Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  104

 

гр. Сливен, 26.06.2019 г.

 

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на двадесет и шести юни през двехиляди и деветнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                            МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                              мл.с. СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Пенка Спасова, като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 304 по описа за 2019  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно, бързо и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК, вр. чл. 310 и сл. от ГПК, вр. чл.17 ал. 5 от ЗЗДН.

Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 556/17.05.2019г. по гр.д. № 1109/19г. на СлРС, с което е отхвърлена като неоснователна молбата на М.И.Г. и С.Д.Г., чрез нейната майка и законова представителка М.И.Г. срещу Д.С.Г. за защита от домашно насилие, упражнено спрямо М.И.Г. в присъствието на детето С.Д.Г. и спрямо детето С.Д.Г.  на 29.01.2019г. чрез налагане по отношение на Д.С.Г. на мерки по чл. 5 ал. 1 от ЗЗДН, молителката е осъдена да заплати държавна такса по делото и са присъдени на ответника направените разноски.

Въззивниците–молителки в първоинстанционното производство, обжалват изцяло решението, като твърдят, че то е незаконосъобразно, необосновано и неправилно. Заявява, че са допуснати нарушения на процесуалния закон, като съдът не е отчел релевантни за спора и съществени факти, за доказването на които са събрани надлежни гласни и писмени доказателства.  Не е извършил пълна преценка на доказателствата, нарушил е принципа на чл. 12 от ГПК, не е проявил обективност и безпристрастност. Въззивниците излагат подробни съображения, за да обосноват това си виждане. По-нататък във въззивната жалба твърдят, че решаващият съд не е изложил и пълни мотиви, в които да е посочил исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите и правните си констатации. Също така е игнорирал неоправдано част от показанията на свидетелите Тенева, Бонева и Бонев, вследствие на което е достигнал до неправилни крайни изводи. Въззивниците правят подробен преглед на гласните доказателствени средства, анализират последователно показанията и излагат собствени фактически заключения от тях, като считат, че те напълно подкрепят заявените в молбата обстоятелства. Заявяват, че първоинстанционният съд е постановил акта си и в нарушение на материалния закон. Неоснователно е приел, че събраните доказателства не подкрепят съдържанието на декларацията по чл. 9 ал. 3 от ЗЗДН, тъй като изцяло неправилно ги е възприел и ценил. Считат, че това се дължи на необективната им интерпретация и привеждане към съответните правни норми. Също така се оплакват, че съдът е игнорирал изцяло заключенията на изготвения и приет като доказателство социален доклад относно психическото и емоционално състояние на детето. Правят обстоен  анализ на приложимите разпоредби, извеждат категоричен извод за доказаността на твърденията си, като се позовават и на съдебна практика. Считат, че ответната страна не е провела успешно насрещно доказване.

С оглед всичко изложено въззивниците искат отмяна на атакуваното решение на СлРС като неправилно и незаконосъобразно, и постановяване на ново, с което да се уважи изцяло молбата им, да се издаде заповед за защита на М.И.Г. и С.Д.Г., чрез нейната майка и законова представителка М.И.Г. срещу Д.С.Г. и да се наложат поисканите мерки за защита от домашно насилие, които изброяват подробно в 7 пункта.

Претендират разноски по делото за двете инстанции.

Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по жалбата страна е подала писмен отговор, с който оспорва като неоснователна въззивната жалба, твърди, че първоинстанционният съд правилно е отхвърлил молбата. Излага подробни съображения, с които последователно оборва всички релевирани оплаквания. Заявява, че от събраните доказателства, които обсъжда в изложението си, не може да се направи обоснован извод за извършване от ответника на действия, които да могат да се квалифицират като домашно насилие. Поради това моли въззивния съд да остави без уважение жалбата и потвърди атакувания акт.

Претендира разноски. Няма направени нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на производството, противопоставя се на допускане на доказателствените средства, посочени от въззивника.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з. от въззивниците, редовно призовани, /втората – чрез първата като нейна майка и законова представителка/, лично се явява пор. № 1, за двете се явява и процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, по реда на преупълномощаването,  който поддържа въззивната жалба и иска въззивният съд да отмени решението и уважи молбата, като предостави посочените мерки за закрила от домашно насилие, развива и аргументация в защита по същество, с която преповтаря доводите и съображенията, изложени пред първата инстанция и с въззивната жалба пред тази. Няма нови доказателствени искания. Претендира разноски за двете инстанции, представя списък по чл. 80 от ГПК за тази, прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на насрещната страна и  иска то да бъде редуцирано до нормативния минимум от 400 лв.

В с.з. въззиваемият, редовно призован, се явява лично /с изричното съгласие на молителката за временно суспендиране на ограничението по действащата заповед за защита от домашно насилие/ и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва въззивната жалба на молителките, като я счита за неоснователна, моли да бъде оставено в сила като правилно и законосъобразно обжалваното решение. Поддържа изцяло писмения отговор. Няма доказателствени искания. Претендира разноски, представя списък по чл. 80 от ГПК.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, тъй като отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху атакувания съдебен акт, в рамките, поставени от жалбата, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС  доказателства, намира, че той е правилен, поради което следва да бъде оставен в сила.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Не са налице твърдените нарушения както на процесуалните правила, така и на материалноправните разпоредби.

Правопораждащият според молителката М.Г. /действаща лично и като законен представител на малолетното си дете/ факт е упражнено от ответника спрямо нея и детето им домашно насилие в ситуация, развила се на 29.01.2019г. около 12.30 ч. пред детско заведение „Зайо Байо“, кв. „Дружба“ и единствено комплексът от тези събития влиза в обсега на доказване в настоящото производство.

Без значение е, че тези отношения протичат при условията на висящо между същите страни и гр.д. № 53/19г. на СлРС, което е било образувано по молба на молителката за защита от акт на домашно насилие, осъществен в началото на м. януари 2019г., и по него е била издадена заповед от 24.01.2019г. за незабавна защита с изброени в нея конкретни мерки. Пределите /обективни и субективни/ на действие на тази заповед и евентуалната крайна заповед за защита, не следва да се обсъждат в това производство и изходът от него нито е обусловен, нито е обуславящ спрямо по-рано образуваното дело.

Въведените твърдения касаят конкретни събития и действия от страна на ответника по молбата и именно тяхната преценка в светлината на приложимите разпоредби на ЗЗДН, следва да се извърши в настоящия процес.

Доколкото за провеждане на правното съждение дали дадено поведение може да се квалифицира като форма на домашно насилие по смисъла на чл. 2 от ЗЗДН, е необходимо най-напред прецизно установяване на значимите юридически факти, в случая съдът следва да извърши това преимуществено чрез анализ на гласните доказателствени средства, обективиращи изявления на очевидци на събитието, което единствено е във фокуса на спора.

Свидетелските показания са две групи – на свидетелите, ангажирани от молителката, всички намиращи се в близки роднински връзки с нея, и на свидетелите, ангажирани от ответника по молбата, от които само един няма радство с него.

Всички тези лица са присъствали на мястото, на което е настъпил инцидентът, дал повод за завеждане на настоящото дело, като са били на различно разстояние от основните участници – родителите на малолетното дете С..

Макар на пръв поглед да изглежда, че показанията на двете групи свидетели си противоречат относно съществените факти, при внимателния им прочит се констатира, че в действителност по отношение точно на конкретния момент, в който детето С. се е озовало от ръцете на майка си в ръцете на баща си, тримата свидетели на молителката дават разминаващи се помежду си показания. Майката на молителката единствена твърди, че ответникът е издърпал насилствено детето от ръцете на последната, както и че тя е „извикала за помощ“, само тя заявява и, че ответникът е изрекъл обидни думи по адрес на молителката. Лелята пък заявява, че детето е започнало да пищи, когато е взето от баща си, а свидетелят Бонев признава, че всъщност е погледнал едва когато е чул шум от виковете. Всичко това ги прави крайно тенденциозни и предубедени, а оттам – и ненадеждни, което дава основание на въззивния съд да ги дискредитира изцяло.

Извън това първите две свидетелки излагат многобройни твърдения относно характера и вътрешната мотивация, цели и намерения на ответника, които представляват тяхната лична субективна преценка, а не факти, тъй като не намират нито обективно, нито логическо потвърждение. Освен това показанията им съдържат неприемливи обобщения, предположения и собствени изводи, които не могат да се ценят безкритично. Обясненията на някои от съществените факти са лишени от житейска логика, нарушават принципа на простотата и влизат в противоречие с елементарни опитни правила. Липсва плътност и убедителност относно поредността на действията на участниците, причините за тях и адекватна обосновка на реакциите им. Без достоверно обяснение в такъв случай остават тези факти относно поведението на ответника, за които има и други, независими доказателства, които ги установяват.

От своя страна по този въпрос показанията на тримата свидетели на ответника са единни касателно начина на поемане от страна на бащата на детето С. от ръцете на майката и се препокриват в съществената си част, включително за последвалите незабавно след това събития. Също така изложените обстоятелства във връзка с подаването на шоколадово яйце и шоколадче от бащата на детето /които фигурират и в показанията на свидетелите на молителката/, последвалата целувка и доброволна прегръдка, по-добре обясняват психологията на действията както на ответника, така и на самото дете, и придават достоверност на неговата защитна теза в по-голяма степен отколкото на застъпената от молителката. Интерпретацията на поведението на ответника, дадена както в пространната молба, така и в показанията на свидетелките Тенева и Бонева, не издържа критика след съвкупната преценка на цялостната ситуация, възпроизведена от всички свидетели.

Тук следва изрично да се посочи, че стремежът на майката и лелята на молителката на всяка цена да дискредитират личността на ответника е явен, рефлектира върху показанията им и изкривява тякната обективност по неприемлив за съда начин, още повече, че тези въпроси могат да имат правно значение относно друг вид правоотношения и в друг спор, но не подлежат на изследване и обсъждане в настоящия. Изместването на фокуса от релевантните и подлежащи на доказване факти затруднява изолирането на конкретните елементи, с наличиетона които правната норма свързва и санкционните си последици.

Също така съдът може да отбележи, че дори да се приеме, че в предходни случаи и нееднократно ответникът е осъществявал доказани актове на домашно насилие спрямо молителката и малолетното им дете, това не може механично да бъде пренесено в настоящия спор и par excellence да предпостави заключение, че отново е упражнено такова. Законодателят се е постарал да осигури равно право на защита на двете страни, като е разписал в ЗЗДН доказването ad hoc на всеки един акт на домашно насилие, защита от който се претендира от легитимирания субект.

В обобщение настоящият състав приема за доказани и несъмнени само тези факти и обстоятелства, за които констатира едновременно пряко или косвено потвърждение в свидетелските показания на двете противостоящи си свидетелски групи.

Така, приведени към приложимите правни разпоредби, те не откриват своя аналог.

Според нормата на чл. 2 ал. 1 от ЗЗДН за домашно насилие се счита „всеки акт на физическо, сексуално, психическо, емоционално или икономическо насилие, както и опитът за такова насилие, принудителното ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права“, извършени спрямо тези лица, които по-нататък разпоредбата изброява като обекти на забранените действия. С чл. 2 ал. 2 от ЗЗДН изрично и императивно се постановява, че „за психическо и емоционално насилие върху дете се смята и всяко домашно насилие извършено в негово присъствие“.

От своя страна в чл. 3 от ЗЗДН лимитативно е очертан и кръгът от субектите, чиито действия се санкционират от този закон. Несъмнено е, че страните по делото попадат в обхвата на регулация на ЗЗДН.

При съпоставка на констатираните действия на ответника със законовото определение, този въззивен състав намира, че те не представляват никоя от изброените проявни форми на насилие, по отношение на никоя от молителките, нито дори опит за такова.

 Обратното, съдът счита, че в действителност присъствието, участието и намесата, с ескалиращ интензитет, именно на близките на страните са спомогнали и за възникването, и за разрастването на напрежението, и за прерастването му в драматичен вербален и физически сблъсък. По общо съгласие и уговорка на двамата родители е проведена лична среща, при която бащата е направил подаръче на детето и го е взел в ръцете си за прегръдка, на която тъщата реагирала остро и агресивно, последвала физическа намеса от нейна страна и на почти всички други роднини, намиращи се в близост, което неминуемо е разстроило детето, но съдът не намира че ултимативната причина за това са действията на ответника.

В този смисъл е несводимо оплакването на въззивниците, че първостепенният съд е пренебрегнал заключенията на социалния доклад. Без да се съмнява в компетентността и професионализма на изготвилия го служител на оторизирана за това институция, въззивният съд счита, че сама по себе си констатацията му, /дори само въз основа на възпроизведени пред него разкази/, относно възприятията, чувствата, преживяванията и страховете на детето, не може да послужи в това специфично производство като доказателствено средство, в което единствено се изследва наличието на конкретна насилническа проява, в конкретния случай, конкретно от ответника. Причините за стреса и негативните изживявания на детето са комплексни, многопластови и не могат да се търсят в изолирана ситуация.

По този въпрос, и с оглед закрила на висшия интерес на детето, съдът може да посочи единствено, че генезисът на влошените отношения на родителите е безразличен за производството по ЗЗДН. Но всяко здраво, пълнолетно лице, имащо качеството „родител“, е натоварено с отговорност спрямо детето си и негов главен приоритет следва да бъдат нуждите и интересите на това дете /особено когато то е малолетно/, а те не трябва да са пречупени през личния му интерес и желания. Естествено задължение на родителя е да съобразява поведението си най-напред с отражението, което то би имало върху детето му. Неспособността или нежеланието да прави това, от една страна - ако е резултирало в някаква форма на домашно насилие по смисъла на ЗЗДН, неизбежно води до намесата на държавата за прекратяване и предотвратяване на това нежелано поведение. От друга страна, ако този инструментариум се използва произволно и безогледно, с оглед постигане на страничен на целите на закона резултат, това пък ще доведе до мултиплициране на емоционалните вреди за детето и то може да се превърне в средство за въздействие, а не в обект на обич и грижа.

Така, в обобщение, молителките не са доказали наличието на всички предпоставки, поставящи в действие механизма на защита, предвиден в ЗЗДН. Ето защо молбата се явява неоснователна и не следва да бъде уважавана. Като е достигнал до същия краен правен извод, първостепенният съд е постановил правилно и законосъобразно решение. Поради това въззивната жалба, като неоснователна, следва да се остави без уважение, а атакуваното решение – да бъде оставено в сила, съгласно разпоредбата на чл.17 ал. 5 от ЗЗДН.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски и за въззивната инстанция следва да се възложи на въззивниците, които следва да понесат своите както са направени, и заплатят тези на въззиваемия в размер на  600 лв. Съдът присъжда тази сума с оглед своевременно направеното възражение по чл. 78 ал. 5 от ГПК от въззивната страна, като счита, че то е основателно и следва да бъде отчасти зачетено. Уговореното и заплатено възнаграждение на адвоката на въззиваемия за осъщественото процесуално представителство в тази инстанция, е в размер на 1 300 лв., при нормативностановен минимум от 400 лв. съгл. наредба №1/2004г. Като взе предвид вида, характера и сложността на спора, както и реално извършените действия по процесуалната защита и съдействие от страна на адвоката, въззивният състав намира, че макар и прекомерно, възнаграждението следва да е над минималния размер и го определя на сумата от 600 лв., дължима от въззивниците.

На основание чл. 11 ал. 3 от ЗЗДН въззивниците следва да заплатят д.т. по сметкана СлОС в размер на 12, 50 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

 

Р     Е     Ш     И  :

 

                                               

ОСТАВЯ В СИЛА  първоинстанционно решение № 556/17.05.2019г. по гр.д. № 1109/19г. на СлРС, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ОСЪЖДА М.И.Г. и С.Д.Г., чрез нейната майка и законова представителка М.И.Г. да заплатят на Д.С.Г. направените разноски по делото в размер на 600 лв.

ОСЪЖДА М.И.Г. и С.Д.Г., чрез нейната майка и законова представителка М.И.Г. да заплатят по сметка на СлОС д.т. в размер на 12, 50 лв.

 

Решението не подлежи на касационно обжалване.                     

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: