Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   №129

 

гр. Сливен, 19.07.2019г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на седемнадесети юли през две хиляди и деветнадесета година в състав:   

           

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                 МАРИЯ БЛЕЦОВА      

ЧЛЕНОВЕ:        СТЕФКА МИХАЙЛОВА

Мл.с. СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА

                                                                

при секретаря Мария Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр.д. №289 по описа за 2019 год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против Решение №90/19.03.2019г. по гр.д.№567/2018г. на Новозагорски районен съд, с което е отхвърлен като неоснователен и недоказан, предявения от „Профи кредит България“ ЕООД, гр.София против М.А.А., иск за установяване дължимостта на сумата от 2483,52лв., представляваща неизплатено парично задължение по Договор за потребителски кредит №3015129576, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението – 18.09.2017г., както и присъждане на разноски в общ размер от 849,48лв.

Въззивната жалба е подадена от ищеца в първоинстанционното производство „Профи кредит България“ ЕООД, гр.София и с нея се обжалва посоченото решение изцяло.

В жалбата си, дружеството въззивник чрез пълномощника юриск. И. посочва, че обжалваното първоинстанционно решение е неправилно и  незаконосъобразно. На първо място посочва, че дружеството е небанкова финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 от ЗКИ, чиято стопанска активност не е подчинена на този закон и чл.60, ал.2 от се явява неприложим. В тази насока неприложимо е и цитираното от районния съд Тълкувателно решение №4/2013г. ОСГТК, т.18 относно необявяване на предсрочната изискуемост. Счита, че тя е настъпила автоматично по силата на договора и не следва да се обявява на длъжника. От друга страна посочва, че длъжникът не може да бъде открит на регистрирания постоянен и настоящ адрес, но с връчването на книжата на назначения му особен представител в производството, следвало да се приеме, че е налице надлежно уведомяване на длъжника за предсрочната изискуемост. На следващо място, дори и въззивният съд да приеме, че предсрочната изискуемост не е надлежно обявена на ответницата А., да вземе предвид факта, настъпил в хода на производството, а именно, че падежът на последната погасителна вноска е настъпил на 25.12.2018г., като целият погасителен план е изтекъл. Посочва практика относно присъждане на сбора от незаплатените вноски с настъпил падеж до приключване на устните състезания, в т.ч. Тълкувателно решение №8/2017г. от 02.04.2019г. на ВКС. С оглед изложеното, въззивникът моли съда да отмени изцяло обжалваното първоинстанционно решение и да постанови ново, с което да  уважи исковата претенция като признае дължимостта на сумата по договора за кредит, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, подаден от насрещната страна – ответника в първоинстанционното производство М.А.А. чрез назначеният й по реда на чл.47, ал.6 от ГПК особен представител адв. М.С..

В срока по чл.263, ал.2, вр. ал.1 от ГПК няма подадена насрещна въззивна жалба.

С отговора на въззивната жалба се оспорват изцяло твърденията в последната. Направен е подробен анализ на мотивите на първоинстанционния съд и са изложени съображения относно тяхната правилност и законосъобразност. Въззиваемата страна счита за изцяло приложимо установеното от практиката изискаване за надлежно уведомяване на длъжника за обявяването на предсрочната изискуемост на кредита. Посочва, че такова уведомяване със заявлението за издаване на заповед за изпълнение не се извършва. Въззиваемата страна чрез особения си представител намира постановеното първоинстанционно решение изцяло за правилно и законосъобразно и моли съда да го потвърди. Няма направени доказателствени искания.

С въззивната жалба и отговора не са направени доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В с.з. дружеството въззивник „Профи кредит България“ ЕООД, гр.София, редовно призовано, не се представлява. По делото е постъпило писмено становище от пълномощника му юриск. И., която заявява, че поддържа въззивната жалба и моли за уважаването й по подробно изложените в нея съображения. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

В с.з. въззиваемата страна М.А.А., редовно призована, не се явява. Представлява се адв. В. С., редовно упълномощен от назначеният в първоинстанционното производство особен представител адв.М.С.. Особения представител оспорва въззивната жалба като неоснователна, поддържа изложените в отговора съображения. Счита, че решението на районния съд е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е частично незаконосъобразно и неправилно. 

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал и ПРЕПРАЩА своята към нея.

Новозагорският районен съд е бил сезиран с предявен положителен установителен иск за установяване дължимостта на вземане по Договор за потребителски кредит №3015129576 от 09.12.2016г. в размер на 2483,52лв., сключен между ответницата М.А.А. и ищцовото дружество „Профи кредит България“ ЕООД, гр.София, за което вземане на ищцовото дружество е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, връчена на длъжника при условията на чл.47, ал.5 от ГПК, намиращ правното си основание в чл.415, ал.1, т.2, вр. с чл.124, ал.1 от ГПК.

Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищеца накърнени права правна квалификация на предявените искове. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е пълна и равна възможност за защита в производството.

Въз основа на правилно установена фактическа обстановка, районният съд е достигнал до неправилни и незаконосъобразни правни изводи, като е приложил неправилно материалния закон и не е зачел факти, настъпили в хода на съдебното производство – настъпила изискуемост на цялото вземане по договора.

Предявеният положителен установителен иск има за предмет установяване на съществуването, фактическата, материалната дължимост на сумите, за които е била издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК. По този иск следва с пълно доказване ищеца, твърдящ съществуване на вземането си, да установи по безспорен начин неговото възникване, съществуване и дължимост спрямо ответника – длъжник. Ищецът носи процесуалната тежест да докаже съществуването на фактите, които са породили неговото вземане. Ответникът, при съответно твърдение, следва да докаже фактите, които изключват, унищожават или погасяват вземането.

В случая, предмет на предявения иск е вземане, произтичащо от сключен между ответника в първоинстанционното производство М.А.А. и ищцовото дружество Договор за потребителски кредит от 09.12.2016г. Със същия ищцовото дружество „Профи кредит България“ ЕООД, гр.София е предоставило на ответницата А. потребителски кредит в размер на 1000 лв. за срок от 24 месеца, при размер на месечната вноска по кредита 61,82лв., ГПР от 49,89% и възнаградителна лихва при годишен лихвен процент от 41,17%, лихвен процент на ден 0,11% при обща дължима сума по кредита 1483,68лв. С договора за кредит е избран и закупен и пакет от допълнителни услуги „Бонус“, описани в допълнително споразумение в пет пункта: 1. Приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит; 2. Възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски; 3.възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски; 4. Възможност за смяна на датата на падеж; 5. Улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства. В договора е посочено възнаграждение за пакета допълнителни услуги в размер на 999,84лв., при месечна вноска от 41,66лв., като задължението за заплащане възниква от деня на отпускане на кредита и се погасява като част от погасителните вноски в рамките на погасителния план. По този начин общото задължение по кредита и по пакета от допълнителни услуги възлиза на сумата от 2483,52 при месечна вноска от по 103,48лв.

Към договора е приложен погасителен план, подписан от клиента А., съгласно който първата погасителна вноска е с падеж 25.01.2017г., а последната 24-та погасителна вноска е с падеж 25.12.2018г. Посочени са съответните суми от главница и възнаградителна лихва, включени във всяка отделна вноска по кредита, отделно от вноската по допълнителния пакет услуги.

Между страните не се спори и от приложените писмени доказателства е установено, че сумата по договора от 1000лв. е получена от ответницата – преведена е по посочена от нея банкова сметка.

***, че ответницата А. не е заплатила на кредитора по договора нито една погасителна вноски.

В случая, отпуснатият на ответницата като физическо лице заем представлява предоставяне на "финансова услуга" по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на Закона за защита на потребителите /ЗЗП/ и същата има качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на този закон, според който потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност.

Съдът не споделя възражението на въззивника, че тъй като той е небанкова финансова институция, то спрямо него не са приложими разпоредбите на ЗКИ. Действително, ищцовото дружество – въззивник е финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1, т.3 от ЗКИ, но не е измежду тези субекти, изрично посочени в чл.4 от ЗКИ, само спрямо които не се прилагат разпоредбите на закона. Поради това, въззивният съдът споделя извода на районния съд, че разпоредбите на чл.60, л.2 от ЗКИ и съответно задължителните указания на ВКС, дадени с ТР №4/18.06.2014г. по тълк.д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС са приложими в настоящия случай. Действително, длъжникът – ответницата А. не е била надлежно уведомена за предсрочната изискуемост на кредита, на която кредитора се позовава, преди подаване на заявлението по чл.410 от ГПК, но в случая районният съд не е отчел обстоятелството, настъпило в хода на исковото производство, че целият кредит в хода на процеса, към момента на приключване на съдебното дирене, е бил вече изискуем – настъпил е падежът и на последната вноска по уговорения погасителен план на 25.12.2018г.

Съгласно задължителните указания, дадени на съдилищата с Тълкувателно решение №8/2017 от 02.04.2019г. по тълк.д.№8/2017г. на ОСГТК на ВКС, предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК.

Прилагайки тези задължителни указания и съобразявайки факта за настъпила изискуемост на целия кредит в хода на първоинстанционното производство, което обстоятелство следва да бъде взето предвид с оглед разпоредбата на чл.235, ал.3 от ГПК, то въззивният съд не споделя правните изводи на районния съд. Съдът следва да изследва останалите предпоставки за уважаване на исковата претенция, а именно възникването и съществуването на процесното договорно задължение.

Като потребител, ответницата А. разполага със защитата срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за които съдът следи служебно. По отношение задължението на съда да преценява служебно неравноправния характер на договорните клаузи, включени в потребителските договори е налице категорично установена съдебна практика, която задължава първоинстанционният и въззивният съд да следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителския договор и да се произнасят, независимо дали страните са навели такива възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни - т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Въззивният съд намира, че договорът за потребителски кредит в основната му част относно кредита /с изключение договорения допълнителен пакет услуги/ отговаря на изискванията на закона – чл.10 и чл.11 от ЗПК. Уговорените ГПР и ГЛП са в рамките на законоводопустимите и не се явяват сами по себе си неравноправни клаузи. Безспорно, сумата от 1000лв. е предоставена на длъжника А., която не е заплатила обаче нито една вноска по договора. Налице е и подробен погасителен план, подписан от клиента.

По отношение обаче на договорения допълнителен пакет услуги „Бонус“, съдът намира при служебната проверка, че разпоредбите относно него се явяват неравноправни клаузи.

Възнаграждението, което се е задължил да заплати потребителят за предоставения му пакет от допълнителни услуги в размер на 999,84лв. – на практика толкова, колкото и самия предоставен потребителски кредит /1000лв./ се явява прекомерно и не отговаря на изискванията на закона. Съотношението с искания кредит дава основание за извод, че е налице противоречие с принципите на справедливост и равнопоставеност на участниците в облигационната връзка и основния правен принцип за защита на всеки признат от правото интерес. Така определената сума по допълнителния пакет, следва да се приема, че реално оскъпява кредита чрез въвеждане на допълнителни такси и комисионни, чиято цена не е включена в определения в договора ГПР. Съответно води до значително и драстично увеличение на тежестта на изплащане на задължението по договора за кредит.

Действително, страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на установените в обществото морални норми, етични възгледи и правила за поведение. Накърняване на добрите нрави е налице, когато с оглед установените в обществото норми на поведение и общоприетия морал, сделката или договорът или тяхна отделна клауза, се явяват несъвместими с тях. В тази връзка уговорката /клаузите/ в процесния договор за потребителски кредит и подписаното между страните споразумение, по силата на които ответникът - клиент дължи на кредитора възнаграждение за предоставянето, респективно възможността за предоставянето на допълнителни услуги от избрания пакет Бонус, т.е. дължи възнаграждение дори и в хипотеза на непредоставена насрещна еквивалентна на възнаграждението престация от кредитора по договора, се явяват несъвместими с оглед на този размер на цена на допълнителна услуга с установените в обществото норми на поведение и общоприетия морал и с принципа на справедливост и равнопоставеност на участниците в облигационната връзка. Като такива те са нищожни и не могат да породят правно действие между страните по договора.

От друга страна, дадените възможности в процесния пакет, определено не могат да се приемат, че зависят само от волята на потребителя. Напротив, последния е зависим от волята на кредитора. Така както са отразени допълнителните услуги в пет точки, определено не дават основание да се счита, че те са конкретни, а напротив. Заплащането на възнаграждението от потребителя е предварително, т.е. то е дължимо само за „възможността за предоставянето" на изброените по-горе услуги, както е посочено и в самото Споразумение, и е без значение дали някоя от тези услуги ще бъде използвана по време на действието на сключения между страните Договор. Уговорки за намаляване или неплащане на цената им в случай на неизползването им няма. В случая не е ползвана нито една от уговорените възможни допълнителни услуги. Принципът на добросъвестност и справедливост при договарянето изискват потребителят да заплати такса за реалното ползване на определена услуга, а не хипотетично ползване на такава.

Констатира се, че нито една от тези услуги няма стойностно измерение, от което да се установява нейната тежест и да бъде съизмерима с цената, която се заплаща за ползването на тези възможности. Съответно нито една от възможностите визирани по допълнителното споразумение не е обвързана количествено и стойностно или във времето с вноските по допълнителния пакет, дължими от клиента ежемесечно. Всички тези данни дават основание да се приема, че клаузите касаещи допълнителния пакет услуги действително са в противоречие с разпоредбите на чл.10а, ал.2-4 от ЗПК. Този пакет услуги следва да се приеме, че противоречи и с разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК. Основанието за това се извежда, че с начисляването и събирането на посочените суми по „Пакет допълнителни услуги“ не представлява плащане за услуга, а реално представлява прикрити разходи по кредита и с които разходи се надхвърлят ограниченията на закона за максимален размер на ГПР. Тези клаузи, регламентиращи заплащането на цената на услугата по т.нар. „Допълнителен пакет услуги“ ся неравноправни по смисъла на чл.143 от ЗЗП. Посочената разпоредбата дава легално определение на понятието „неравноправна клауза“ в договор, сключен с потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя като в 18 точки визираната правна норма дава неизчерпателно изброяване на различни хипотези на неравноправие.

 След като заемополучателя плаща цена за получаване на услуга, която е изцяло във волята на търговеца, то това води до неравновесие между правата и задълженията между последния и потребителя и оттам следва извод за неосъществяване хипотезата на чл.143, ал.1, т.3 от ЗПК.

Не може да се игнорира и факта, че атакуваните допълнителни клаузи на практика представляват въвеждане на задължение на едната страна по договора да плати /и то предварително/ за нещо, което страната има по силата на самия закон - правото на страните да променят срока на падежа на договора, както и свободата им да отложат една или повече погасителни вноски, което води до значителна неравноправност на същите.

Следователно, налице е неравноправна клауза по смисъла на чл.143 от ЗЗП в договора за потребителски кредит, с която потребителят се е задължил да заплати възнаграждение на кредитора за предоставянето на пакет от допълнителни услуги в размер на 999,84лв. и като такава клаузата е нищожна по смисъла на чл.146, ал.1 от ЗЗП, тъй като не са представени доказателства за това да е договорена индивидуално.

            С оглед установената неравноправност и съответно нищожност на клаузите в сключения договор за потребителски кредит относно закупуването на допълнителен пакет услуги „Бонус“, то уговореното за него възнаграждение в размер на 999,84лв. е недължимо от страна на ответницата А..

            С оглед изложеното, съдът намира, че ответницата в първоинстанционното производство дължи на кредитора – въззивното дружество връщане на основните суми по кредита – главницата от 1000лв. и уговорената възнаградителна лихва в размер на 483,68лв., т.е. сума в общ размер от 1483,68лв. До този размер исковата претенция е основателна и следва да се уважи, а в останалата част – относно възнаграждението за допълнителния пакет услуги, представляващ неравноправна и съответно нищожна клауза /чл.146, ал.1 от ЗЗП/ в размер на 999,84лв., като неоснователна – де се отхвърли. Следва само да се отбележи, че ищецът в исковата молба изрично е посочил, че не претендира лихва за забава.

Като е достигнал до различни правни изводи, районният съд е постановил неправилен и незаконосъобразен акт, който следва да се отмени в частта, с която исковата претенция е отхвърлена за общата сума от 1483,68лв. и вместо него да се постанови ново, с което се признае за установено съществуване на вземането на ищцовото дружество по договора за кредит спрямо ответницата А. до този размер.

Претендираната законна лихва за забава, считано от подаване на заявлението по чл.410 от ГПК следва да се признае за дължима само върху главницата от 1000лв., тъй като сумата от 483,68лв. представлява възнаградителна лихва, а е недопустимо присъждане на лихва върху лихва.

В останалата, отхвърлителна, част първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно и следва да се потвърди.

По отношение на разноските:

С оглед изхода на спора и на осн. чл.78, ал.1 от ГПК, на ищцовото дружество следва да се присъдят по съразмерност разноски в първоинстанционното производство в размер на 358,25лв. и в заповедното производство в размер на 119,40лв., както и разноски, направени пред въззивната инстанция в размер на 238,77лв. Съдът изчисли разноските на база определено от него по реда на чл.25, ал.1 от НЗПП, вр. с чл.78, ал.8 от ГПК юрисконсултско възнаграждение в размер на 150лв.

Ответницата не е направила разноски в производството /същата е била представлявана от особен представител, назначен по реда на чл.47, ал.6 от ГПК/ и такива не следва да й се присъждат.

Ръководен от гореизложеното, съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

 ОТМЕНЯ първоинстанционно Решение №90 от 19.03.2019г., постановено по гр.д. №567/2018г. по описа на Новозагорски районен съд, в частта, с която е отхвърлен като неоснователен и недоказан иска на „Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК 175074752, със седалище и адрес на управление: *****против М.А.А. с ЕГН ********** *** за установяване дължимост на вземания по Договор за потребителски кредит №3015129576 до размера на общата сума от 1483,68лв., като НЕПРАВИЛНО и НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

 

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, на основание чл.422, ал.1, вр. с чл.415, ал.1 от ГПК, че М.А.А. с ЕГН ********** ***, ДЪЛЖИ на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, ЕИК 175074752, със седалище и адрес на управление: *****, сумата от 1000лв. /хиляда лева/, представляваща главница по Договор за потребителски кредит №3015129576 от 09.12.2016г., ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от подаване на заявлението по чл.410 от ГПК – 18.09.2017г. до окончателното й изплащане и възнаградителна лихва в размер на 483,68лв. /четиристотин осемдесет и три лева и шестдесет и осем ст./ за периода 25.01.2017г. – 25.12.2018г., по издадената Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК №888/21.09.2017г. по ч.гр.д.№1248/2017г. на НЗРС.

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно Решение №90 от 19.03.2019г., постановено по гр.д. №567/2018г. по описа на Новозагорски районен съд в останалата обжалвана част, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ОСЪЖДА М.А.А. с ЕГН ********** *** ДА ЗАПЛАТИ на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, ЕИК 175074752, със седалище и адрес на управление: *****, както следва: сумата от 119,40лв., представляваща направени в заповедното производство разноски по съразмерност; сумата от 358,25лв., представляваща направени в първоинстанционното исково производство разноски по съразмерност и сумата от 238,77лв., представляваща направени пред въззивната инстанция разноски по съразмерност.

 

 

Решението е окончателно.

 

 

 

                                                 

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

 

                                                         ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

                                                          

                                                                                2.