Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   89

 

гр. Сливен, 14.06.2019 г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на двадесет и девети май през две хиляди и деветнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ БЛЕЦОВА

ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА МИХАЙЛОВА

Мл.с.СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА

 

при секретаря Радост Гърдева, като разгледа докладваното от съдия Алексиева в.гр.д. № 238 по описа за 2019 год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против Решение № 334/21.03.2019 г. по гр.д.№ 1230/2018 г. на Сливенски районен съд, с което е признато за установено, че М.Д.С., ЕГН **********,***, дължи на „Водоснабдяване и канализация – Сливен“ ООД, ЕИК 829053806, със седалище и адрес на управление ******, сумите за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 4013/01.12.2017 г. по ч.гр.д. № 6137/2017 на СлРС, а именно: главница в размер на 91,80 лв., представляваща неизпълнено задължение за заплащане на доставена и консумирана питейна вода  на адрес ******, клиентски № 27376 за периода 01.08.2016 г. до 31.08.2016 г., ведно със законната лихва за забава, считано от 30.11.2017 г. до окончателното й изплащане, както и  мораторна лихва в размер на 9,93 лв., начислена към 01.11.2017 г., както и М.Д.С. е осъден да заплати сумата от 760 лв. разноски по исковото и заповедното производства.  

Въззивната жалба е подадена от особения представител на ответника в първоинстанционното производство М.Д.С. и с нея се обжалва посоченото първоинстанционно решение изцяло.

В законоустановения срок не е постъпил отговор на въззивната жалба.

В жалбата си особения представител на ответника в първоинстанционното производство М.Д.С., навежда оплаквания, че първоинстанционното решение е неправилно и незаконосъобразно и недостатъчно мотивирано. Счита, че съдът не е взел под внимание факта, признат от свидетеля, че задължението е възникнало към 2014 г. и като такова било погасено по давност – възражение, което не било обсъдено, въпреки своевременното му релевиране. Изтъкват се аргументи, че през посочения в решението период реално няма потребление на вода, поради което претенцията била неоснователна. Коментира се наличието на задължение и възможност за уведомяване на ВиК Сливен за прехвърляне на недвижим имот и отношението му към възникване на задължението за заплащане на потребена вода. Навеждат се доводи, че не са спазени процедурите по чл. 24 ал. 4 и сл. от ОУ на договора с ВиК Сливен. Моли се да се постанови решение, с което да се отмени първоинстанционния акт, да се отхвърлят исковете и да се присъдят разноски. 

В с.з., за въззивника М.Д.С., се явява назначеният от първоинстанционното производство особен представител по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК – адв. Р. К.. Тя моли за отмяна на атакувания акт и да се отхвърлят изцяло претенциите на въззиваемото дружество. Подчертава, че изводите на съда не кореспондирали с доказателствения материал и били неправилни.

Въззиваемата страна Водоснабдяване и канализация – Сливен ООД, редовно призована, не изпраща представител по закон или пълномощие.

Пред настоящата инстанция не се събраха допълнителни доказателства.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

Съдът извърши служебна проверка на обжалваното решение по реда на чл.269 от ГПК и констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно а с оглед обхвата на  обжалването – и допустимо в обжалваната част.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и правилно.

 Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея, като счита че следва да подчертае няколко момента:

На първо място от събраните по делото писмени и гласни доказателства става ясно, че начисленото количество вода за плащане е реално отчетено по водомер, а не служебно начислено. Т.е. реално водата е била ползвана. Видно от представеното извлечение от карнет за физически лица на името на М.Д.С. достъп до водомера на инкасатор не е бил осигуряван от 2014 г. Апартамента е записан като необитаем, след 2015 г., който запис не може да счита за доказателство за липсата на ползване на вода, тъй като същият отразява личното възприятие на инкасатора. Напротив следва да се даде вяра на показанията на водомера, които не се твърди да са манипулирани.

Действително, към посочения във фактурата период „на отчет“ се установява, че собствеността върху апартамента не е била у въззивницата, но въззиваемото дружество се домогва да докаже, че това не е бил периода на ползване на водата, а период на отчет, за който е издадена фактурата. Дори и при отчитането на тази неточност не следва да се отрича задължението на потребителя да заплати ползваната от него услуга.

Въззивният съд счита че доказателствата са правилно анализирани и оценени и не следва да преповтаря техния анализ, като следва да допълни, че въпреки това, че разпитания свидетел е служител на ответното дружество, същият дава точни и ясни показания за факти възприети пряко от него и подкрепени с другите документи по делото и съдът не намира основание да изключи показанията му от доказателствената съвкупност.

Като съобрази установената безпротиворечиво фактическа обстановка, настоящия състав на СлОС, намира следното от правна страна: 

За да бъде установено със сила на присъдено нещо по чл. 422 от ГПК че ответникът дължи на ищцовото дружество заплащане на фактурираната стойност на изразходваната вода, то последното следва пълно и главно да докаже на първо място валидно договорно правоотношение (по което в случая не се спори, че съществува), както и основанието за възникването на задължението за плащане по фактурите, а именно доставка на фактурираното количество вода или предпоставки същата да се начислява служебно. 

От информацията в писмените доказателства, карнета и констативния протокол и фактурата, анализирани в тяхната съвкупност се доказва твърдението на ищеца в исковата молба, че сумите за потребление на вода са начислени поради реално ползване на водата за период от 06.2014 г. до датата на констатирането. Тъй като не са начислявани служебно суми не следва да се изследва въпросът дали са изпълнени предпоставките за служебно начисляване. Водата, както се доказва от констативния протокол е доставена до жилището, в период, в който въззивницата е била собственик на имота и за нея, по силата на облигационното отношение е възникнало реципрочното задължение за плащане.

В тази връзка несъстоятелно се явява твърдението на процесуалния представител на въззивницата, че водата за посочения във фактурата период не е ползвана от нея, тъй като имотът е бил собственост на друго лице. Периодът посочен във фактурата е „период на отчет“, видно от обясненията на свидетеля периодът на ползване на водата е от 06.2014 г. до 07.2016 г.,  т.е. именно когато въззивницата е била собственик, а 01.08.2016 г. до 31.08.2016 е  този, при който водата е била засечена, а не този в който е ползвана.  Периодът 06.2014 до 07.2016 г. е период, през който Водоснабдяване и канализация са изпълнили своите задължения за доставяне на вода, но задължението на потребителя по това облигационно отношение, освен че е обвързано с доставката на водата все още не е станало изискуемо, тъй като за това следва да са осъществени и други факти, а именно – отчитане на ползването и фактурирането на задължението. Преди настъпването на тези факти  задължението за плащането на доставената вода не е изискуемо (чл. 32 и 33 от ОУ на ВиК Сливен). Именно с издаването на фактурата задължението става изискуемо и съгласно чл. 33, ал. 2 от ОУ на ВиК Сливен на потребителя се предоставя 30 дневен срок за плащането му, като изтичането на  срока го поставя в забава и от тогава следва да се начислява мораторната лихва върху задължението. Именно поради това не се споделя и от настоящия съд възражението на въззвницата за изтекла давност за заплащане на задължението, тъй като същата започва да тече от момента, в който задължението стане изискуемо – чл. 114, ал. 1 от ЗЗД, което в настоящия случай е датата на фактурирането. Задължението (правото да се търси принудително удовлетворяване) се погасява с общата 5 г. давност, която от 31.08.2016 г. до датата на заявлението 31.11.2017 г. (чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. с ТР 4/2013 ВКС т. 9) не е изтекла, като и не е изтекла и кратката 3 годишна давност за лихвите по главното задължение.   

Не се споделя възражението на процесуалния представител на въззвницата, че дружеството не е доказало през кой период точно е потребявана водата. Доказа се от писмените и гласните доказателства, че водата е реално потребена за периода 06.2014-07.2016 г., като отчетния период за който е издадена фактурата е бил посочения в нея.

Действително по делото се установи, че продавачът на имота не е изпълнил задължението си да уведоми ВиК Сливен за промяната в собствеността на жилището, обективирано в чл. 61, ал.1 от ОУ на ВиК, но това е ирелевантно за установеното потребено количество вода, тъй като се установи че за две годишния период, през който не е осигуряван достъп до жилището за засичане на водомера, именно тя е била собственик.

Съдът счита, че извън обхвата на предмета на делото остава задължението на ВиК Сливен да начислява служебно суми за вода, доколкото такива не се претендират да бъдат плащани и не следва да се подменя служебно от съда основанието за възникване на задълженията, а именно вместо реално потребено количество вода, служебно начисляване на задължения при неосигуряване на достъп.   

Тъй като  главната претенция следва да се уважи, то решението е правилно и по отношение на акцесорната такава за начислените лихви, които са изчислени от датата на падежа на фактурата, а именно 30.09.2016 до датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.

С оглед изхода на процеса пред настоящата инстанция, за въззиваемата страна възниква правото на разноски, като същата доказва направени такива в размер на 300 лв., а именно за особен представител, каквито са и претенциите и по списък на разноски по чл. 80 от ГПК.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                               Р     Е     Ш     И  :

           

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 334/21.03.2019 г. по гр.д.№ 1230/2018 г. на Сливенски районен съд, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ОСЪЖДА М.Д.С., ЕГН **********,***,  да заплати на „Водоснабдяване и канализация – Сливен“ ООД, ЕИК 829053806, със седалище и адрес на управление ******, сумата от 300 лв., представляваща направените във въззивното производство разноски за особен представител.

 

Решението не подлежи на касационно обжалване.

 

                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

 

                                                               ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

 

 

                                                                                     2.