Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 102

гр. Сливен, 26.06.2019 г.

 

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на двадесет и шести юни през двехиляди и деветнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                             МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                    мл. с. СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Пенка Спасова, като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 287 по описа за 2019  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 450/22.04.2019г. по гр.д. № 865/2019г. на СлРС, с което е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявеният от Н.Т.Д. *** иск по чл. 71 ал. 1 т. 1 от ЗЗДискр. за признаване за установено между страните, на наличие на дискриминационно отношение на ответника към ищеца на основание на признаците „етническа принадлежност, религия или вяра и увреждане“, чрез уведомяването му с писмо, че ще му бъде примахнат гаража, разположен на терен, общинска собственост, отхвърлен е като неоснователен и недоказан предявеният от Н.Т.Д. *** иск по чл. 71 ал. 1 т. 3 от ЗЗДискр. за признаване за осъждане на товетника за заплащане на обезщетение в размер на 100 000 лв. за причинени неимуществени вреди, изразяващи се в застрашаване на живота и здравето и влошаване на здравословното състояние на ищеца в следствие от дискриминационно отношение по признаците „етническа принадлежност, религия или вяра и увреждане“ чрез уведомяването му с писмо, че ще му бъде примахнат гаража, разположен на терен, общинска собственост, и са присъдени на ответника направените п оделото разноски в размер на 180 лв.

Против това решение е постъпила въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство.

Въззивникът атакува изцяло цитираното решение, като твърди, че то е неправилно и незаконосъобразно. Заявява, че са допуснати съществени процесуални нарушения, не са взети предвид представените от него доказателства и не са направени правилни правни изводи. Въззивникът се оплаква, че съдът е посочил, че е уведомен списмо от ответника, което не е вярно, за проблемите с гаража бил уведомен от съседите си. Излага хронологията на събитията и счита, че съдът изцяло незаконосъобразно е приел, че няма дискриминация при извършените от общината действия. Развива детайлни съображения, преповтарящи изложените в обстоятелствената част на исковата молба, относно наличието на увреждане, което си личало от синия цвят, в който е боядисал гаража си, както и, че не целият имот е собственост на ответната община. Също така излага обстоятелствата относно посещенията  си при лекари и наличните му диагнози, предписаното лечение и общото влошаване на здравето му. Заявява още, че всичко това е резултат от преживения стрес от бруталните и неадекватни действия на община Сливен и причинен умишлен тормоз, душевни терзания и застрашаване н  живота му. Сочи, че решаващият съд не е споменал в мотивите си признака „лице с увреждания“, който той изрично е изложил в първоначалния си иск.

В обобщение въззивникът счита, че е изцяло доказано, че по отношение на него е оказана пряка дискриминация от ответника съгласно чл. 4 ал. 2 от ЗЗДискр.

Поради изложеното въззивникът моли въззивния съд да отмени като неправилно атакуваното решение, включително по отношениен априсъдените разноски за юрисконсултско възнаграждение, и вместо това постанови ново, с което уважи изцяло предявените искове. Няма заявена претенция за разноски.

Във въззивната жалба са направени нови доказателствени искания за събиране на писмени доказателства, представени с нея – 2 бр. амбулаторни листи от преглед при очен лекар, рецепта за предписани очила, копие от рецептурна книжка, копия от 18 броя уведомления и скица.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК от въззиваемата страна е подаден писмен отговор, с който оспорва като неоснователна въззивната жалба. Излага подробни съображения, с които последователно оборва всички релевирани оплаквания. Счита, че атакуваното решение е постановено при спазване на процесуалните и материалните разпореби. Развива аргументация, сходна на поддържаната в отговора и защитата си по същество в първоинстанционното производство. Анализирайки събраните доказателства, заявява че е действал изцяло в рамките н аспециалния закон, съгласно своите правомощия, не е допуснал по-неблагоприятно третиране на ищеца, претенциите му са неоснователни и правилно са били отхвърлени, липсват пороци, водещи до отмяна на съдебния акт. Моли въззивния съд да остави без уважение въззивната жалба, да потвърди обжалваното решение и да й присъди разноските за тази инстанция за юрисконсултско възнаграждение.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивникът, редовно призован, се явява лично, поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи, като отмени атакуваното решение и изцяло уважи исковете му. Оспорва отговора, развива съображения, преповтарящи доводите, изложени в исковата молба и въззивната жалба.

В с.з. за въззиваемия, редовно призован, не се явява процесуален представител по закон, явява се процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК, който оспорва жалбата, поддържайки отговора си, и моли въззивния съд да не я уважава и потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че решението е правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, поради което и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща към нея.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Протичането на производствата по ЗЗДискр., както по административен, така и по съдебен ред, е изключително точно и подробно уредено от законодателя, който ясно, еднозначно и конкретно е дефинирал параметрите му както от обективна, така и от субективна страна /адресати, субекти, предмет/. Прочитът на съответните разпоредби не подлежи на разширително тълкуване, с оглед разписаната в чл. 2 цел на закона - да осигури на всяко лице правото на равенство пред закона, равенство в третирането и във възможностите за участие в обществения живот и ефективна защита срещу дискриминацията.

Така забраната за дискриминация е регламентирана с императива на чл. 4 от ЗЗДискр., запретяващ всяка пряка или непряка дискриминация, основана на пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна.

По-нататък са детайлно дефинирани двете форми на дискриминация, признати от правната норма – пряка и непряка, като за „Пряка дискриминация е обявено „всяко по-неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците по ал. 1, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства.“, а за „Непряка дискриминация“ -  поставянето на лице или лица, носители на признак по чл. 4, ал. 1, или на лица, които, без да са носители на такъв признак, съвместно с първите търпят по-малко благоприятно третиране или са поставени в особено неблагоприятно положение, произтичащо от привидно неутрални разпоредба, критерий или практика, освен ако разпоредбата, критерият или практиката са обективно оправдани с оглед на законова цел и средствата за постигане на целта са подходящи и необходими.

Така това представлява правната рамка, в която съдът, във всяко отделно производство, следва да постави заявените и установени факти, за да прецени налице ли е тъждество в конкретния случай със законовите изисквания, и съответно - да приеме, че е налице осъществен акт на пряка или непряка дискриминация. Свързващият фактор, обосноваващ извод за такава, е най-общо казано разлика в начина, по който ищецът твърди, че е третиран и този, по който се третират други лица в същото или сходно положение, като обуславящ разликата критерий следва да е някой от изброените в чл. 4 ал. 1 от ЗЗДискр. признаци.

Производството по искове по чл. 71 от ЗЗДискр. е поставено на рационална и формална основа, като съгласно чл. 9 се въвеждат подлежащите на установяване елементите на твърдяното правоотношение и се разпределя тежестта на доказване. Страната, която твърди, че е дискриминирана, е длъжна да представи факти, въз основа на които може да се направи предположение, че е налице дискриминация, а ответната страна трябва да докаже, че принципът на равно третиране не е нарушен.

В обобщение – правопораждащите факти са: да е налице конкретно третиране /чрез действие или бездействие/ на правен субект от кръга, очертан в чл. 3 от ЗЗДискр., да е налице поне един или повече съпоставими случаи на третиране по идентично правоотношение, да е налице обективна разлика в третирането, тя да е в недвусмислено неблагоприятна посока спрямо този субект, да е осъществен поне един признак, предмет на защита по ЗЗДискр., непопадащ в изключителната норма на чл. 7 и да е налице причинна връзка между неблагоприятното третиране и защитения признак/ци, като настъпването на конкретна вреда не е задължителен елемент от фактическия състав на приложимата специална правна норма, а нейното доказване по вид, размер и произход от дискриминативния акт във всеки един случай е възложено на ищеца.

Законодателят е приел par excellence, че самото поставяне на отделни лица или категория лица в по-неблагоприятно положение от други при сравними сходни белези, обективира вредоносен резултат за тези лица. Тоест – дори без да се доказва наличие на друга вреда – е нормативноустановена увреждащата неправомерност на диференцирания подход към дадено лице или група, обвързан от защитен признак.

Приведени към настоящия спор, горните условия не намират своето проявление.

При условията на обективно кумулативно съединяване са предявени искове по чл. 71 ал. 1 т.т. 1 и 3 от ЗЗДискр. – за установяване на нарушение на правата на ищеца по същия закон, основано на признаците „етническа принадлежност, човешки геном, гражданство произход,  религия “ и „увреждане“, както и за осъждане на ответника за заплащане на обезщетение за причинени в резултат на дискриминационно третиране на ищеца неимуществен ивреди в размер на 100 000 лв.

Безспорно и недвусмислено е установено по делото, че ищецът има гараж, монтиран без правно основание и разположен върху терен, собственост на ответната община Сливен, отреден за второстепенна улица. В близост до него върху същия терен има още 17 гаража, поставени без правно основание, собственост на други лица. Също категорично е доказано, че при условията на чл. 65 ал. 1 от ЗОС, /съгласно който  такъв имот, който се владее или държи без основание, не се ползва по предназначение или необходимостта от него е отпаднала, се изземва въз основа на заповед на кмета на общината/, собственикът на терена – община Сливен, е предприела действия за освобождаване на имота, като първоначално е поставила на 08.08.2017г. чрез залепване 18 броя уведомления върху тези гаражи с идентично съдържание, адресирани до собствениците им, без идентифициращи ги белези като ЕГН, имена, адрес, възраст, пол, социално, семейно или здравословно положение, гражданство, етнос, религия и т.н., с които ги е уведомила, че при проверка е констатирана липса на правно основание за монтиране на съоръжението и с оглед предстоящото изпълнение на проект „подобряване на градската среда в гр. Сливен“, ще бъде осъществена процедура по изземване по реда на чл. 65 ал. 1 от ЗОС, ако такова основание не се посочи. Заповеди, както за премахване на гаражите, така и за изземване на имота, не са издавани впоследствие от кмета на общината. Едно от уведомленията е било поставено на гаража, поставен без доказано в настоящия процес правно основание от ищеца. С уведомление от 27.09.17г. той е запознат за започналото производство по изземване на общинския имот, направил е запитване до общината в тази връзка и с писмо от същата дата му е отговорено, че поради постъпили възражения заповед за изземване на общинския имот не е издавана. Ищецът представя доказателства, че страда от дългогодишна епилепсия, с емоционално-волева лабилност и болестно ангажирани памет и интелект. Има намалено зрение, назначена терапия с очила и медикамент. Има призната военна инвалидност и 58 % трайно намалена работоспособност.

По отношение на първия главен установителен иск по чл. 71 ал. 1 т. 1 от ЗЗДискр.:

От така доказаните обективни факти не може да се направи по никакъв начин обоснован извод за осъществен дискриминационен акт от страна на ответника спрямо ищеца.

На последния е възложена от нормотвореца тежестта да докаже фактите, от които може да се направи правноподплатено предположение, че е налице дискриминация. Едва селд това се активира насрещната доказателствена отговорност на ответника, с обърнат знак – да докаже от своя страна, че принципът на равно третиране н е е нарушен.

Единственото действие на ответната община, което може да се окачестви/приравни на „третиране“ по см. на ЗЗДискр., е залепването на уведомленията, описани по-горе. При анализа на този акт е видно, че ответникът се е съобразил изцяло с вмененото му задължение по чл. 10 от ЗЗДискр., което гласи, че „при осъществяване на правомощията си държавните органи и органите на местното самоуправление са длъжни да предприемат всички възможни и необходими мерки за постигане целите на този закон“. Той е разлепил еднакви уведомления за предстояща процедура, основана на специална правна норма на ЗОС, до всички лица, без да ги разграничава по друг признак освен по притежанието на незаконен гараж, разположен върху общински терен, който не е сред лимитативно очертаните признаци по чл. 4 ал. 1 от ЗЗДискр, и им е дал равна възможност за законоворегламентирана защита на евентуално накърнените им права чрез подаване на възражение.

От една страна не се констатира спрямо ищеца това действие да е било осъществено по начин, различен от този, приложен спрямо другите адресати на уведомленията, тоест – не е налице нееднакво третиране нито в по-благоприятна, нито в по-неблагоприятна посока. Отделен е въпросът дали положението на инвалид на ищеца би го поставило в привилегировано положение по отношение на незаконно изграждане на постройки върху общински терен.От друга страна ищецът се позовава в исковата си молба на дискриминация въз основа на етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход,  религия  и увреждане, които очертават пределите на търсената защита, но в производството нито е доказал към кой етнос принадлежи, какъв е произходът му и коя религия изповядва, нито дали човешкият му геном или гражданството му са различни от тези на останалите собственици на гаражи, нито пък, че някое от изброените, евентуални обстоятелства, включително и единствено доказаният от него факт на инвалидност /увреждане/, са били известни на ответника при извършване на изследвания акт и съответно – са били пряка причина за  осъществяването му по конкретния начин.

Както се посочи вече, не е достатъчно да се установи само по себе си някакво неблагоприятно третиране на определено лице /каквото в случая няма/, необходимо е да се докаже кумулативно, че това неблагоприятно третиране е извършено по някой от конкретно и относително определени, но определяеми признаци, изброени в чл. 4 ал. 1 от ЗЗДискр., а това, че даден признак е именно причината за неблагоприятното третиране, следва да е непререкаемо.

Така по настоящия спор не се установява и доказва защитен белег, попадащ в универсалния /материален и персонален/ обхват на закона и станал причина за нарушаване от страна на ответника на абсолютната забрана за пряка или косвена дискриминация спрямо ответника, проявена чрез нееднаквото му и по-неблагоприятно третиране от други лица, за коит оса налице сравними сходни обстоятелства.

Поради това първата претенция е изцяло недоказана, поради което – и неоснователна, и следва да бъде отхвърлена.

По отношение на втория главен осъдителен иск по чл. 71 ал. 1 т. 3 от ЗЗДискр.:

Неоснователността на първия главен иск за установяване на нарушение на правата на ищеца по ЗЗДискр. обуславя неоснователността, оттам – и отхвърлянето на обусловения от него като материална предпоставка иск за присъждане на обезщетение за вреди.

Действително е установено по делото наличие на трайно заболяване на ищеца – епилепсия, зачестяване на пристъпите, влошаване на зрението. Тези обстоятелства обаче са неотносими, доколкото тяхното съществуване би имало правно значение само в релацията им с доказан извършен дискриминационен акт. Доколкото такъв не е установен, е безпредметно да се изследва вид, характер и размер на вредата и причинна връзка с неосъществен факт.

Ето защо тази претенция също следва да се отхвърли като неоснователна и недоказана.

Като е достигнал до идентични правни изводи, първостепенният съд е постановил правилно решение, няма причини за неговата отмяна и то следва да бъде потвърдено, тъй като въззивната жалба срещу него се явява неоснователна и не следва да бъде уважавана.

Тук следва да се посочи още, че формирането на вътрешното убеждение на съда е изцяло в насоките, нормирани от закона. Не са допуснати грешки при прилагане на правилата на логическото мислене, на опитните правила, на каузалните връзки между явленията и други. Фактическата обстановка е точно установена и субсумирана под вярната правна квалификация, като формираните изводи се основават на събраните доказателства.

При осъществяване на правораздавателната дейност на решаващия съд не са допуснати и твърдените нарушения на производствените правила - доказателствения материал е анализиран поотделно и в неговата съвкупност, а всички доводи и възражения на страните са обсъдени и правилно преценени.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски и за тази инстанция следва да бъде възложена на въззивника и той следва да понесе своите, както са направени и заплати тези на въззиваемия в размер на 100 лв. за юрисконсултско възнаграждение

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                        Р     Е     Ш     И  :

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 450/22.04.2019г. по гр.д. № 865/2019г. на СлРС.

 

ОСЪЖДА Н.Т.Д. *** направените разноски по делото за въззивното производство в размер на 100 лв.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: 

 

 

          ЧЛЕНОВЕ: