Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   107

 

гр. Сливен, 19.07.2019 г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на двадесет и шести юни през две хиляди и деветнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРТИН САНДУЛОВ

ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА МИХАЙЛОВА

Мл.с.СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА

 

при секретаря Пенка Спасова, като разгледа докладваното от съдия Алексиева в.гр.д. № 264 по описа за 2019 год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против Решение № 16/12.03.2019 г. по гр.д.№ 107/2017 г. на Котелски районен съд, с което съдът е признал, на основание чл. 194 , ал.3 вр. с ал. 2 от ГПК, по оспорването заявено от Б.Х.К., ЕГН **********,***, че подписът „за продавач“, положен под договор за производство, окачествяване и изкупуване на тютюн № 10231, сключен на 10.01.2009 г. в с. Ябланово, между Х.Б.К. и „Сокотаб България“ ЕООД, не е положен от Х.Б.К.;

Осъдил е на основание чл. 55, ал. 1 предл. 2ро от ЗЗД, Б.Х.К. ЕГН **********,***, да заплати на  Х.Б.К., ЕГН **********,***, сумата от 12930 лв. получени от ответника на неосъществено основание, заедно със законната лихва, считано от 06.04.2017 г. до окончателното изпълнение на задължението.

Осъдил е на основание чл. 55, ал. 1 предл. 2ро от ЗЗД, Д.И.К. ЕГН **********,***, да заплати на  Х.Б.К., ЕГН **********,***, сумата от 11700 лв. получени от ответника на неосъществено основание, заедно със законната лихва, считано от 06.04.2017 г. до окончателното изпълнение на задължението, като е отхвърлил иска за разликата до пълния му предявен размер от 12930 лв.

            Отхвърлил е и евентуално предявения иск с правнно основание чл. 59 от ЗЗД предявен от Х.Б.К. срещу Д.И.К. за сумата от 1230 лв., с която тя се е обогатила за сметка на обедняването на ищеца.

Съдът е оставил без разглеждане евентуално предявените искове по чл. 59  от ЗЗД, от Х.К. срещу Б.и Д.К..

            Осъдил е Б.Х.К. да заплати на Х.Б.К. сумата от 1169,70лв. разноски и е осъдил Д.И.К. да заплати на Х.Б.К. сумата от 922,73 лв. разноски.

Въззивната жалба е подадена от Б.Х.К. чрез процесуалния му представител и с нея се обжалва посоченото първоинстанционно решение в осъдителната част, с която въззивникът е осъден да заплати на въззиваемия посочените в диспозитива суми.

Въззивникът – ответник в първоинстанционното производство, основава твърденията си за порочност на постановения от СлРС акт, на следното: Счита, че съдът правилно е извел фактическата обстановка по отношение на недоказаност на уговорката за закупуване на недвижим имот, която представлявала на практика предварителен договор, който не може да се доказва със свидетелски показания, било то и като преддоговорни отношения. Счита че такава уговорка е недействителна поради липса на форма. Счита, че при определянето на правната квалификация съдът е допуснал нарушение, тъй като едва с решението е преквалифицирал иска от такова по чл. 55, ал.1 предл .3 от ЗЗД на чл. 55, ал.1, предл. 2 от ЗЗД. Въвежда оплакване, че в следствие на това е неправилно разпределена доказателствената тежест и дори според доказаното е неправилен изхода от делото. Прави оплакване за необоснованост на акта, за липса на разглеждане на доводите за изпълнение на нравствен дълг, както и неправилност или липса на изводи на съда относно относителната субективна симулация и нищожността на договора за изкупуване на тютюн. Претендира, че сумите, които са теглени са всъщност отчетната сделка на подставеното лице Х.К..  Претендират се разноски

  С въззивната жалба не са направени искания за събиране на нови доказателства.

В законоустановения срок от въззиваемата страна не е постъпил отговор на въззивната жалба.

В с.з., въззивникът Б.Х.К., се явява лично и се представлява от адв. Р., който поддържа подадената жалба, като моли за уважаването й и постановяване на решение, с което следва да се отхвърлят предявените претенции.  Прави искане за разноски.

Въззиваемият Х.Б.К., ЕГН **********,***, редовно призован в съдебно заседание се явява лично и с процесуален представител по пълномощие, който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Посочва, че развитите доводи са неоснователни и моли за потвърждаване на решението на първата инстанция. Представя списък на разноски.   

Пред настоящата инстанция не се събраха допълнителни доказателства.

Въззивният съд намери въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

Съдът извърши служебна проверка на обжалваното решение по реда на чл. 269 от ГПК и констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и правилно.

 Този състав на контролиращата инстанция счита, че формираната от Районния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща към нея. Тъй като доказателствата са правилно анализирани и оценени, то не следва да се преповтаря техния анализ. Във въззивната си жалба, ответника в първоинстанционното производство се солидаризира с изводите на съда относно установената фактическа обстановка.

Следва да се отбележи, че свидетелските показания на свид. К.М.Ш.К. и К.И. са оценени в светлината на чл. 172 от ГПК, като съдът ги прецени като добросъвестно изложени, кореспондиращи едни с други и с останалия доказателствен материал като неточностите идват от разликите в личните им възприятия.

 

Въз основа на установеното от фактическа страна, настоящия състав на СлОС прави следните правни изводи:

Настоящата инстанция на въззивния съд намира, че по делото първата инстанция правилно е квалифицирала иска като такъв за неоснователно обогатяване. Съгласно ППВС 1/1979 г. неоснователното обогатяване има три фактически състава по чл. 55, ал.1 от ЗЗД и един субсидиарен по чл. 59 от с.з. При всички фактически състави става въпрос за един и същ предмет, защитимо благо и вид на търсената защита, а именно връщане на направеното имуществено разместване, което обогатява един стопански субект за сметка на друг без да има воля или основание за това. В този смисъл теорията и практиката се обединяват около становището, че за да бъде основателен иск за неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД то следва да се докаже от ищеца – даването на  престация, а от ответника основанието, на което същия да я задържи. Ако основанието съществува (осъществили са се фактите, които го пораждат и правните им последици не са опорочени от нищожност нито са отпаднали поради унищожаване, разваляне, отменяване или прекратяване по друга причина на сделката), искът е неоснователен. В развитие на тези постановки са обособени и трите фактически състава от чл. 55, ал.1 ЗЗД , а именно начална липса на основание – тогава когато изобщо липсва още към момента на „даването“ облигационна или друг вид правно релевантна връзка между субектите (нищожен договор, който не поражда правни последици или изобщо не се излагат фактически твърдения служещи за основание). В този случай е чистата хипотеза на неоснователно обогатяване, когато доказателствената тежест е в най-чистия си вариант и основното си положение за този правен институт, ищецът доказва даване на определена престация, а ответникът доказва основанието да я получи и/или да я задържи. При отпаднало осонавние става въпрос отново за същия правен институт, но при усложнен фактически състав, а именно – към момента на даването е имало валидно основание за имущественото разместване което е отпаднало в последствие и неговите последици отпадат с обратна сила – развален договор, отменен акт и др. Тогава доказателствената тежест търпи следната промяна: ищецът и ответникът доказват същите неща, но при успешно проведено доказване от страна на ответника за съществуващо основание, искът се уважава ако ищецът докаже и репликата си, че основанието е отпаднало с обратна сила.  В другата хипотеза - на „неосъществено основание“, отново към момента на имуществената размяна имаме валидно правно основание за нея, но тя е поставена под условие, изрично уговорено или фактическо, което не се  осъществило и на практика се касае за незавършен фактически състав на правно релевантното условие - тогава ищецът отново доказва даването, ответникът наличието на основание, но искът ще бъде основателен само ако се докаже, че основанието е имало условие, което не се е сбъднало. Искът пък по чл. 59 от ЗЗД касае случаи, които не могат да се подведат под хипотезите на чл. 55, ал.1 ЗЗД и най-често се касае за непряка престация между страните.

Именно поради горните съображения и ВКС в Решение № 29 от 28.03.2012 г. по гр. д. № 1144/2010 г. намира че искът по чл. 55, ал.1 от ЗЗД е един и той е за неоснователно обогатяване.

Поради гореизложеното, съдът не споделя доводът на въззивника, че преквалификацията на иска в първата или настоящата инстанция може да увреди правата на ответника, който се защитава по иск за неоснователно обогатяване и единствено следва да докаже и при трите му хипотези основанието, на което е получил респ. държи имуществото. Първоинстанционният съд правилно е указал поради това доказателствената тежест в доклада си.      

Както трайно и непротиворечиво се разрешава от съставите на Върховния касационен съд, предметът на иска се индивидуализира чрез насрещни страни, правопораждащи юридически факти и искане (петитум). Съдът е длъжен да даде защита-санкция в рамките на този предмет, очертан в исковата молба, съответно уточнен след отстраняване на нередовност на исковата молба, или изменен след надлежно заявени искания. Важно е не как страната сама определя, било само с позоваване на правна норма, било понятийно, спорното и преюдициалните права и правоотношения, което е квалификация на спорното право, а какви са фактическите твърдения, въз основа на които извлича наличие на свое оспорвано материално право. Последното се квалифицира от съда. Ето защо, съдът, когато изхожда от фактите и обстоятелствата, посочени в основанието на исковата молба, квалифицира искането и по този начин прилага правните норми.

Като съд по съществото на спора въззивната инстанция не обсъжда правилността на фактическите и правни констатации на първоинстанционния съд, а само съпоставя своето заключение по материалния спор с това на по първата инстанция, като прилага и относимата материалноправна норма към конкретния спор. Следователно въззивният съд може да преквалифицира претенцията и сам, защото става реч за нарушение на материален закон и да се произнесе съобразно приложимата правна норма, ако намери, че първоинстанционният съд е сгрешил. Неправилното квалифициране на защитаваното субективно материално право от ищеца, само по себе си, не може да бъде и основание за отхвърляне на иска.

Дейността на въззивния съд не е повторение на първоинстанционното производство, а само негово продължение, при което втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първата инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях. Дори и същите да са били опорочени, въззивният съд не следва да ги извършва наново, а да отстрани пороците чрез собствените си действия по установяване на фактите и прилагането на правото. Както е посочено в ТР 1/2013 г., когато във въззивната жалба страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция. Освен това, извършването на изцяло нов доклад от въззивната инстанция с различна квалификация на предявения иск би имало за резултат предварително определяне на действията на първоинстанционния съд като неправилни, а тази преценка се дължи едва при постановяване на въззивното решение. В тази хипотеза въззивният съд дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство. В настоящото производство обаче съдът не счита, че следва да указва на страните друго, различно от указаното им в първата инстанция, тъй като предметът на иска остава непроменен, но счита че следва да квалифицира иска като такъв по чл. 55, ал.1, предл. 1во ЗЗД. За да се разпредели нова доказателствена тежест, то въззивният съд следва да установи, че първоинстанционният съд е пропуснал или е разпределил грешно доказателствената тежест, което в настоящият случай не се установява, а именно ищецът е следвало да докаже даването на претендираните суи, а ответника да докаже основанието, на което твърди че ги е получил или задържал.

Според твърденията в исковата молба ищецът е финансирал строеж на къща, за да му бъде прехвърлена собствеността върху втория етаж. Съдът не счита че от тези твърдения може да се извелече валидна облигационна връзка очертаваща две насрещни индивидуализирани престации. На първо място от твърденията не се извлича същите да преставляват предварителен договор, тъй като изобщо не е налице уговаряне на параметри за сключване на окончателен договор. Обещанието от страна на ответника, което се твърди от ищеца да е дадено не е валидна облигационна връзка, която да обвърже субектите за изпълнение на някакви задължения. Не може да се сподели и конструкцията, че това били преддоговорни отношения за сключване на окончателен договор, защото не се говори за вида (продажба, дарение, изработка) и размерът на престацията. От твърдението за финансиране на строеж на цялата къща, не се извлича възмездност на „прехвърлянето“ на „втори етаж“, която в достатъчна степен да определи съществуване на облигационна връзка към момента на имущественото разместване. Поради това и не може да се говори за отпаднало или неосъществило се основание, тъй като такова не се твърди да е имало дори към момента на възникване на намерението за даване на парите или по-късно.     

 От гореизложеното следва извод, че искът следва да се квалифицира по чл. 55, ал. 1 предл. 1во ЗЗД, и неговата основателност се обуславя от осъществяването на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) процесната сума да е излязла от патримониума на ищеца; 2) тя да е постъпила в имуществения комплекс на ответника и 3) това разместване на блага от имуществото на ищеца в имуществото на ответника да е без правно основание, т. е. без да е било налице годен юридически факт, без да е съществувало валидно правоотношение между страните в настоящото съдебно производство.

Спорът относно изтеглените от сметката на ищеца суми с пълномощно в полза на ответника не е пренесен във въззивната инстанция. Съдът не намира основания да не се съгласи с изводите направени от първоинстанционния съд, че Б.К. на 09.04.2012 г. е изтеглил сумата от 12 400 лв., а в периода 25.06.2012 до 17.06.2013 г. Б.е получил от Х., по преводи по Уестърн Юниън сумата от 900 евро с левова равностойност 1760,248 лв., като съдът приема за доказано, че обща сума в размер на 14160,25 лв. е напуснала патримониума на Х.Б.К. и е постъпила в имуществото на Б.К.. Тъй като претенцията е за солидарна дължимост, но нормата за солидарността не може да се приложи, тъй като имуществото се претендира на извъндоговорно основание, то искът следва да се счита предявен до сумата от 12930лв. срещу Б.К.. Доказано се явяват първите две предпоставки за основателност на иска, по отношение на третата предпоставка в тежест на ответника е да докаже съществуване на основание. По твърдения на въззивника, същият е задържал изтеглените суми не поради това, че са имали уговорки за прехвърляне на собственост или защото е считал, че синът му е финансирал строеж на жилищната сграда,  а посочва две други основания. Тъй като той не е обвързан с твърденията на ищеца, съдът ще разгледа сочените от ответника основания, а именно – Ответникът твърди, че плащанията от ДФЗ са субсидии за подпомагане на неговата дейност като земеделски стопанин. Същият обаче не доказва пълно и главно, че средствата се дължат на него. От показанията на свидетелите и от Уведомителните писма от ДФЗ до Х.Б.К. се установява, че той е бил земеделски производител и е участвал в земеделието. Видно от чл. 3 НАРЕДБА № 2 ОТ 21 ФЕВРУАРИ 2011 Г. ЗА СПЕЦИАЛНИТЕ ИЗИСКВАНИЯ ЗА УЧАСТИЕ В ОДОБРЕНИТЕ СХЕМИ ЗА НАЦИОНАЛНИ ДОПЛАЩАНИЯ И ЗА СПЕЦИФИЧНО ПОДПОМАГАНЕ Право на подпомагане по схемата за национални доплащания за тютюн имат земеделски стопани, които са отглеждали тютюн, през която и да е година на референтния период 2007 - 2009 г., който е изкупен и премиран по реда на Закона за тютюна и тютюневите изделия (ЗТТИ), и продължават да извършват земеделска дейност. Ищецът е имал право на финансиране, подал е заявление и е посочил банкова сметка ***, видно от уведомителните писма от ДФЗ.

Основанието, на което Х.К. е получил сумите от ДФЗ не е предаването на тютюна или изпълнението на договор със Сокотаб България ЕООД, който бил подписан от въззивника, а именно подаденото заявление, след изследването на поставените с посочената Наредба № 2 условия. Не се доказва по никакъв начин, че в отношенията с ДФЗ не Х., а Б.е бил истинския бенефициер, тъй като се установи, че цялото семейство са произвеждали тютюн. Предаването на произведеното е елемент от фактическия състав на възникването на правото за субсидия у заявителя, но не и основание за превеждане на сумите. ДФЗ не е страна по сделките на тютюнопроизводителите с изкупвачите, а да има такъв тютюн е само част от условията, на които заявителя трябва да отговаря за да получи субсидията. Не се доказа уговорка, че Х. е привиден бенефициент (сламен човек). Няма начало на писмено доказателство или друго усилие да се докаже, че съглашението между ДФЗ и Х.К. е било привидно по отношение на лицето, което следва да получи сумите и те да се дължат на Б.. Не се доказа, че единствено Б.е бил земеделски стопанин и само той е отговарял на условията за финансиране по Схемата за национални доплащания за тютюн. Остават недоказани вътрешните отношения между Х. и Б.по отношение на договора със Сокотаб България ЕООД и предаването на тютюна. Дали е имало водене на чужда работа с или без пълномощие или други уговорки не се доказа.   

По отношение на възражението за фигурата на сламен човек в отношенията между Сокотаб България ЕООД, Б.и Х.К. е ирелевантна за предмета на делото, тъй като договорите за изкупуване на тютюн са сделки правно-регулирани от глава 4-та на ЗТТИ и те са различни юридически факти от основанието за превеждане на субсидии от страна на ЗДФ, което е комплексно и е разписано в горецитираната наредба. Сумите изплащани на производителите по изкупения тютюн от изкупвачите, сроковете и т.н. се определят по сключения договор на основание чл. 12, ал. 3 ЗТТИ и не са предмет на претенцията по настоящото производство. Предметът се ограничава до преведените от страна на ДФЗ суми и правоотношението създадено между фонда и бенефициента.   

По отношение на твърдения от ответника договор за заем, уговорки в този смисъл не се доказаха.

Поради това недоказано остава от въззивника-ответник в първоинстанционното производство, че той е имал основание да задържи получените от сметката и Уестърн Юнион средства и искът се явява основателен до размера на претенцията 12930 лв.

По отношението на възражението за изпълнение на нравствен дълг съдът намира следното: Не може да се счита изпълнението на нравствен дълг в размер на 12 930 лв., когато едно пълнолетно лице финансира строеж на къща за родителите си. Пълнолетното лице не дължи на родителите си финансиране на строеж на къщата им. То може да има добрата воля да го направи, но не е длъжно. Това са суми далеч надвишаващи обичайното участие на лицето в домакинските ежедневни разходи или не попада в хипотезата, когато дължи издръжка на болни и възрастни родители. Не се споделя от настоящия състав на съда, че дори и да е обичайно всеки член на семейството да участва в строежа на къщата, собственост на родителите, то негов морален дълг е да стори това. Дори и средствата да не са били изпращани за финансиране на строежа, а за други цели, то не може да се приеме че низходящият родственик, дължи да осигурява на родителите си сума от порядъка на 12 930 лв. и повече, за период от година и три месеца, още повече че по данни на ответника същия е бил крупен земеделски производител и няма данни да е изпитвал нужда от финансова подкрепа. Поради това настоящият съдебен състав счита, че не е налице изпълнение на нравствен дълг.   

Тъй като главната претенция следва да се уважи, то решението е правилно и по отношение на акцесорната такава за изискуемата лихва от датата на исковата молба.

С оглед изхода на процеса пред настоящата инстанция, за въззиваемата страна възниква правото на разноски, като същата доказва направени такива в размер на 1200 лв., по договор за защита и съдействие от 15.06.2019 г., каквито са и претенциите и по списък на разноски по чл. 80 от ГПК.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                               Р     Е     Ш     И  :

           

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 16/12.03.2019 г. по гр.д.№ 107/2017 г. на Котелски районен съд, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ОСЪЖДА Б.Х.К., ЕГН **********,***,  да заплати на Х.Б.К., ЕГН **********,***, сумата от 1200 лв., представляваща направените във въззивното производство разноски.

 

Решението може да бъде обжалвано от страните пред ВКС на РБългария в едномесечен срок от връчване на препис от същото.

 

 

                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                            

 

 

                                                               ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

 

 

                                                                                     2.