Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 17.07.2019 г.

 

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на седемнадесети юли през двехиляди и деветнадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                            МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                          мл.с. ЮЛИАНА ТОЛЕВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Ивайла Куманова като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 346 по описа за 2019  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно, бързо и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК, вр. чл. 310 и сл. от ГПК, вр. чл.17 ал. 5 от ЗЗДН.

Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 631/03.06.2019г. по гр.д. № 1537/19г. на СлРС, с което е отхвърлена като неоснователна молбата на З.Г.Д.-К. и на малолетните деца С.А.К. и Г.А.К., чрез тяхната майка и законова представителка З.Г.Д.-К. срещу А.Г.К. за защита от домашно насилие, упражнено спрямо З.Г.Д.-К., и малолетните деца С.А.К. и Г.А.К., на 09.03.2019г. и на 16.03.19 г., чрез налагане на мерки по чл. 5 ал. 1 от ЗЗДН, молителката е осъдена да заплати държавна такса по делото и са присъдени на ответника направените разноски.

Въззивниците–молители в първоинстанционното производство, обжалват изцяло решението /първата – лично, вторите двама – чрез първата, като тяхна майка и законна представителка/, като твърдят, че то е незаконосъобразно, необосновано и неправилно. Заявяват, че е напълно неверен изводът на първоинстанционния съд, че при срещите по повод осъществяване на режима на лични контакти на бащата-ответник с децата, той не си е позволявал вербална и психическа агресия срещу тях и майката. Развиват подробни съображения в тази насока, като излагат отново фактологията относно двете твърдени в молбата за предоставяне на защита дати, на които се твърди, че е осъществено домашно насилие спрямо тях, твърдят, че тя е безспорно доказана, а от нея пряко се извежда заключение за поведението на ответника, което изцяло обективира формите на домашно насилие по смисъла на закона – емоционално и психическо, осъществено най-вече вербално и поведенческо. Считат, че като е приел обратното, решаващият съд е нарушил и процесуалния и материалния закон и е постановил незаконосъобразно решение. Неоснователно е приел, че събраните доказателства не подкрепят съдържанието на декларацията по чл. 9 ал. 3 от ЗЗДН, тъй като изцяло неправилно ги е възприел и ценил.

С оглед всичко изложено въззивниците искат отмяна на атакуваното решение на СлРС като неправилно и незаконосъобразно, и постановяване на ново, с което да се уважи изцяло молбата им, да се издаде заповед за търсената защита. Няма претенция за разноски по делото.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по жалбата страна е подала писмен отговор, с който оспорва като неоснователна въззивната жалба, твърди, че първоинстанционният съд правилно е отхвърлил молбата. Излага подробни съображения, с които последователно оборва всички релевирани оплаквания. Заявява, че молителите носят доказателствена тежест за установяване на упражненото домашно насилие, а от събраните доказателства, които обсъжда в изложението си, не може да се направи обоснован извод за извършване от ответника на действия, които да могат да се квалифицират като домашно насилие. Правилно съдът е приел, че е оборена доказателствената сила на декларацията по чл. 9 ал. 3 от ЗЗДН. Поради това моли въззивния съд да остави без уважение жалбата и потвърди атакувания акт. Не претендира разноски.

Няма направени нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на производството.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з. от въззивниците, редовно призовани, /вторите двама – чрез първата като тяхна майка и законова представителка и се представляват от нея в процеса/, лично се явява пор. № 1, за нея се явява и процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа въззивната жалба и иска въззивният съд да отмени решението и уважи молбата, като предостави мерки за закрила от домашно насилие, развива и аргументация в защита по същество, с която преповтаря доводите и съображенията, изложени пред първата инстанция и с въззивната жалба пред тази. Няма нови доказателствени искания, иска повторен разпит на децата от въззивния съд, като искането е оставено без уважение с мотивирано определение. Първата въззивница като процесуален представител по закон на вторите двама – нейни малолетни деца, поддържа от тяхно име въззивната жалба и иска уважаването й по аналогични съображения с тези на нейния пълномощник. Разноски не са претендирани.

В с.з. въззиваемият, редовно призован, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва въззивната жалба на молителите, като я счита за неоснователна, моли да бъде оставено в сила като правилно и законосъобразно обжалваното решение. Поддържа изцяло писмения отговор. Няма доказателствени искания. Няма претенция за разноски.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, тъй като отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху атакувания съдебен акт, в рамките, поставени от жалбата, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС  доказателства, намира, че той е правилен, поради което следва да бъде оставен в сила.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Не са налице твърдените нарушения както на процесуалните правила, така и на материалноправните разпоредби.

Правопораждащите според молителката З.Д.-К. /действаща лично и като законен представител на малолетните си деца С. и Г./ факти са упражнено от ответника спрямо нея и децата им домашно насилие в две сходни ситуации, развили се съответно на 09.03.2019г. и 16.03.2019г. около 10.00 ч. в двора на дома й на ул. „Предел“ № 6, в гр. Сливен и единствено комплексът от тези събития влиза в обсега на доказване в настоящото производство.

Въведените твърдения касаят конкретни събития и действия от страна на ответника по молбата и именно тяхната преценка в светлината на приложимите разпоредби на ЗЗДН, следва да се извърши в настоящия процес.

Доколкото за провеждане на правното съждение дали дадено поведение може да се квалифицира като форма на домашно насилие по смисъла на чл. 2 от ЗЗДН, е необходимо най-напред прецизно установяване на значимите юридически факти, а доколкото истинността на съдържанието на декларацията по чл. 9 ал. 3 от ЗЗДН, представена от молителката, е оспорена от ответника, в случая съдът следва да извърши познавателната си дейност чрез анализ на гласните и писмените доказателствени средства, обективиращи изявления на непреки очевидци на събитията, попадащи във фокуса на спора.

Писмените доказателства, касаещи непосредствено двата инцидента, представляват само сведенията, изготвени от органите на МВР, посетили адреса по сигнали, подадени от молителката в първия и от ответника – във втория случай, и те дублират гласните доказателства, представляващи свидегелските показания на същите полицаи, които съдът е събрал в първоинстанционното производство. Това са единствените доказателствени средства, свързани пряко с конкретните събития и даващи на съда възможност да изгради максимално достоверна фактическа обстановка.

Тя се очертава по следния начин: Ответникът по молбата, като бивш съпруг на първата молителка и баща на вторите двама – техни малолетни деца, е предприел действия за реализиране на одобрен от бракоразводния съд режим на лични контакти с децата, като за целта е отишъл около 10.00 ч. на 09.03.19г. в къщата, където те живеят с майка си. Последната отказала да приготви и пусне децата, като го уведомила, че тази дата не попада в утвърдения график, ответникът настоявал да ги вземе и докато молителката подавала сигнал на тел. 112, той се консултирал по телефона с адвоката си и междувременно отишъл в РПУ, за да търси съдействие. Полицейски екип посетил жилището на молителката, където дежурните полицаи изяснили ситуацията и го уведомили по телефона, че в този ден няма призанти правомощия да иска осъществяване на режима на виждане. Няма данни в хода на събитията, по време на устните пререкания ответникът да е отправял обиди и заплахи както към молителката, така и към децата или пред тях, нито да е извършвал физическо посегателство над някого от тримата, респективно – опит за такова.

По сходен начин са протекли нещата и на втората релевирана дата – 16.03.19г., когато, макар вече да е било активно правото на ответника на лични контакти с малолетните му деца, той отново не е успял да го осъществи поради нежеланието на последните. Когато около 10.00 ч. той отишъл в дома им, те излезли на двора с майка си, но отказали да тръгнат с него, а проведен спор с молителката  го мотивирал да се обади на тел. 112, в резултат на което отново пристигнал полицейски екип. Дежурните установили за какви отношения се касае, разговаряли с майката и тя ги уверила, че не се противопоставя на взимането на децата от баща им. Децата обаче изразили нежелание за това и ответникът сам напуснал адреса. Молителката споделила, че в миналото ответникът ги е биел. Както в писмените сведения за проверката, така и пред съда, полицаите не сочат нито да са присъствали на кавга, скандал, стълкновение /физическо или словесно/, на отправяне на обиди или заплахи към молителката или децата, нито пък молителката им се е оплакала за такова поведение преди пристигането им. Децата са били видимо спокойни, без признаци на уплаха или разстроеност.

В обобщение настоящият състав приема за доказани и несъмнени само тези факти и обстоятелства, за които констатира едновременно пряко или косвено потвърждение в свидетелските показания и писмените доказателства, отнасящи се за тези от тях, на които молителите основават искането си за предоставяне на защита от домашно насилие.

Така, приведени към приложимите правни разпоредби, горните констатации не откриват своя аналог.

Според нормата на чл. 2 ал. 1 от ЗЗДН за домашно насилие се счита „всеки акт на физическо, сексуално, психическо, емоционално или икономическо насилие, както и опитът за такова насилие, принудителното ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права“, извършени спрямо тези лица, които по-нататък разпоредбата изброява като обекти на забранените действия. С чл. 2 ал. 2 от ЗЗДН изрично и императивно се постановява, че „за психическо и емоционално насилие върху дете се смята и всяко домашно насилие извършено в негово присъствие“.

От своя страна в чл. 3 от ЗЗДН лимитативно е очертан и кръгът от субектите, чиито действия се санкционират от този закон. Несъмнено е, че страните по делото попадат в обхвата на регулация на ЗЗДН.

При съпоставка на констатираните действия на ответника със законовото определение, този въззивен състав намира, че те не представляват никоя от изброените проявни форми на насилие, по отношение на никой от молителите, нито дори опит за такова.

Най-общо насилието е действие или поведение, насочено срещу друг човек /или собствената личност/, което предизвиква физическо, психическо и емоционално страдание.

В случая твърдяните конкретни действия изключват физическото, сексуалното и икономическото насилие, тъй като не притежават основните им белези. Съдът счита, че те не могат да бъдат квалифицирани и като емоционално или психическо насилие, като каквото са определени те в молбата, с която е направено искането за защита.

Психическото насилие представлява  въздействие върху психиката на жертвата, с което й се причинява тормоз, който от своя страна е легално дефиниран като „непристойно поведение, осъществявано през определен период от време, многократно или систематично и изразено чрез физически действия, писмено или устно, с жестове или други действия, извършени умишлено, които могат да накърнят физическата и психологическата цялост на друго лице.” Тоест - психическото насилие се изразява в това, че едно лице, чрез начина по който се отнася спрямо друго, предизвиква попадането на последното в състояние на психологическа травма, от рода на тревожност, депресия или пост-травматичен стрес.

От своя страна при емоционалното насилие отново въздействието е върху психиката на жертвата, но при него се увреждат емоциите й – чувства и мисли, свързани с преживявания от негативния спектър. Разликата е в продължителността на въздействието, трайността на последиците и дълбочината на посегателството, поради което емоционалното насилие е по-лека форма на психическото.

В молбата са посочени два конкретни и самостоятелни случая, поради което съдът е обвързан да търси прояви на твърдените форми на насилие само в техния контекст. Така, в настоящия случай не се доказва проявление на описаното по-горе въздействие върху молителите. Дори да се приеме, че тонът на общуване между бившите съпрузи е бил груб, нервен и укорителен, следва да се посочи, че не всяко разногласие между настоящи и бивши съпрузи, дори когато е осъществено с крайни и резки средства, автоматично следва да бъде квалифицирано като домашно насилие, тъй като идеята, че такова представлява абсолютно всеки един акт на невъзпитание, всяко излизане от добрия тон или всяка проява на негативна емоционалност в общуването, тангира с абсурд.

Естествените човешки взаимоотношения предполагат конфликни ситуации, при които поведението на участниците е неприемливо, но те предполагат и разумното им и доброволно разрешаване като главен способ за регулиране. С още по-голяма сила това важи когато в отношенията фигурират малолетни деца. Съдебната намеса би следвало да е субсидиарен похват, поради което следва точно да се прецени за всеки отделен случай, ако се касае за инцидентна проява, дали дадено поведение е насочено към увреждане на адресата му /тоест – е налице насилие по смисъла на ЗЗДН/, или то е  страничен резултат от неподходящ израз на собствените преживявания на дееца. Единствено, ако последното се превърне в система, би могло да се отчете като форма на насилие, тъй като самият факт на повтаряемост на поведението е в състояние  да създаде психична травма или да въздейства на самочувствието на пострадалия.

В тази връзка въззивният съд счита, че посочените общо в молбата твърдения за постоянно обидно и заплашително поведение на ответника през времетраенето на брака, което имало преимуществено вербален характер, но е предизвикало трайни психически последици и у децата и у майка им, не могат да се вместят като правопораждащ факт в настоящото производство, както поради неконкретността им, така и поради невключването им в пределите на търсената защита, очертани с петитума, и концентриране на претенцията около събитията на 09 и 16 март 2019г., които само са предмет и на декларацията по чл. 9 ал. 3 от ЗЗДН. Това от своя страна ги е направило голословни, неподкрепени с доказателства и негодни да предизвикат целения с подаването на молбата правен ефект.

Именно по тази причина са неотносими и не могат да се отразят на крайния резултат в това производство и събраните посредством социалните доклади, докладите относно предоставянето на социални услуги, извършените оценки на „дете, участващо в правни процедури“ и изслушването на малолетните деца в „синя стая“ доказателства. От една страна, дори да се приеме, че в предходни случаи и нееднократно ответникът е осъществявал някакви актове на домашно насилие спрямо молителката и малолетните им деца, които не са били установени по надлежен ред и не са били санкционирани със заповед за защита, това не може механично да бъде пренесено в настоящия спор и par excellence да предпостави заключение, че отново е упражнено такова. Законодателят се е постарал да осигури равно право на защита на двете страни, като е разписал в ЗЗДН доказването ad hoc на всеки един акт на домашно насилие, защита от който се претендира от легитимирания субект.

От друга страна тези доказателства могат безспорно да се отнесат към общото състояние на децата, за което описаните процедури също са допринесли. Съдът намира, че за целите на настоящото производство „разпитът“ на двете деца, дори в условията на „синя стая“, е травмиращо обстоятелство без реална доказателствена стойност. Показанията са разпокъсани, непоследователни и несъвпадащи помежду си касателно двата конкретни случая. Долавят се на места и признаци на заученост, тъй като показанията излизат извън общата линия на изложението без логическа връзка с дадена поредица от събития, част от изявленията търпят алтернативна интерпретация. Най-общо обаче може да се открие достатъчно съвпадение с горните, възприети от съда на базата на другите събрани доказателствени средства, фактически констатации. Тоест – вредата от изслушването надминава ползата от получената информация.

Без да се съмнява в компетентността и професионализма на изготвилите различните доклади и оценки служители на оторизираната за това институция, въззивният съд счита, че сама по себе си констатацията им, /дори само въз основа на възпроизведени пред служителите разкази/, относно възприятията, чувствата, преживяванията и страховете на децата, не може да послужи в това специфично производство като доказателствено средство, в което единствено се изследва наличието на конкретни насилнически прояви, в конкретните два случая, конкретно от ответника. Причините за стреса и негативните изживявания на децата са комплексни, многопластови и не могат да се търсят в изолирана ситуация.

По този въпрос, и с оглед закрила на „висшия интерес на детето“, съдът може да посочи единствено, че генезисът, ескалацията и статуквото на влошените отношения на родителите са безразлични за производството по ЗЗДН. Но всяко здраво, пълнолетно лице, имащо качеството „родител“, е натоварено с отговорност спрямо детето си и негов главен приоритет следва да бъдат нуждите и интересите на това дете /особено когато то е малолетно/, а те не трябва да са пречупени през личния му интерес и желания. Естествено задължение на родителя – независимо дали е този, при когото то живее, или е този, който има ограничени контакти с него -  е да съобразява поведението си най-напред с отражението, което то би имало върху детето му. Неспособността или нежеланието да прави това, от една страна - ако е резултирало в някаква форма на домашно насилие по смисъла на ЗЗДН, неизбежно води до намесата на държавата за прекратяване и предотвратяване на това нежелано поведение. От друга страна, ако този инструментариум се използва произволно и безогледно, с оглед постигане на страничен на целите на закона резултат, това пък ще доведе до мултиплициране на емоционалните вреди за детето и то може да се превърне в средство за въздействие, а не в обект на обич и грижа.

Така, в обобщение, молителите не са доказали наличието на всички предпоставки, поставящи в действие механизма на защита, предвиден в ЗЗДН. Ето защо молбата се явява неоснователна и не следва да бъде уважавана. Като е достигнал до същия краен правен извод, първостепенният съд е постановил правилно и законосъобразно решение. Поради това въззивната жалба, като неоснователна, следва да се остави без уважение, а атакуваното решение – да бъде оставено в сила, съгласно разпоредбата на чл.17 ал. 5 от ЗЗДН.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски и за въззивната инстанция следва да се възложи на въззивниците, които следва да понесат своите както са направени, въззиваемият не е претендирал и доказвал разноски и такива не следва да му се присъждат.

На основание чл. 11 ал. 3 от ЗЗДН въззивниците следва да заплатят д.т. по сметкана СлОС в размер на 12, 50 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

 

Р     Е     Ш     И  :

 

                                               

ОСТАВЯ В СИЛА  първоинстанционно решение № 556/17.05.2019г. по гр.д. № 1109/19г. на СлРС, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ОСЪЖДА З.Г.Д.-К. и С.А.К. и Г.А.К. - чрез тяхната майка и законова представителка З.Г.Д.-К., да заплатят по сметка на СлОС д.т. в размер на 12, 50 лв.

 

Решението не подлежи на касационно обжалване.                     

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: