Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   №130

 

гр. Сливен, 19.07.2019г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на седемнадесети юли през две хиляди и деветнадесета година в състав:   

           

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                 МАРИЯ БЛЕЦОВА      

ЧЛЕНОВЕ:        СТЕФКА МИХАЙЛОВА

Мл.с. СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА

                                                                

при секретаря Мария Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр.д. №306 по описа за 2019 год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против Решение №75/07.03.2019г. по гр.д.№1737/2018г. на Новозагорски районен съд, с което е признато за установено по предявения от „Профи Кредит България“ ЕООД, гр.София срещу З.Д.З. положителен установителен иск по чл.415, ал.1, т.1 от ГПК, че съществува вземане в полза на „Профи Кредит България“ ЕООД срещу З.Д.З., възникнало на основание неизпълнение на договор за потребителски кредит №5005603012/19.12.2013г. в размер на 5094,11лв. – главница, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК – 27.07.2018г. до изплащането му, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК №957/01.08.2018г. по ч.гр.д.№1277/2018г. по описа на РС – Нова Загора, като иска в останалата част за установяване дължимостта на неустойка в размер на 2255,55лв. по договора за потребителски кредит №5005603012/19.12.2013г., ведно със законната лихва за забава, считано от подаване на заявлението по чл.410 от ГПК е отхвърлен като неоснователен. С решението са присъдени по съразмерност разноски на двете страни.

Въззивната жалба е подадена от ответника в първоинстанционното производство З.Д.З. и с нея се обжалва посоченото решение в неговата установителна част и относно разноските.

В жалбата си, въззивницата З.З. чрез пълномощника адв. Г. *** посочва, че първоинстанционното решение в обжалваната установителна част е неправилно и  незаконосъобразно. Районният съд следвало да извърши преценка за валидността на договора за кредит и едва при установяване на такава да се произнася по материалноправните въпроси. За действителността на сделката съдът следи служебно. Посочва, че практиката на ВКС е категорична, че за неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе, независимо дали страните са навели такива възражения. В случая счита, че е нищожна не само клаузата за неустойка в договора, а е налице недействителност на целия договор на основание чл.22, вр. с чл.11 от ЗПК. Посочва, че задължителен реквизит на всеки договор са ГПР и ГЛП, като в настоящия договор те са съответно 99,04% ГПР и 71,04% ГЛП, лихвен процент на ден – 0,20. Тези проценти значително надхвърлят размера на законната лихва и правят клаузите нищожни, поради накърняване на добрите нрави, нарушават принципа на справедливост и създават условия за неоснователно обогатяване на кредитора. Нищожните клаузи на договора обаче не можели да се заменят с повелителни норми на закона, нито пък договорът би се сключил без тях, тъй като договорът е възмезден и тези клаузи са част от задължителните му елементи. Поради това договорът следвало да се прогласи за недействителен. Съгласно разпоредбата на чл.14, ал.3 от ЗПК, в този случай, потребителят връща само чистата стойност на кредита, като не дължи лихва или други разходи по кредита. Неправилно районният съд е посочил, че сумата от 5094,11лв. е главница. Това било остатъкът от непогасеното задължение. В случая, с оглед недействителността на договора, направените плащания следвало да се приспаднат от чистата стойност на кредита, от което следвало и че исковата сума е недължима. С оглед изложеното, въззивницата моли съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваната установителна част и да постанови ново, с което да отхвърли предявения иск и в частта относно сумата от 5094,11лв. – главница по договора за потребителски кредит от 19.12.2013г. Претендира присъждане на направените пред двете съдебни инстанции разноски.

            С въззивната жалба не са направени доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната страна.

В срока по чл.263, ал.2, вр. ал.1 от ГПК няма подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з. въззивницата З.Д.З., редовно призована, не се явява и не се представлява.  

В с.з. въззиваемата страна „Профи кредит България“ ЕООД, гр.София, редовно призовано, не се представлява. По делото е постъпило писмено становище от процесуален представител по пълномощие на дружеството – юриск. И., която оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли съда да я остави без уважение, като потвърди обжалваното решение. Претендира присъждане на направените във въззивната инстанция разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед обхвата на  обжалването – и допустимо в обжалваната част.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че първоинстанционното решение в обжалваната част е незаконосъобразно и неправилно. 

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал и ПРЕПРАЩА своята към нея.

Новозагорският районен съд е бил сезиран с предявени при условията обективно кумулативно съединяване положителни установителни искове за установяване дължимостта на вземания по Договор за потребителски кредит №5005603012/19.12.2013г., сключен между ответницата З.Д.З. и ищцовото дружество „Профи кредит България“ ЕООД, гр.София, за които вземания на ищцовото дружество е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, срещу която длъжника е подал възражение, намиращ правното си основание в чл.415, ал.1, т.1, вр. с чл.124, ал.1 от ГПК.

Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищеца накърнени права правна квалификация на предявените искове. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е пълна и равна възможност за защита в производството.

Въз основа на правилно установена фактическа обстановка, по отношение на първия иск за установяване дължимостта на сумата от 5094,11лв. по договора за потребителски кредит, районният съд е достигнал до неправилни и незаконосъобразни правни изводи, като е приложил неправилно материалния закон. Предмет на въззивното производство е именно този иск и решението по него.

По отношение на втория обективно съединен иск за установяване дължимостта на начислена договорна неустойка при прекратяване на договора за кредит, първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила.

Предявеният положителен установителен иск има за предмет установяване на съществуването, фактическата, материалната дължимост на сумите, за които е била издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК. По този иск следва с пълно доказване ищеца, твърдящ съществуване на вземането си, да установи по безспорен начин неговото възникване, съществуване и дължимост спрямо ответника – длъжник. Ищецът носи процесуалната тежест да докаже съществуването на фактите, които са породили неговото вземане. Ответникът, при съответно твърдение, следва да докаже фактите, които изключват, унищожават или погасяват вземането.

В случая, предмет на предявения иск е вземане, произтичащо от сключен между ответника в първоинстанционното производство З.Д.З. и ищцовото дружество Договор за потребителски кредит от 19.12.2013г.

Със същия ищцовото дружество „Профи кредит България“ ЕООД, гр.София е предоставило на ответницата З. потребителски кредит в размер на 2500 лв. за срок от 48 месеца, при размер на месечната вноска 157,99лв., ГПР от 99,04% и възнаградителна лихва при годишен лихвен процент от 71,04%, лихвен процент на ден 0,20% и общо задължение за погасяване в размер на 7583,52лв. Договорът е сключен при общи условия версия 12.11.2013г. Към договора не е приложен погасителен план. Такъв не е представен по делото.

 Между страните не се спори, че сумата по договора от 2500лв. е получена от ответницата, като с част от нея са погасени задължения на длъжника спрямо други кредитори. Не се спори /изрично е заявено в исковата молба/, че ответницата З. е заплатила на кредитора по договора сумата от общо 2503,60лв.

            Възраженията, наведени с въззивната жалба са единствено относно неравноправния характер на клаузите относно ГПР и ГЛП, нарушение на разпоредбите на чл.11 от ЗПК и обусловената от това недействителност на целия договор.

Съдът намира тези възражения за основателни.

Установената съдебна практика приема категорично, че за неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни - т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение 1/9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Съгласно чл.22 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен когато не са спазени  изискванията на чл.10, ал.1, чл. 11 ал. 1 т. 7 – 12 и т. 20, ал.2 и чл. 12 ал. 1 т. 7 – 9 от ЗПК. За процесния договор е неприложим чл.12 от ЗПК, тъй като кредитът не е предоставен под формата на на овърдрафт. Разпоредбите относно формата /чл.10 от ЗПК/ са спазени. По отношение на договора следва да се установи дали са спазени изискванията на чл.11 от закона.

Съгласно разпоредбата на чл.11 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа:

т. 9: лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти;

т. 11: условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването; информация за правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания;

т. 12: погасителният план посочва дължимите плащания и сроковете и условията за извършването на тези плащания; планът съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и когато е приложимо, допълнителните разходи; когато лихвеният процент не е фиксиран или когато допълнителните разходи могат да бъдат променени съгласно договора за кредит, в погасителния план се посочва ясно, че информацията, съдържаща се в плана, е валидна само до последваща промяна на лихвения процент или на допълнителните разходи съгласно договора за кредит;

т. 15: лихвения процент, който се прилага при просрочени плащания, изчислен към момента на сключване на договора за кредит, начините за неговото променяне, както и стойността на всички разходи, които се дължат при неизпълнение на договора;

т. 16: предупреждение за последиците за потребителя при просрочие на вноските;

т. 20: наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване, включително информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6, както и за размера на лихвения процент на ден;

На тези изисквания сключеният между страните договор не отговаря.  Съдържащата се в раздел 6-ти информация относно броя и размера на погасителните вноски, ГПР и годишния лихвен процент, е най- обща, не отговаря на изискването да е разбираема и недвусмислена и с нея не се конкретизира какво точно се включва в размера на месечната вноска като части от главницата и лихвата. Липсва погасителен план, подписан от кредитополучателя; липсва посочване на лихвен процент, дължим при просрочие; липсва предупреждение за последиците при просрочие на вноските; липсва отбелязване за наличие или липса на право на отказ на потребителя от договора.

Следователно договорът за заем е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК.

Съгласно чл.11 от ЗПК  задължителен реквизит от всеки договор за потребителски кредит е ГПР и ГЛП. По процесния договор ГПР е в размер на 99,04%, а ГЛП в размер на 71.04 %. При преценка действителността на тези клаузи не могат да бъдат приложени критериите на чл.19, ал.4 от ЗПК,тъй като те са въведени  след сключване на процесния договор. Към датата на сключването му  следва да се съобрази разпоредбата на чл.9 от ЗЗД, съгласно която страните могат свободно да определят съдържанието на договора, ако то не противоречи на добрите нрави. Санкцията при несъобразяване е в чл. 26, ал.1 от ЗЗД, според който са нищожни договорите, които накърняват добрите нрави. Съгласно установената съдебна практика  "добри нрави" по смисъл на чл. 26, ал. 1 пр. 3 ЗЗД, е обща правна категория, приложима към конкретни правоотношения, изведена от юридическите факти, обуславящи тези правоотношения и при конкретна преценка на обстоятелствата. Във всеки отделен случай, въз основа на доводите на страните и събраните доказателства по конкретното дело, съдът може да прецени дали поведението на конкретния правен субект съставлява действие, което накърнява "добрите нрави", злепоставя чужди интереси с цел извличане на собствена изгода. С оглед тази конкретна преценка, съдът прави извод дали  договора е нищожен поради накърняване на добрите нрави. Такива могат да бъдат  сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг. Ако уговорените престации са за предоставена услуга и уговорената за това цена, ще бъде нарушен принципът на добросъвестност, ако е налице явна нееквивалентност между двете престации.

В случая, по процесния договор за потребителски кредит на ответницата З. е предоставена в заем сума от 2500 лв., при уговорен ГЛП  в размер на 71,04%  и ГПР  в размер на 99,04%. Лихвата по договора е възнаградителна – за ползване на дадената парична сума. Към датата на сключване на процесния договор обективен критерии за преценка дали  с  клаузата за уговорената лихва  е нарушен принципът на справедливост и са създадени условия за неоснователно обогатяване на ответника, следва да се съобрази размера на законната лихва към този момент, без обаче тя да се приеме като  максимален размер и за възнаградителната лихва, като съгласно установената съдебна практика по сходни казуси за договори, сключени преди изменението на ЗПК от 2014 г. се приема, че максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително, ако тя не надвишава с повече от три пъти законната такава дори при необезпечени кредити. В случая това съотношение не е налице. Договорената между страните годишна лихва надхвърля значително /почти седем пъти/ размерa на законната такава за периода, поради което уговорката противоречи на добрите нрави и  е нищожна. Съотнесени тези критерии  и  към клаузата  с уговорения ГПР от 99,04%, също обосновават нейната  нищожност. Посочените клаузи от процесния договор  нарушават принципа на справедливост и създават условия за неоснователно обогатяване на ищцовото дружество. Последното не е съблюдавало принципите на добросъвестност и справедливост по чл.9 от ЗЗД и чл.143 и сл. от ЗЗП, при определяне на лихвен процент на възнаградителната лихва и ГПР в размер, който да налага връщане на повече от пъти по-голяма сума от отпуснатия кредит  – при заем от 2500 лв., е договорено  в края на срока на договора от 4г. ответницата да върне сумата от 7583,52 лв. /повече от три пъти по-висока сума от предоставената в заем/. Налице е явна нееквивалентност между двете престации, като данните по делото не установяват обстоятелства, които да обосновават определянето на ГЛП и на ГПР по процесния договор в такъв висок размер, довел до нееквивалентност на насрещните престации при установената стойност на заема и недоказаността на значителни разходи или риск, поет от заемодателя за срока на договора, които да оправдават договарянето на такива високи проценти. Подобна клауза по смисъла на чл.143 от ЗЗП е неравноправна, тъй като е във вреда на потребителя, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията на ищеца – търговец и потребителя, следователно същата е и нищожна на осн. чл.146, ал.1 от ЗЗП, тъй като не са представени доказателства за това да е договорена индивидуално. Тези обстоятелства водят и до извод за противоречие на клаузата за възнаградителна лихва на добрите нрави, което е основание за нищожност и по чл.26 ал.4 във вр. с ал.1, предл. трето на Закона за задълженията и договорите.  Съгласно чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В случая не е налице нито една от тези две хипотези – нищожните клаузи на процесния договор относно определянето на процента възнаградителна лихва и ГПР да бъдат заместени по право от повелителни норми на закона или че договорът за потребителски кредит би бил  сключен и ако в него не са включени двете клаузи, като се изходи и от характера на този договор, който е възмезден и включването на клаузи за договаряне на лихвен процент по кредита и ГПР по него е въведено като изрично изискване в чл.11, ал.1, т.9 и 10 от ЗПК. Предвид на това в случая не е приложима нормата на чл.26, ал.4 ЗЗД и нищожността на посочените по-горе клаузи на процесния договор  обуславя недействителността на целия договор. В случая следва да бъде взета предвид и разпоредбата на чл.22 ЗПК, която е приложима за процесното договорно правоотношение. Тази норма изрично посочва, че когато не са спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените са и тези по чл.11,ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК – за определяне на възнаградителна лихва и на ГПР. Предвид на това и след като калузите в процесния договор, като нищожни не пораждат правно действие, то  договора на основание чл.22 ЗПК във вр. с чл.11, ал.1, т.9 и т.10 във вр. с чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД  се явява недействителен.

Съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

            В случая е установено, че ответницата е върнала сума, която покрива получената от нея чиста сума по договора за кредит и извън нея не дължи на кредитора заплащане на никакви лихви, такси и др. под. плащания, поради недействителността на процесния договор за потребителски кредит.

            Поради това исковата претенция за признаване дължимостта на сумата от 5094,11лв. по договора за потребителски кредит от 19.12.2013г. /неправилно посочена като главница, тъй като в нея е включена и възнаградителна лихва, но с неконкретизиран размер, поради липса на представен погасителен план/ се явява изцяло неоснователна и като такава следва да се отхвърли.

            Като е достигнал до други правни изводи по отношение на този иск, районният съд е постановил неправилно и незаконосъобразно решение, което в тази му, обжалвана, част следва да се отмени и да се постанови ново, с което исковата претенция се отхвърли като неоснователна.

            С оглед изхода на спора и неоснователността изцяло на исковите претенции, то на ищеца в първоинстанционното производство не се следват разноски, като той следва да понесе своите, така, както са направени, в т.ч. и тези в заповедното производство и на основание чл.78, ал.3 от ГПК да заплати на ответницата направените от нея такива. Поради това първоинстанционното решение следва да се отмени и в частта, с която ответницата З. е осъдена да заплати на ищцовото дружество разноски в размер на 413,78лв. На З. следва да се присъдят допълнително разноски за първоинстанционното производство в размер на 519,83лв. /до пълния размер на сторените разноски от 750лв./.

С оглед основателността на въззивната жалба, на въззивницата З. следва да се присъдят направените пред въззивната инстанция разноски в доказания размер от 101,88лв. заплатена държавна такса.

На въззиваемото дружество не се дължат разноски.

Ръководен от гореизложеното, съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

 ОТМЕНЯ първоинстанционно Решение №75 от 07.03.2019г., постановено по гр.д. №1737/2018г. по описа на Новозагорски районен съд в частта, с която е признато за установено по предявения от „Профи Кредит България“ ЕООД, гр.София, ЕИК 175074752 срещу З.Д.З. с ЕГН ********** положителен установителен иск по чл.415, ал.1, т.1 от ГПК, че съществува вземане в полза на „Профи Кредит България“ ЕООД срещу З.Д.З., възникнало на основание неизпълнение на договор за потребителски кредит №5005603012/19.12.2013г. в размер на 5094,11лв. – главница, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК – 27.07.2018г. до изплащането му, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК №957/01.08.2018г. по ч.гр.д.№1277/2018г. по описа на РС – Нова Загора и в частта, с която З.Д.З. с ЕГН ********** е осъдена да заплати на „Профи кредит България“ ЕООД, гр.София по съразмерност сумата от 413,78лв., представляваща сбор от сторените от ищеца разноски в исковото и заповедното производство, като НЕПРАВИЛНО и  НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

 

ОТХВЪРЛЯ предявения от „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК 175074752, със седалище и адрес на управление: ********, бл.53Е, вх.В против З.Д.З. с ЕГН ********** *** положителен установителен иск по чл.415, ал.1, т.1 от ГПК, за признаване на установено, че съществува вземане в полза на „Профи Кредит България“ ЕООД срещу З.Д.З. в размер на 5094,11лв., възникнало на основание неизпълнение на договор за потребителски кредит №5005603012/19.12.2013г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК – 27.07.2018г. до изплащането му, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК №957/01.08.2018г. по ч.гр.д.№1277/2018г. по описа на РС – Нова Загора, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.

 

ОСЪЖДА „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК 175074752, със седалище и адрес на управление: ****** ДА ЗАПЛАТИ на З.Д.З. с ЕГН ********** ***, както следва: допълнително сумата от 519,83лв., представляваща направени в първоинстанционното исково производство разноски и сумата от 101,88лв., представляваща направени пред въззивната инстанция разноски.

 

 

Решението може да бъде обжалвано с касационна жалба пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчване на препис от същото на страните.

 

 

 

                                                  

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

 

                                                         ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

                                                           

                                                                                2.