Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

гр. Сливен, 19.06.2019 г.

 

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на деветнадесети юни през двехиляди и деветнадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                            МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                               СТЕФКА МИХАЙЛОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря М.Т., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 263 по описа за 2019  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 156/08.02.2019г. по гр.д. № 1558/18г. на СлРС, с което е признато за установено на осн. чл. 422 от ГПК, вр. чл. 415 ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79 и сл. и чл. 240 от ЗЗД, вр. чл. 99 от ЗЗД между страните, че Д.П.Б. дължи на „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД, гр. София, сумата 1 502, 65 лв., представляваща дължим остатък от главница по договор за паричен заем № 2549279 от 03.05.2016г., прехвърлен с цесия на 01.01.2017г. от „Изи асет мениджмънт“  АД, гр. София  на „Агенция за събиране на вземания“ ООД, гр. София, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от 27.10.2017г. до окончателното изплащане, като над тази сума, до пълния предявен размер от 1 643, 65 лв. искът е отхвърлен като неоснователен и недоказан, признато е за установено на осн. чл. 422 ал. 1 от ГПК, вр. чл. 415 ал. 1 от ГПк, вр. чл. 86 ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 99 от ЗЗД между страните, че Д.П.Б. дължи на и „Агенция за събиране на вземания“ ООД, гр. София сумата 202, 63 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 11.06.2016г. до 27.10.2017г. по договор за паричен заем № 2549279  от 03.05.2016г., прехвърлен с цесия от 01.01.2017г. от „Изи асет мениджмънт“  АД, гр. София на „Агенция за събиране на вземания“ ООД, гр. София, отхвърлен е предявеният акцесорен положителен установителен  иск с правно основание чл. 422 ал. 1 от ГПК, вр. чл. 415 ал. 1 от ГПК, вр. чл. 240 ал. 2 от ЗЗД и чл. 99 от ЗЗД от и „Агенция за събиране на вземания“ ООД, гр. София за признаване за установено, че Д.П.Б. дължи сумата 116, 05 лв., представляваща договорна лихва по   договор за паричен заем № 2549279 от 03.05.2016г., прехвърлен с цесия на 01.01.2017г. от „Изи асет мениджмънт“  АД, гр. София  на „Агенция за събиране на вземания“ ООД, гр. София за периода от 10.06.2016г. до 30.09.2016г. като неоснователен и недоказан, отхвърлен е предявеният акцесорен положителен установителен  иск с правно основание чл. 422 ал. 1 от ГПК, вр. чл. 415 ал. 1 от ГПК, вр. чл. 92 ал. 1 от ЗЗД и чл. 99 от ЗЗД от и „Агенция за събиране на вземания“ ООД, гр. София за признаване за установено, че Д.П.Б. дължи сумата 843, 20 лв., представляваща неустойка за неизпълнение на задължение по договор за паричен заем № 2549279 от 03.05.2016г., прехвърлен с цесия на 01.01.2017г. от „Изи асет мениджмънт“  АД, гр. София  на „Агенция за събиране на вземания“ ООД, гр. София за периода от 10.06.2016г. до 30.09.2016г. и сумата 36 лв. разходи по договора, като неоснователен и недоказан и са присъдени съразмерно разноски по делото.

Против това решение е постъпила въззивна жалба от ответницата в първоинстанционното производство, чрез особения й представител п очл. 47 ал. 6 от ГПК.

Въззивницата обжалва решението само в уважителните части, като твърди, че в тях то е незаконосъобразно, необосновано и неправилно. Заявява, че искът е недопустим, поради липса на активна процесуална легитимация на ищеца, тъй като договорът за прехвърляне на вземания от 16.11.2010г. не е породил действие. Твърди, че няма доказателства за надлежно съобщаване на цесията на длъжника, съобщаването й от цесионера не обвързва последния и така за нея няма валидно задължение към настоящия ищец. Въвежда и оплакване относно неправилно приетата от първостепенния съд за доказана истинност на оспореното приложение №1 от 01.01.2017г. Въззивницата счита, на последно място, че представеното приложение не е могло да послужи за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК на парично задължение, тъй като няма данни кое лице и в какво качество го е подписало. По делото липсват и доказателства какви са отделните вноски по непогасената главница, лихви и други такси. Заявява, че не е редовно представеното извлечение, тъй като то трябва да е издадено от компетентен орган – длъжностно лице на институцията, заемащо служебно положение, свързано със събирането на вземанията и да е подпечатано с нейния печат.

Поради всичко изложено въззивницата чрез особения си представител, моли въззивния съд да отмени атакуваното решение в уважителните му части и постанови ново, с което отхвърли изцяло исковете.  Претендира присъждане на разноски.

Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени или процесуални искания за въззивната фаза.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата по тази въззивна жалба страна е подала писмен отговор, с който я оспорва като неоснователна. Излага подробни съображения, с които последователно оборва всички релевирани оплаквания. Счита, че атакуваните части от обжалваното решение са постановени  при спазване на процесуалните и материалните разпореби. Анализирайки събраните доказателства заявява, че исковете в уважените им части, са доказани изцяло и по основание и по размер, и липсват пороци, водещи до отмяна на съдебния акт в тях. Моли въззивния съд да остави без уважение въззивната жалба, да потвърди атакуваните части на първоинстанционното решение и да му присъди разноските за тази инстанция в размер на 350 лв. юрисконсултско възнаграждение.

Няма направени нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на производството.

В с.з. въззивницата, редовно призована, не се явява лично, за нея се явява особен процесуален представител по чл. 47 ал. 6 от ГПК, поддържа въззивната жалба, оспорва отговора и моли съда да отмени решението в атакуваните от него части и отхвърли изцяло исковете, претендира разноски.

В с.з. за въззиваемия, редовно призован, не се явява процесуален представител по закон или пълномощие. С писмено становище, подадено от процесуалния представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК, оспорва въззивната жалба, поддържа отговора и моли съда да потвърди решението на СлРС в атакуваните от ответницата части.

Въззивният съд намира, че въззивната жалба е редовна и допустима, отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че атакуваното решение е и правилно в засегнатите от жалбата части, поради което следва да бъде потвърдено в тях.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Релевираните такива са две. Първото е свързано с недопустимост на иска, поради липса на активна процесуална легитимация на ищеца, тъй като договорът за прехвърляне на вземания от 16.11.2010г. не е породил действие. Въззивницата твърди, че първостепенният съд, в откритото за това производство по чл. 193 ал. 2 от ГПК, неправилно е приел за доказана истинността на оспореното от нея приложение №1 от 01.01.2017г.

Второто въведено оплакване е, че няма доказателства за надлежно съобщаване на цесията на длъжника, съобщаването й от цесионера не обвързва последния и така за нея няма валидно задължение към настоящия ищец, както и че представеното приложение № 1 не е могло да послужи за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК на парично задължение, тъй като няма данни кое лице и в какво качество го е подписало. По делото липсват и доказателства какви са отделните вноски по непогасената главница, лихви и други такси. Счита, че не е редовно представеното извлечение, тъй като то трябва да е издадено от компетентен орган – длъжностно лице на институцията, заемащо служебно положение, свързано със събирането на вземанията и да е подпечатано с нейния печат.

Този въззивен състав не намира за основателни изложените доводи.

Не се спори относно фактите на сключване на договор за паричен заем от 03.05.2016г. между ответницата като заемател и „Изи асет мениджмънт“  АД, гр. София като заемодател за сумата 2000 лв., относно уговорените лихви, разходи, неустойки, срок и начин на връщане.

Безспорно се установява, че сключеният на 16.11.2010г. рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания между „Изи асет мениджмънт“  АД, гр. София като цедент и „Агенция за събиране на вземания“ ООД, гр. София /ищеца/, като цесионер, обхваща по силата на приложение №1 от 01.01.2017г. в предмета си цитирания договор за заем.

Тук следва да се посочи следното – заповедното производство, чието продължение е настоящото исково, е образувано въз основа на заявление по чл. 410 от ГПК, а не на такова по чл. 418 от ГПК, тоест – заявителят не е поискал постановяване на незабавно изпълнение и издаване на изпълнителен лист въз основа на документ по чл. 417 т. 2 от ГПК – извлечение от счетоводни книги. Следователно аргументите относно това дали оспореното приложение има или не характер на счетоводно извлечение, са неотносими сами по себе си. Освен това основанието на вземането произтича от договора за кредит, който, както вече бе посочено, е действителен и неоспорен правопораждащ юридически факт. Материалното право е прехвърлено по силата на цесия, а оспореното приложение представлява по същество анекс към договора за прехвърляне на вземания от 16.11.10г. /цесия/ – тоест представлява частен диспозитивен документ, чиято материална доказателствена сила не подлежи на оспорване, а неговата автентичност не е оборена. С този анекс страните допълват предмета на основния договор, като включват и други вземания, сред които е и това към ответницата. Тъй като това е съглашение между договарящите, въпросът за истинността на съдържанието му не може да възникне поради естеството на материализираното волеизявление. Ето защо е изцяло несъстоятелно оплакването на въззивницата, че по откритото производство по оспорване истинността на приложението /каквото въобще не е следвало да се провежда/, решаващият съд бил приел, че тя е доказана.

Що се отнася до това, дали цесията е породила действието си спрямо длъжника – въззивница в това производство, настоящата инстанция счита, че това безусловно е така.

По правната си същност договорът за цесия /прехвърляне на вземане/ представлява съглашение, при което носителят на едно вземане го отстъпва на едно трето лице. В този договор не участва само длъжникът, спрямо когото се прехвърля вземането, необходимо за валидността му обаче е съгласието на първоначалния и новия кредитор. От своя страна длъжникът следва да е уведомен за прехвърлянето от предишния кредитор, за да има то действие за него. Устойчивата практика допуска кредиторът-цедент да упълномощи кредитора-цесионер да извърши от негово име уведомяването, каквото в случая „Изи асет мениджмънт“  АД, гр. София е направил. Ищецът „Агенция за събиране на вземания“ ООД, гр. София е изпратил през м. 01.2017г. и м. 03.2018г. и на постоянния, и на настоящия адрес на ответницата /посочени от самата нея като адреси за кореспонденция/ подробни и ясни уведомления за извършената цесия, като съобщенията са неполучени, с отбелязвания „лицето е сменило адреса си“ и „няма такова лице“. Така е видно, че кредиторът, чрез упълномощения изрично цесионер, е положил достатъчно усилия за уведомяването на длъжника за цедиране на вземането си към него. От цитираните отбелязвания е видно, че дори да са били предприети последващи опити за връчване на уведомленията, включително чрез други способи, не би се постигнало лично връчване на адресата. Въз основа на това може да се изведе едно явно недобросъвестно поведение на длъжницата по заема, доколкото са налице достатъчно данни, че същата не е сменила постоянния си адрес, който е станал и нейн настоящ, и на него е била търсена многократно и от длъжностното лице по връчванията при СлРС.

Освен това в чл.6 на договора за паричен кредит изрично е закрепено и задължението й „при всяка промяна на декларираните лични данни да предостави на заемодателя пълна, точна и вярна информация за промяната в срок до 5 дни от настъпването й“, което тя не е сторила и това открива възможност за фингирано връчване.

 С исковата молба ищецът е поискал връчване на уведомлението за цесията на длъжника, което съгласно препотвърдената съдебна практика, следва да се зачете съгласно чл. 235, ал. 3 от ГПК като нов факт настъпил в хода на делото. Ответницата отново не е намерена на същия си постоянен и настоящ адрес и е приета за редовно призована по реда на чл. 46 ал 5 от ГПК. Назначен й е особен представител по чл. 46 ал. 7 от ГПК на разноски на ищеца, с оглед охрана на интересите й, на когото са връчени всички книжа.

Връчването на всички книжа по делото на ответника е надлежно, ако е направено на особения представител и от този момент се пораждат свързаните с факта на връчване правни последици. Това категорично се отнася и до уведомлението по чл. 99 ал. 3 от ЗЗД за извършеното прехвърляне на вземането и то поражда последиците по чл. 99 ал. 4 от ЗЗД. В тази връзка е налице също последователна практика на ВКС  /Р. № 148/02.12.2016 г. по т. д. № 2072/2015 г. на ВКС, I т. о., Р. № 25/03.05.2017 г. по гр. д. № 60208/2016 г. на ВКС, II г. о. и др./, приложима в случая по аналогия, в която се застъпва най-общо становището, че кредиторът, ако не е уговорено друго, може да избере начин за връчване на своите изявления на длъжника, включително и чрез нотариална покана, и той ще е редовно осъществен, ако е била проведена процедура по чл. 50 ЗННД вр. чл. 47, ал. 1-5 ГПК - отсъствието от адреса по чл. 47 ГПК се удостовери от длъжностното лице, а съобщенията се считат за връчени, т. е. и без да е необходимо назначаване на особен представител в нотариалното производство.

Това виждане неотвратимо сочи на заключението, че и в настоящата хипотеза, при която е необходимо изявление на кредитор да достигне до длъжник, което е допустимо да се извърши в рамките на исковото производство, щом в исковата молба е обективирано изявление на агенцията-ищец, че уведомява от името на праводателя си – цедент, първоначален кредитор по договора за заем, прехвърлянето на вземането му, връчването на особения представител представлява надлежно уведомяване на длъжницата-ответник.

На последно място в тази връзка следва да се посочи и, че доколкото в настоящото производство безспорно се установи, че задължението на длъжницата, произтичащо от договора за паричен заем, не е погасено, то получаването на уведомлението за извършена цесия лично от ответницата-заемател е ирелевантно за основателността на предявените искове. Уведомлението по реда на чл. 99 ал. 4 ЗЗД е предвидено в полза на длъжника с цел да го предпази от двойното плащане на едно и също задължение. Длъжникът може да възрази за липсата на уведомяване за извършена цесия само ако едновременно с това твърди, че вече е изпълнил на стария кредитор или на овластено от този кредитор лице до момента на уведомлението. В случая обаче се установява от назначената, извършена и приета експертиза, че претендираните с исковата молба задължения не са погасени чрез плащане.

Въззивната жалба касае само уважителните части на решението, като въззивният съд счита, че с оглед горното е доказана дължимостта на сумите, за които това е признато за установено от районния съд, поради което обжалваният акт следва да бъде потвърден в атакуваните си части.

В необжалваните, отхвърлителни части, то е влязло в сила.

Правилно са разпределени поради това и разноските за първоинстанционното производство.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция следва да се понесе от въззивницата, която следва да заплати на въззиваемата страна разноски в размер на 400 лв. – 100 лв. за юрисконсултско възнаграждение и 300 лв. разноски за особен представител.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                             Р     Е     Ш     И  :

                       

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 156/08.02.2019г. по гр.д. № 1558/18г. на СлРС в обжалваните с въззивната жалба ЧАСТИ, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ОСЪЖДА Д.П.Б. да заплати на  „Агенция за събиране на вземания“ ООД, гр. София направените разноски по делото в размер на 400 лв.

 

Решението не подлежи на касационно обжалване с оглед цената на иска и характера на спора.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

ЧЛЕНОВЕ: