Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 113

 

гр. Сливен,  05.07.2019 година

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на  трети юли през две хиляди и деветнадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ

                      Мл. с. ЮЛИАНА ТОЛЕВА

                                               

при участието на прокурора ………и при секретаря Радост Гърдева , като разгледа докладваното от М. Сандулов гр.  д.  N 313  по описа за 2019  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е решение № 498/08.05.2019 г.по гр.д. № 7196/2018 г. на Районен съд – Сливен, с което е отхвърлен  на основание чл.344, ал.1, т.1 КТ искът предявен от В.И.Т., ЕГН: ********** *** против „Черноморски фураж” АД, ЕИК 203666237 със седалище и адрес на управление **** представлявано от изп.директори С.К. и Ж.К., за признаване на уволнението за незаконно и отмяна на Заповед № 100/10.10.2018г. на изпълнителните директори на „Черноморски фураж” АД, с която е прекратено трудовото правоотношение на основание чл.330, ал.2, т.6, вр.чл.190, ал.1, т.2 КТ за незаконосъобразна, като неоснователен и недоказан. Със същото решение е отхвърлен предявеният на основание чл.344, ал.1, т.3, вр.чл.225, ал.1 КТ иск от  В.И. Т. –К. против „Черноморски фураж” АД, ЕИК 203666237 със седалище и адрес на управление **** представлявано от изп.директори С.К. и Ж.К., за заплащане на сума в размер на 5 520 лв. /пет хиляди петстотин и двадесет лева/, представляваща обезщетение за времето, през което е останала без работа за период от шест месеца, считано от 01.11.2018г., като неоснователен и недоказан и е осъдена ищцата да заплати на ответното дружество направените по делото разноски.

Против това решение е  подадена въззивна жалба от ищцата, чрез процесуалният й представител по пълномощие, в която се твърди, че решението е необосновано, неправилно и некореспондиращо с доказателствения материал по делото. На първо място се твърди, че приетото от районния съд относно подадената молба за напускане, което е неотносимо, е неправилно. На второ място се излагат съображения, че при налагане на дисциплинарно наказание работодателят е длъжен да проведе дисциплинарно производство и се развиват аргументи, че в случая това производство е проведено в нарушение на изискване на закона. В случая са поискани обяснения за неявяване на работа, а в заповедта за налагане на дисциплинарно нарушение се посочват и други обвинения, което не е било отчетено от съда. Освен това обжалваната заповед не съдържа необходимите реквизити относно извършеното нарушение, като районният съд е приел, че тя има единствено оповестителен характер и нейното издаване не било задължително. Тежестта на извършеното нарушение не съответства на тежестта на наложеното дисциплинарно наказание. Твърди се, че работодателят е длъжен да разреши платения годишен отпуск на работника или служителя до края на съответната календарна година. В случая не е допустимо отлагането на ползването на отпуск, тъй като не е приложима хипотезата на чл. 176 ал. 1 от КТ. Твърди се още, че е налице немотивиран отказ и че ищцата има право сама  да определи ползването му. Развиват се аргументи, че причината за уволнението са други обстоятелства, свързани с твърдени липси, за които ищцата е била притискана от изпълнителните директори на дружеството. Поради това се иска решението да бъде отменено, като претенциите бъдат уважени и се претендират разноски.

В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил писмен отговор на тази въззивна жалба от процесуалния представител на ответното дружество, в който се твърди, че жалбата е неоснователна. Излагат се контрааргументи по повод на изложените в жалбата. Твърди се, че е спазено дисциплинарното производство, тъй като е установен фактът на нарушение на трудовата дисциплина. С комисия е установено, че ищцата не се е явила на работното си място в продължение на три дни – 13, 14 и 15.08.2018 г., за което е бил съставен и  протокола. Били поискани обяснения и след като е спазил процедурата по чл. 193 ял. 1 от КТ работодателят е издал немотивирана и необоснована заповед № 15/18.09.2018 г. за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ съгласно чл. 190 ал. 1 т. 2, вр. с чл. 188 т.3 от КТ. Тази заповед е била връчена чрез нотариална покана, която е получена на08.10.2018 г. Заповедта съдържа всички реквизити, вкл. посочване на времето и мястото на извършване на конкретното нарушение на трудовата дисциплина, нарушителят, законовият текст и наложената дисципланарна санкция. Развиват се съображения относно наличието на две заповеди, като се сочи, че това в никакъв случай не е нарушение на закона. На последно място се обосновава, че е налице тежко нарушение на трудовата дисциплина. Редът за искане разрешаване за ползване на отпуск е установен по безспорен начин в закона и съдебната практика. Работникът или служителят може да започне ползването на отпуск, само след като до него достигне изявление за разрешение от работодателя, което е изразено писмено. Не е предвидено задължение служителят да бъде уведомяван за отказ да му бъде разрешено ползването на отпуск. На последно място са развити съображения относно правилността на първоинстанционното решение и се иска същото да бъде потвърдено изцяло, като се претендират и разноски.

В жалбата и отговора не са направени нови доказателствени искания.

          В с.з. за въззивницата се явява представител по пълномощие, който поддържа подадената жалба.

          За въззиваемата страна се явява представител по пълномощие, който оспорва основателността на подадената жалба.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед  обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства и тези пред настоящата инстанция, намира, че обжалваното решение е правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така  както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Платеният годишен отпуск е субективно право на работника или служителя по трудовото правоотношение, което се упражнява чрез волеизявление на работника или служителя до насрещната страна – работодателя. Волеизявлението се обективира в писмена молба, като се посочат основанията и размера на искания отпуск, както и конкретният календарен период. Волеизявлението на работодателя се обективира в писмена заповед за разрешаване на отпуск. Тя следва да съдържа разрешение за ползване на отпуск на определено основание, с определена продължителност и през точно определен календарен период от време.  Ползването на платения годишен отпуск, дори и да е предвидено в графика за отпуските, без писмено разрешение на работодателя, е нарушение на трудовата дисциплина, каквато е и трайната съдебна практика.

Безспорно е, че със Заповед № 05/13.08.2018г. била назначена комисия, която да извърши проверка за спазване трудовата дисциплина от въззивницата-ищца, съответно спазване на работното време и явяване на работа за периода 13.08.2018г.-14.08.2018г. Съставен бил протокол от комисията от 15.08.2018г., в който се удостоверява, че ищцата не се явила на работа на 13.08.2018г. и 14.08.2018г., както и до съставянето на протокола 16:30ч. на 15.08.2018г. Комисията установила, че за периода на проверката ищцата не е представила болничен лист, както и не била в законоустановен отпуск, разрешен от работодателя. Последвала покана от страна на работодателя до ищцата за представяне на писмени обяснения за неявяването й на работа на 13, 14 и 15.08.2018г. Обяснения били депозирани от ищцата с дата 04.09.2018г., за налично здравословно неразположение. От обясненията е видно, че ищцата изпратила на 14.08.2018г. до работодателя си заявление за отпуск, с признание, че не е получила отговор, поради което приела, че й било разрешено ползването на отпуск. Със Заповед № 15/18.09.2018г. работодателят наложил на ищцата дисциплинарно наказание „уволнение”, за това, че не се явила на работа в два последователни дни 13.08.2018г. и 14.08.2018г., включително и на 15.08.2018г. Тази заповед е връчена на ищцата, чрез нотариус на  08.10.2018г. Впоследствие работодателят издал втора Заповед № 100/10.10.2018г., с която прекратил трудовото правоотношение с ищцата, считано от 11.10.2018г. Тази последващо издадена заповед, както и трудовата книжка била връчена на ищцата на 01.11.2018г., видно от констативен протокол на нотариус с рег.№ 123 НК и район на действие СлРС.

Районният съд е приел още, че атакуваната заповед отговаря на изискванията на чл. 195, ал. 1 от КТ, повеляващ, че дисциплинарното наказание се налага с мотивирана писмена заповед, в която се посочват нарушителят, нарушението и кога е извършено, наказанието и законният текст, въз основа на който се налага. Нормата на чл. 195, ал. 1 от КТ е императивна и неизпълнението й при издаване на заповед за дисциплинарно уволнение не се санира с въвеждане на липсващите фактически основания в процеса и представяне на доказателства за установяването . Фактическите основания за дисциплинарно уволнение следва да са очертани чрез мотивиране на заповедите за прекратяване на трудовите правоотношения, съобразно изискуемите елементи. При немотивиране на дисциплинарно уволнение чрез непосочване времето на нарушението, се допуска издаване на заповед в противоречие с чл. 194, ал. 1  от КТ, тъй като началният момент на срока остава неизвестен.

 Дисциплинарните нарушения могат да бъдат индивидуализирани и в друг акт на работодателя, посочен в заповедта за уволнение, съдържанието на който е станало достояние на наказаното лице, т.е. заповедта за уволнение е мотивирана по смисъла на чл. 195, ал. 1 КТ, когато препраща към друг конкретен акт изготвен от работодателя, в който е посочено нарушението, мястото, времето и обстоятелствата, при които е извършено. / Решение № 127 от 18.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1099/2012 г., III г. о., ГК/. Задължението на работодателя да мотивира заповедта за дисциплинарно наказание е въведено с цел преценка на изискването за еднократност на наказанието, за съобразяване на сроковете по чл. 194 КТ и за възможността наказаният работник или служител да се защити ефективно. Ето защо, когато изложените в заповедта мотиви са достатъчни за удовлетворяване на тези изисквания, заповедта е мотивирана по смисъла на  чл. 195, ал. 1 КТ. Обосновката на работодателя за конкретните факти, поради които е издадена заповедта за уволнение, може да бъде формулирана и в друг документ, към който препраща заповедта и който е бил известен на работника или служителя. /Решение № 102 от 12.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5501/2013 г., IV г. о./

По делото е безспорно установено и не се спори, че работодателят е издал две заповеди. С първата заповед № 15/18.09.2018г. работодателят наложил на ищцата дисциплинарно наказание „уволнение”, за това, че не се явила на работа в два последователни дни 13.08.2018г. и 14.08.2018г., включително и на 15.08.2018г. Тази заповед е връчена на въззивницата чрез нотариус на  08.10.2018г. Впоследствие е издадена и втора заповед № 100/10.10.2018г., с която е прекратено трудовото правоотношение с ищцата, считано от 11.10.2018г. Правилно и законосъобразно районният съд е приел, че тази втора заповед е неразривно свързана с първата, има само констативен характер и констатира без да е било необходимо, прекратяването на трудовия договор с ищцата.

В практиката на ВКС е прието, че преценката на тежестта на нарушенията следва да се основава на всички обстоятелства, имащи отношение към извършеното дисциплинарно нарушение, в това число характера на извършваната дейност и значимостта на неизпълнените задължения по трудовото правоотношение с оглед настъпилите или възможни неблагоприятни последици за работодателя, обстоятелствата, при които е осъществено неизпълнението, както и субективното отношение на работника/служителя към конкретното неизпълнение. Преценката по чл. 189 КТ е задължителна за наказващия орган и нейното извършване е изискване за законност на наложеното дисциплинарно наказание. Дали същата е правилно извършена следва да се установи от съответствието между извършеното нарушение и наложеното наказание. При спор относно законността на наложеното наказание съдът следва да извърши съдебен контрол по въпроса за съответствието между наложеното дисциплинарно наказание и извършеното нарушение като вземе предвид тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които е извършено, както и поведението на работника или служителя, като при констатирано несъответствие на наложеното дисциплинарно наказание с нарушението, дисциплинарното наказание следва да се отмени.

Правилно и законосъобразно е приетото, че за нарушение по чл. 190 ал.1 т. 2 от КТ - неявяване на работа в течение на два последователни работни дни може да се наложи най – тежката дисциплинарна санкция. Следователно конкретното нарушение е в достатъчна степен тежко за налагане на наказание „дисциплинарно уволнение“. Такова наказание може да бъде наложено и за други  нарушения на трудовата дисциплина, които работодателят е приел да са с по - висока от обичайната тежест, но в конкретния случай работодателят е съобразил както тежестта на нарушението и обстоятелствата, при които е извършено, така и поведението на работника, за което може да се съди от обясненията, дадени по реда на чл. 193 ал. 1 КТ.

В обобщение – заповедта за налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание е законосъобразна и обоснована, а предявеният иск за нейната отмяна е неоснователен. От това следва, че е неоснователен и предявеният иск за заплащане на сумата в размер на 5 520 лв., представляваща обезщетение за времето, през което въззивницата е останала без работа.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

 

Въззиваемата страна  е претендирала разноски и такива  следва да бъдат присъдени в размер на сумата от 1200 лева представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за тази инстанция. Направеното от насрещната страна възражение за прекомерност не следва да бъде уважавано, тъй като възнаграждението е към минималния размер, предвиден в разпоредбите на чл. 7 ал.1 т.1 и чл.7 ал.2 т.3 от НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

 

 

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 498/08.05.2019 г.по гр.д. № 7196/2018 г. на Районен съд – Сливен.

 

ОСЪЖДА В.И.Т., ЕГН: ********** *** да заплати на „Черноморски фураж” АД, ЕИК 203666237 със седалище и адрес на управление **** представлявано от изп.директори С.К. и Ж.К. сумата от 1200 /хиляда и двеста/ лева представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за тази инстанция 

 

Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването.

                                     

                                                

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                         

         ЧЛЕНОВЕ: