потребителя е предварително, т.е. то е дължимо само за „възможността за предоставянето" на изброените по-горе услуги, както е посочено и в самото Споразумение, и е без значение дали някоя от тези услуги ще бъде използвана по време на действието на сключения между страните Договор. Уговорки за намаляване или неплащане на цената им в случай на неизползването им няма. В случая е ползвана една от уговорените възможни допълнителни услуги и това е „отлагане на вноски“, като вноската е само 1 и е отложена за края на периода. Този предмет на допълнителното споразумение не може да оправдае сумата от 2977,20 лв. която е уговорена като възнаграждение. Възможността за предоговаряне на погасителния план е въпрос на свободно договаряне и не е от категорията услуги, които небанковата финансова институция извършва по занятие срещу заплащане, т.е. това не е каузата на договора за потребителски кредит.

Констатира се, че нито една от тези услуги няма стойностно измерение, от което да се установява нейната тежест и да бъде съизмерима с цената, която се заплаща за ползването на тези възможности. Съответно нито една от възможностите визирани по допълнителното споразумение не е обвързана количествено и стойностно или във времето с вноските по допълнителния пакет, дължими от клиента ежемесечно. Всички тези данни дават основание да се приеме, че клаузите касаещи допълнителния пакет услуги действително са в противоречие с разпоредбите на чл.10а, ал.2-4 от ЗПК. Този пакет услуги следва да се приеме, че противоречи и с разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК. Основанието за това се извежда, че с начисляването и събирането на посочените суми по „Пакет допълнителни услуги“ не представлява плащане за услуга, а реално представлява прикрити разходи по кредита и с които разходи се надхвърлят ограниченията на закона за максимален размер на ГПР. Тези клаузи, регламентиращи заплащането на цената на услугата по т.нар. „Допълнителен пакет услуги“ са неравноправни по смисъла на чл.143 от ЗЗП. Посочената разпоредбата дава легално определение на понятието „неравноправна клауза“ в договор, сключен с потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя като в 18 точки визираната правна норма дава неизчерпателно изброяване на различни хипотези на неравноправност.

 След като заемополучателя плаща цена за получаване на услуга, която е изцяло във волята на търговеца, то това води до неравновесие между правата и задълженията между последния и потребителя и оттам следва извод за неосъществяване хипотезата на чл.143, ал.1, т.3 от ЗЗП.

Не може да се игнорира и факта, че атакуваните допълнителни клаузи на практика представляват въвеждане на задължение на едната страна по договора да плати /и то предварително/ за нещо, което страната има по силата на самия закон - правото на страните да променят срока на падежа на договора, както и свободата им да отложат една или повече погасителни вноски, което води до значителна неравноправност на същите.

Следователно, налице е неравноправна клауза по смисъла на чл.143 от ЗЗП в договора за потребителски кредит, с която потребителят се е задължил да заплати възнаграждение на кредитора за предоставянето на пакет от допълнителни услуги в размер на 2977,20 лв. и като такава клаузата е нищожна по смисъла на чл.146, ал.1 от ЗЗП.

            С оглед установената неравноправност и съответно нищожност на клаузите в сключения договор за потребителски кредит относно закупуването на допълнителен пакет услуги, то уговореното за него възнаграждение в размер на 2977,20 лв. е недължимо от страна на ответницата М. и като такова се явява недължимо платено като платеното над определената вноска от 146,39 лв. на месец, следва да се разпредели като се погасяват следващи вноски по кредита, така както е уговорено по погасителния план и погасителния план към анекса на договора.

В такъв случай съдът следва да преизчисли размера на дълга, като намали главинцата и лихвата дължима от М., на първо място с непаджиралите вноски и на второ място с приспадане на направените плащания от 82,70 на месец към остатъка от дълга. При приложения подробен погасителен план, където е направена разбивка на дължимите лихва и главница и ясно посочване на постъпилите суми, то съдът не счита че за изчисленията са необходими специални знания в областта на математиката, доколкото се касае за аритметически изчисления. От друга страна следва да се отчете, че разноските по делото биха нараснали, което според настоящия състав на съда е нежелателно.

От длъжника е внесена сума в размер на 2381 лв., която представлява 9 вноски от по 229,09 лв., 60 лв. за погасяване на такса по кредита и 69,98 лв. за лихва за забава и една частична вноска от 189,21 лв. От направените 9 вноски в размер на 229,09 лв. са били погасени изцяло вноски от 1-6 включително, и 8-10 включително (№ 7 е отложена за падеж 02.10.2019 г.(непадежирала). Надвнесената сума до пълното погасяване на 10 та вноска ( горницата от 146,39, колкото е вноската по кредита - главница и лихва, без вноската по допълнителния пакет, до 229,09 лв.) (9*82,70) е 744,30 лв. Внесена е сумата от 189,21 лв., която е послужила за погасяването вноска № 11, от чието погасяване има остатък от 42,82 лв. Т.е. общо надвнесената сума до вноска № 12 е в размер на 787,12 лв., която следва да послужи за погашението на следващите падежирали вноски, а именно:

-          след погасяването на вноска № 12 в размер на 146,39 лв. остават 640,73 лв.,

-         погасява се вноска № 13 и остават 494,34 лв.,

-          погасява се вноска №14 и остават 347,95 лв.,

-         погасява се вноска № 15 и остават 201,56 лв.,

-                     след погасяването на вноска № 16 остават 55,17 лв., които съгласно чл. 76 ал.2 от ЗЗД погасяват първо лихва после главница и от вноска № 17 остават непогасени цялата главница 74,57 лв. и 16,65 лв. от лихвата.

            Останалите вноски по кредита, които са падежирали са дължими в цялост – главница и лихва, тъй като са претендирани с исковата молба и заявлението, като главница и възнаградителна лихва, без да e посочен срок в исковата молба. Като се съберат остатъка от вноска № 17 и вноските от № 18 до № 33 се получава сбор от 1683,04 лв. главница и 750,42 лв. лихва. За тези суми предявения установителен иск се явява основателен.

            С оглед изложеното, съдът намира, че въззиваемата дължи на кредитора – въззивното дружество връщане на основните суми по кредита – главницата от 1683,04 лв. и уговорената възнаградителна лихва в размер на 750,42 лв., т.е. сума в общ размер от 2433,46 лв. До този размер исковата претенция е основателна и следва да се уважи, а в останалата част – относно възнаграждението за допълнителния пакет услуги, представляващ неравноправна и съответно нищожна клауза /чл.146, ал.1 от ЗЗП/ в размер на 2977,20 и за вноски с № от 34, до 37 (в общ размер на 585,56 лв), като неоснователна – де се отхвърли. Следва само да се отбележи, че ищецът в исковата молба не претендира лихва за забава.

Като е достигнал до различни правни изводи, районният съд е постановил неправилен и незаконосъобразен акт, който следва да се отмени в частта, с която исковата претенция е отхвърлена за сумата от 2433,46 лв. и вместо него да се постанови ново, с което се признае за установено съществуване на вземането на ищцовото дружество по договора за кредит спрямо ответницата М. до този размер.

Претендираната законна лихва за забава, считано от подаване на заявлението по чл.410 от ГПК следва да се признае за дължима само върху главницата от 1683,04 лв., тъй като сумата от 750,42 лв. представлява възнаградителна лихва, а е недопустимо присъждане на лихва върху лихва.

В останалата, отхвърлителна, част първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно и следва да се потвърди.

По отношение на разноските:

С оглед изхода на спора и на осн. чл.78, ал.1 от ГПК, на ищцовото дружество следва да се присъдят по съразмерност разноски в първоинстанционното производство в размер на 312,44 лв. и в заповедното производство в размер на 109,56 лв., както и разноски, направени пред въззивната инстанция в размер на 267,82 лв. , като съдът е определил юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв.

Ответницата не е направила разноски в производството /същата е била представлявана от особен представител, назначен по реда на чл.47, ал.6 от ГПК/ и такива не следва да й се присъждат.

Ръководен от гореизложеното, съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

 ОТМЕНЯ първоинстанционно против Решение № 182/14.02.2019г. по гр.д.№3669/2018г. на Сливенски районен съд, в частта, с която е отхвърлен като неоснователен и недоказан иска на „Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК 175074752, със седалище и адрес на управление: ******, ******против С.Д.М. с ЕГН ********** *** за установяване дължимост на вземания по Договор за потребителски кредит № ********** до размера на общата сума от 2433,46 лв., като НЕПРАВИЛНО и НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

 

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, на основание чл.422, ал.1, вр. с чл.415, ал.1 от ГПК, че С.Д.М. с ЕГН ********** ***, ДЪЛЖИ на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, ЕИК 175074752, със седалище и адрес на управление: ******, ******, сумата от 1683,04 лв. /хиляда шестотин осемдесет и три лева и четири стотинки/, представляваща главница по Договор за потребителски кредит № ********** от 02.08.2016 г., ведно със законната лихва за забава, считано от подаване на заявлението по чл.410 от ГПК – 10.05.2018 г. до окончателното й изплащане и възнаградителна лихва в размер на 750,42лв. /седемстотин и петдесет лева и четиридесет и две ст./ по издадената Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК № 1095/11.05.2018 г. по ч.гр.д. № 2068/2018 г. на СлРС.

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно против Решение № 182/14.02.2019г. по гр.д.№3669/2018г. на Сливенски районен съд в останалата обжалвана част, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ОСЪЖДА С.Д.М. с ЕГН ********** ***, ДА ЗАПЛАТИ на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, ЕИК 175074752, със седалище и адрес на управление: ******, ******, както следва: сумата от 109,56 лв., представляваща направени в заповедното производство разноски по съразмерност; сумата от 312,44 лв., представляваща направени в първоинстанционното исково производство разноски по съразмерност и сумата от 267,82 лв., представляваща направени пред въззивната инстанция разноски по съразмерност.

 

 

Решението може да бъде обжалвано от страните пред ВКС на РБългария в едномесечен срок от връчване на препис от същото.

 

 

                                                 

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

 

                                                         ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

                                                           

                                                                                2.