Р Е Ш Е Н И Е

№ 148

Град Сливен, 09.10.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Окръжен съд Сливен, Гражданско отделение, Първи въззивен състав, в открито съдебно заседание на осемнадесети септември две хиляди и деветнадесета година, в състав:

     ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

                                                                               ЧЛЕНОВЕ:МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                                        Мл.с.: ЮЛИАНА ТОЛЕВА

 

при секретаря Радост Гърдева, като разгледа докладваното от мл. съдия Толева въззивно гражданско дело № 368 по описа на Окръжен съд Сливен за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

 

Образувано е по въззивна жалба на Б.А.И., ЕГН: ********** чрез процесуален представител адвокат Н.П. *** срещу решение № 601 от 29.05.2019 г., постановено по гражданско дело № 6439/2018 по описа на Районен съд Сливен.

С процесното решение първоинстанционният съд е отхвърлил предявеният от Б.А.И., ЕГН: **********, адрес: *** срещу Главна Дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ към МВР, седалище: град София, ул. „Пиротска“ № 161 иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 229, ал. 1, т. 9 вр. чл. 212, ал. 5, т. 2, предл. второ ЗМВР, обнародван в ДВ бр.122 от 19.12.1997г. (отм.) и чл. 212, ал.1, т. 3 вр. чл. 211, ал. 5, т. 2 предл. второ ЗМВР, обнародван в ДВ бр.17 от 24.02.2006г. в сила от 01.05.2006 г. (отм.) за признаване за установено правото на ищеца на допълнителен платен годишен отпуск поради положен извънреден труд над 50 часа на тримесечие в периода от 01.01.2003г. до 30.06.2014г., както следва по 4 дни допълнителен платен годишен отпуск за положени от ищеца 32 часа извънреден труд над 50 часа за всяко от тримесечията на процесния период или общо 184 дни, като неоснователен поради погасяване правото по давност. Съобразно изхода на спора Б.А.И. е осъден на основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 ГПК да заплати на ответната страна разноски в размер на 100 лева юрисконсултско възнаграждение.

Срещу горецитираното решение е подадена въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство Б.А.И., действащ чрез процесуалния си представител адвокат Н.П. ***. Въззивникът оспорва изцяло първоинстанционното решение като нищожно, алтернативно недопустимо или неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излага доводи, че решението противоречи на основни конституционни, гражданскоправни и трудовоправни принципи. Постановено е при неспазване тълкуването, което Конституционният съд на Република България е дал в Решение № 12/2010 по к.д. № 15/2010г. относно характера на правото на платен годишен отпуск. Сочи, че съдът не отчитал промяната в нормативната уредба на правото на отпуск като основно субективно трудово право, а по-скоро тълкувал същото като задължение на носителя му. Във връзка с изложените доводи цитира решения на Конституционен съд на Република България, които счита, че третират правото, предмет на настоящия спор.Твърди, че съдът неправилно е приложил института на погасителната давност спрямо субективното право на отпуск, както и че не е съобразил нормативната уредба относно реда за ползване на допълнителен платен годишен отпуск. Твърди се, че субективното право на отпуск, бидейки потестативно право, не се погасява по давност, доколкото давностни или преклузивни срокове се прилагат за потестативните права само, ако са предвидени в изрична правна норма. Намира, че произнасянето на съда по възражението на ответника за изтекла погасителна давност за упражняване субективното право на допълнителен платен годишен отпуск, представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като възражението за давност било неотносимо към настоящия спор. В тази връзка навежда, че ищецът е искал само да установи със сила на пресъдено нещо правото си на допълнителен платен годишен отпуск, а възражението за погасителна давност би следвало да бъде разгледано само при предявен осъдителен иск. Навежда довод, че спорното материално право не било индивидуализирано в диспозитива на решението, посочва, че съдът не е разгледал самостоятелно всеки един от предявените кумулативно обективно съединени искове и не е конкретизирал кои права и в какъв обем са възникнали. Твърди, че съдът, произнасяйки се по въпроса дали ищецът има право на допълнителен платен годишен отпуск се е произнесъл по непредявен иск.

Излага съображения, че процесното решение нарушава и принципа на осигуряване реална възможност за ползване на платения отпуск,  провъзгласен в Конвенция № 52 на Международната организация на труда. В тази връзка сочи, че решението противоречи и на практиката на Съда на Европейския съюз по тълкуването на чл. 7 от Директива 2003/88 ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 04.11.2003г. относно някои аспекти на организацията на работното време, обективирана в решение по дело C-684/16 и в решение, чиито мотиви въззивникът цитира без да посочва номера на делото.

Моли съда да прогласи първонстанционното решение за нищожно, а ако счете, че е валидно да го обяви за недопустимо и да върне делото на първата инстанция с указания за правилно приложение на закона алтернативно да отмени решението и да постанови ново. Моли за присъждане на сторените разноски за първа и въззивна инстанция.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба (по електронната поща на Районен съд Сливен) от въззиваемия Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“– МВР чрез процесуален представител старши юрисконсулт Т.С.. Въззиваемият намира първоинстанционното решение за валидно, допустимо и правилно, а подадената жалба за неоснователна. Излага съображения, че цитираните от въззивника Решения на Конституционния съд на Република България са неотносими към предмета на настоящия спор. В тази връзка сочи, че цитираното от въззивника Решение на Конституционния съд на Република България № 12/2010 по к.д. № 15/2010 отхвърля искането за установяване на противоконституционност на нормата на чл. 176, ал. 3 (сега чл. 176а – ДВ, бр.18 от 2011г.) от Кодекса на труда, която предвижда погасяване по давност на правото на ползване на отпуск. Въззиваемият оспорва и довода на въззивника, че съдът не се е произнесъл по предявения установителен иск с твърдение, че съдът се е произнесъл именно по установителния иск и в мотивите на решението си е установил, че ищецът е имал право на допълнителен платен годишен отпуск, като е изложил за кои периоди в какъв размер и законосъобразно се е произнесъл по релевираното възражение за давност за всеки един от исковите периоди. Във връзка с гореизложеното се оспорва като неоснователно твърдението на въззивника, че съдът е нарушил принципа на диспозитивното начало, прогласен в чл. 6 ГПК, произнасяйки се по непредявен иск. Счита, че неправилно въззивникът се е позовал на практика на Съда на Европейския съюз, постановенa по преюдициално запитване по тълкуването на чл. 7 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 04.11.2003г. относно някои аспекти на организацията на работното време, като в подкрепа на твърдението си цитира Заключения на Генералния адвокат по дело № C-619/16 Sebastian W. Kreuziger/ Land Berlin и C-684/16 Max – Planck – Gesellschaft zur Förderung der Wissenschaften eV/Tetsuji Shimizu. Посочва и решения на Окръжен съд Сливен, постановени по дела с идентичен на процесното предмет. В заключение въззиваемият моли съда да потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно, а въззивната жалба да остави без уважение. Прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение и претендира разноски.

 

В откритото съдебно заседание по делото въззивникът  чрез процесуалния си представител адвокат Н.П. поддържа въззивната жалба. В хода на устните състезания  моли съда да отмени първоинстанционното решение и да уважи предявения иск по изложените във въззивната жалба подробни съображения. Претендира присъждане на разноски за двете инстанции.

Въззиваемият Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ редовно призована, не се явява процесуален представител по закон или по пълномощие.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така както е изложена в мотивите на решението е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 ГПК, ПРЕПРАЩА и своята към нея.

При така установената фактическа обстановка съдът приема следното от правната страна на спора във връзка с наведените във въззивните жалби пороци на оспорения съдебен акт:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимиран правен субект срещу акт на съда, който подлежи на въззивна проверка, поради което е процесуално допустима. Жалбата са редовна, тъй като отговаря на изискванията на чл. 260, т. 1, 2, 4 и 7 и чл. 261 ГПК, поради което същата следва да се разгледа по същество.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо. Напълно неоснователни са направените с въззивната жалба възражения за нищожност и недопустимост на обжалвания съдебен акт. Не са налице основания, обуславящи нищожност на постановеното решение, нито с него, районният съд се е произнесъл по правен спор, с който не е сезиран, не е налице „изместване“ предмета на делото. Районният съд при спазване на всички правила на процеса, в законен състав, с напълно ясно решение и ненакърнявайки основния правен ред в страната, е разгледал и се е произнесъл по предявената искова претенция с надлежен съдебен акт.

Настоящият състав на въззивния съд споделя изложените от първоинстанционния съд съображения за допустимост на исковата претенция, с оглед наведените в процеса от ответната страна възражения за нейната недопустимост. Предявеният иск е за установяване правото на служителя на компенсация с допълнителен платен годишен отпуск на положен от него извънреден труд. Съгласно установената съдебна практика, в това число задължителната такава, постановена от ВКС, посоченият иск е допустим. Всеки може да предяви установителен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК, за да установи съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато има интерес от това. Правният интерес на ищеца се извежда от необходимостта за установяване по надлежния ред на предпоставките, при които възниква правото му да бъде компенсиран с допълнителен отпуск за положен труд в извънработно време, което право се оспорва от ответната страна.

 

Предвид извода на съда за валидност и допустимост на първоинстанционното решение, следва да бъде извършена проверка на правилността на решението при съобразяване на посочените във въззивната жалба оплаквания.

Районен съд Сливен е бил сезиран с иск с правна квалификация по чл. 124, ал. 1 ГПК вр. с чл. 229, ал. 1, т. 9, вр. чл. 212, ал. 5, т. 2, предл. второ ЗМВР (обн. ДВ, бр.122 от 19.12.1997г., отм. с ДВ, бр. 17 от 24.02.2006г., в сила от 01.05.2006г.), съответно чл. 212, ал.1, т. 3 вр. с чл. 211, ал. 5, т. 2, предл. 2 ЗМВР (обн. ДВ, бр. 17 от 24.02.2006г., в сила от 01.05.2006г.)

Предмет на иска, с който е бил сезиран Районен съд Сливен е да се установи правото на компенсация на положен от ищеца извънреден труд над 50 часа за тримесечен период с допълнителен отпуск, т.е. да се установи дали са налице предпоставките за такава компенсация, след което да се определи и точната продължителност /брой дни/ на този отпуск. Безспорно обуславящия въпрос /той е бил спорен пред районния съд, но не е въведен като такъв във въззивното производство/ е положен ли е от ищцата труд извън редовното работно време, каква е неговата продължителност и има ли такъв над 50 часа на тримесечие. Предмет на делото пред въззивния съд, противно от заявеното във въззивната жалба, не е правото на ползване на допълнителния отпуск (то е безспорно установено), а установяване на предпоставките за възникването му като компенсация на положен извънреден труд.

Настоящата инстанция не споделя твърдението във въззивната жалба, че първоинстанционното решение нарушава основни конституционни, гражданскоправни трудовоправни принципи. На първо място твърдението е бланкетно. Въззивникът посочва единствено, че с решението си съдът е нарушил принципа за неотменимост и гарантираност на основните конституционни права. От последващите му доводи в тази връзка става ясно, че същият има предвид правото на отпуск. Аргументите на въззивника са неясни, липсва последователност на изложението. С решението си Районен съд Сливен не е отрекъл правото на допълнителен платен годишен отпуск на въззивника, точно обратното достигнал е до извода, че същият е имал право на компенсация за положения извънреден труд чрез ползване на допълнителен платен годишен отпуск в размер на 12 дни за всяка от годините за исковия период, но не е упражнил правото си на компенсация и същото е погасено по давност предвид наведеното от ответника възражение за давност.

 Цитираните във въззивната жалба извлечения от Решение № 12 от 11.11.2010г. по конституционно дело № 15/2010г. на Конституционният съд на Република България са посочени избирателно и са тълкувани превратно. С процесното решение Конституционният съд на Република България е обявил за противоконституционни § 3е от Преходните разпоредби на Кодекса на труда (§ 20, т. 2 от Закона за изменение и допълнение на Кодекса на труда – ДВ, бр. 58, от 2010 г.) и § 8а от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за държавния служител (§ 21, т. 5 от Закона за изменение и допълнение на Кодекса на труда – ДВ, бр. 58 от 2010 г.), като с тези норми законодателят е предвидил неизползваният до 1 януари 2010 г. платен годишен отпуск за предходни календарни години може да се ползва само до 31 декември 2011 г. Конституционният съд е счел, че с нормата се нарушава принципа на забрана за обратно действие на законите, което в случая води до отмяна на по- рано възникнали права. Спорът, предмет на настоящото производство, не е аналогичен, тъй като се касае за възникнало за служителя право на компенсация за положен извънреден труд чрез упражняване право на ползване на допълнителен платен годишен отпуск. Въззивникът посочва и други решения на Конституционния съд като цитира откъси от техните мотиви, които са неясни, липсва логическа свързаност и за въззивния съд не става ясно в каква връзка са посочените тези решения. Още повече, че тези решения тълкуват съвсем различни въпроси от спора, предмет на настоящото производство и няма как да бъдат приложени към него.

Приложимата нормативна уредба за исковия период е ЗМВР (обн. ДВ, бр.122 от 19.12.1997г., отм. с ДВ, бр. 17 от 24.02.2006г., в сила от 01.05.2006г.) и ЗМВР (обн. ДВ, бр. 17 от 24.02.2006г., в сила от 01.05.2006г., отм. с ДВ, бр. 53 от 27.06.2014г.). Съгласно нормата на чл. 229, ал.1, т. 9 ЗМВР отм. (обн. ДВ, бр.122 от 19.12.1997г.) и аналогичната ѝ норма на чл. 212, ал. 1, т. 3  ЗМВР  отм. (обн. ДВ, бр. 17 от 24.02.2006г.), съгласно които държавните служители на Министерство на вътрешните работи имат право на допълнителен платен годишен отпуск до 12 работни дни на година за положен извънреден труд над 50 часа за отчетен период.

Правото на отпуск е основно конституционно право на работниците и служителите, прогласено в нормата на чл. 48, ал. 5 от Конституцията на Република България. Осигуряването на право на платен годишен отпуск на работника или служителя означава предвиждането му в Конституцията и съответните закони, определяне размера му, в някои случаи определяне минималната законова норма на този размер и определяне реда за ползване. В този смисъл е Решение № 12 от 11.11.2010г. по конституционно дело № 15/2010г. на Конституционният съд на Република.

От установената от Районен съд Сливен фактическа обстановка, възприета и от въззивния състав, се доказва, че въззивникът е държавен служител по смисъла на ЗМВР, същият е служител на длъжност „пожарникар“ в Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ Регионална служба град Сливен, както към исковия период 01.01.2003г. – 30.06.2014г., така и към момента на подаване на исковата молба. Установява се, че за всяка година от исковия период въззивникът е положил извънреден труд над 50 часа за отчетен период (в случая тримесечие), който съгласно нормите на 229, ал. 1, т. 9 вр. с чл. 212, ал. 1, т. 3 ЗМВР (обн. ДВ, бр.122 от 19.12.1997г.) (отм.) и аналогичната ѝ норма на чл. 212, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 211, ал.5, т. 2 ЗМВР (обн. ДВ, бр. 17 от 24.02.2006г.) (отм.) следва да се компенсира с допълнителен платен годишен отпуск в размер на до 12 дни годишно. Съгласно нормите на ЗМВР извънредният труд до 50 часа на отчетен период се компенсира с парично обезщетение, а над тази норма се компенсира с допълнителен платен годишен отпуск, който може да бъде до 12 дни годишно, тоест 96 часа. За всяка от годините въззивникът е положил над 96 часа извънреден труд, следователно за него е възникнало право на компенсация с допълнителен платен годишен отпуск в максималния предвиден размер - 12 дни за всяка година.

За да упражни правото си на компенсация за положения извънреден труд чрез  допълнителния платен годишен отпуск, въззивникът е следвало да прояви активност като извърши волеизявление подаде молба до работодателя си да му разреши използването на отпуска. Правото на ползване на платен годишен отпуск е по своята същност потестативно право и както всички потестативни права се упражнява с едностранно волеизявления от едната страна по правоотношението, в случая служителя до другата – работодателя. За въззивника е била налице възможност да извърши компенсация за положения извънреден труд, ако в определен срок тя не бъде извършена от работодателя му  като след изтичането на всяко от  тримесечията, през които за въззивника е възникнало право на компенсация при спазване на съответния ред той е могъл да поиска от работодателя си да му бъде разрешено ползването на допълнителния платен годишен отпуск. В този смисъл е Решение № 427 от 03.11.2011г. по гр.д. № 503/2010 IV г.о. на ВКС. По делото не са представени доказателства, от които да е видно, че въззивникът е направил искане да му бъде разрешено ползването на допълнителния платен отпуск. Представеното в съдебно заседание е заявление за ползването му с дата 02.04.2019г., след подаване на исковата молба. Безспорно е, че погасителната давност не може да започне да тече преди правото, което се претендира да е възникнало. А правото на служителя да извърши компенсация чрез отправяне на волеизявление до работодателя за ползване на полагаемия допълнителен платен годишен отпуск  е възникнало след изтичане на всяко от тримесечията през периода. Настоящият състав намира, че правото на компенсация е тясно свързано с облигационната претенция за заплащане на обезщетение за неизползвания допълнителен платен годишен отпуск при прекратяване на  трудовото/служебното правоотношение, разликата е, че по време на действието на служебното правоотношение обезщетението за положения извънреден труд над 50 часа на тримесечие е допълнителен платен годишен отпуск, а след прекратяване на правоотношението за неизползваната, но полагаща се компенсация чрез допълнителен отпуск се изплаща парично обезщетение. Предвид изложеното настоящият състав намира, че за правото на компенсация се прилага кратката тригодишна давност. Това потестативно право се погасява с тригодишна давност, а ако служебното правоотношение е било прекратено на мястото на потестативното право на служителя, което вече не може да бъде упражнено възниква вземане за парично обезщетение.

Ответникът своевременно е направил възражение за погасителна давност с отговора на исковата молба. Настоящият съдебен състав не споделя довода на въззивника, че Районен съд Сливен е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила като е разгледал възражението за погасителна давност, което е било неотносимо към иска. Разглеждането на възражението за погасителна давност е въпрос, който засяга спорното материално право, поради което съдът не е допуснал никакво нарушение на процесуалните норми. На следващо място възражението не е неотносимо към предмета на спора, доколкото правото на компенсация на положения извънреден труд чрез ползване на допълнителен платен годишен отпуск е потестативно и същото се погасява по давност, доколкото нито правната теория, нито съдебната практика отричат приложението на института на погасителната давност спрямо потестативните права.

Правото на въззивника - ищец в първоинстанционното производство да извърши компенсация за положения извънреден труд чрез ползване на допълнителен платен годишен отпуск за периода 01.01.2003г. –30.06.2014г. е погасено по давност, доколкото вземането за компенсация възниква след изтичането на всяко тримесечие в исковия период и се погасява с кратката тригодишна давност, следователно за последното тримесечие правото на компенсация е възникнало на 01.07.2014г. и давността за упражняването му е изтекла на 01.07.2017г. Исковата молба е подадена на 20.11.2018г. С оглед горното предявеният иск се явява неоснователен поради погасяване на правото на компенсация чрез ползване на допълнителен платен отпуск по давност.

Неоснователно е и възражението на въззивника, че в диспозитива на решението районният съд не се е произнесъл по всички обективно кумулативно съединени искове. Предявен е един установителен иск за установяване право на ползване на допълнителен платен годишен отпуск за всяка една от годините от исковия период и районният съд се е произнесъл по предявения иск като е стигнал до извода, че ищецът е имал право на допълнителен платен годишен отпуск, като е изложил за кои периоди в какъв размер и законосъобразно се е произнесъл по релевираното възражение за давност за всеки един от исковите периоди.

За пълнота на изложението следва да се отбележи, че посочените от въззивника извлечения от съдебни решения на Съда на Европейския съюз по отправени преюдициални запитвания по тълкуването на чл. 7 от Директива № 2003/88/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на работното време са неясни, логически несвързани, въззивникът не е посочил конкретния номер на делата, по които са постановени цитираните решения. Настоящият състав отбелязва, че чл. 7, § 1 от Директива № 2003/88/ЕО задължава държавите – членки да гарантират правото на всеки работник на платен годишен отпуск в размер на минимум четири седмици при съобразяване условията на придобиване на право и предоставяне на отпуск, предвидени в националните законодателства. Тази разпоредба на директивата е неотносима към настоящия спор. В чл. 7, § 2 от Директива № 2003/88/ЕО се съдържа забрана минималният период на платен годишен отпуск да бъде заместен с финансова компенсация освен при прекратяване на трудовото правоотношение. Тази норма има, макар и индиректно отношение, към предмета на настоящия спор, доколкото признаване за установено, че ищецът има право на ползване на допълнителен годишен отпуск за исковия период отваря пред същия възможността при бъдещо прекратяване на служебното си правоотношение да поиска изплащане на парично обезщетение за полагащия се, но неизползван отпуск за исковия период. В тази връзка ОС Сливен напълно споделя цитираните от въззиваемия заключения на Генералния адвокат по дела № C-619/16 Sebastian W. Kreuziger/ Land Berlin и C-684/16 Max – Planck – Gesellschaft zur Förderung der Wissenschaften eV/Tetsuji Shimizu, съгласно които трябва да се следи предвидената възможност за изплащане на парично обезщетение за неизползвания полагащ се отпуск при прекратяване на трудовото правоотношение да не създава предпоставки за злоупотреба от страна на работниците и служителите и да бъде използвана от тях като средство за натрупване на дните отпуск с цел получаване на парично обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение.

 

Следва да се отбележи, че настоящия състав не приема съображенията, изложени от районния съд за приложимост на разпоредбата на чл. 59, ал. 5 ЗДСл (изм. и доп. ДВ бр.58 от 2010г., в сила от 30.07.2010 г.) и актуалната редакция на нормата в чл. 59а ЗДСл. Въпреки това, тъй като крайните правни изводи за неоснователност на исковата претенция съвпадат, то обжалваното първоинстанционно решение следва да се потвърди. 

 

По разноските:

 

С оглед изхода на спора правилно районният съд е възложил тежестта за заплащане разноските на ответната страна на ищеца, на основание чл.78, ал.3 и ал.8 от ГПК.

В настоящото производство разноски претендират и доказват и двете страни. С оглед извода на въззивния съд за неоснователност на въззивната жалба право на разноски има въззиваемия. Въззивникът следва да понесе своите разноски, така, както ги е направил и да заплати разноските на другата страна. Доколкото въззиваемият е юридическо лице, което е представлявано от юрисконсулт за изчисляване размера на дължимото в настоящата инстанция юрисконсултско възнаграждение съдът приложи нормата на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 от Закона за правната помощ. Последната норма от своя страна препраща към Наредба за заплащането на правната помощ, съгласно която (чл.25, ал.1) за защита по дела с материален интерес се присъжда възнаграждение в размер от 100 – 300 лева. В настоящото производство въззиваемият е изготвил въззивна жалба, същият не се е явил в откритото съдебно заседание по делото, предвид което съдът намира, че е справедливо да му се присъди юрисконсултско възнаграждение в минималния предвиден размер от  100 лева.

 

 

Ръководен от гореизложеното Окръжен съд Сливен

 

 

                                                Р     Е     Ш     И  :

 

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 601 от 29.05.2019г., постановено по гражданско дело № 6439 по описа на Районен съд Сливен за 2018г., КАТО ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ОСЪЖДА Б.А.И., ЕГН: **********, с адрес *** да заплати на основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 ГПК на Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ към  МВР, с адрес: ********* сумата от 100 лева, представляваща направени по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение.

 

Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от получаването му от страните пред ВКС, при условията на чл. 280 ГПК.

 

 

                                                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                            

 

 

                                                                                              ЧЛЕНОВЕ: