Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   №154

 

гр. Сливен, 24.09.2019г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на осемнадесети септември през две хиляди и деветнадесета година в състав:               

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                МАРИЯ БЛЕЦОВА

ЧЛЕНОВЕ:       СТЕФКА МИХАЙЛОВА

мл.с. СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА

                                                                

при секретаря Кина Иванова, като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр.д. №377 по описа за 2019 година, за да се произнесе, съобрази следното:

 

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против Решение №648/06.06.2019г. по гр.д.№6790/2018г. на Сливенски районен съд, с което: 1. отхвърлен е като неоснователен и недоказан предявения на основание чл.26, ал.2, предл. последно, вр. чл.17, ал.1 от ЗЗД от Х.Н.Р. против С.Н.Р. и Г.И.И. иск за обявяване на нищожност на прикритата с дарение покупко-продажба, обективирано в нотариален акт от 12.04.2017г., №99, том ІІ, рег.№3937, дело №250/2017г. на нотариус Н. Стойчева, с район на действие СлРС за даряване на 1/20 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор №67338.414.86 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр.Сливен, с адрес: гр.Сливен, м.“Андреева чешма“, целият с площ 1304кв.м., с трайно предназначение: урбанизирана територия, начин на трайно ползване: ниско застрояване, ведно с всички подобрения в имота и на 1/20 ид.ч. от самостоятелен обект в сграда с идентификатор № 67338.525.35.2.7 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр.Сливен, с адрес: гр.Сливен, кв.“Б.“ бл.*, вх.*, ет.3*, ап.*; 2. Отхвърлен е като неоснователен и недоказан предявения от Х.Н.Р. против С.Н.Р. иск с правно основание чл.33, ал.2 от ЗС за изкупуване на ½ ид.ч. от поземлен имот с идентификатор №67338.414.86 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр.Сливен, с адрес: гр.Сливен, м.“Андреева чешма“, целият с площ 1304кв.м., с трайно предназначение: урбанизирана територия, начин на трайно ползване: ниско застрояване, ведно с всички подобрения в имота и от самостоятелен обект в сграда с идентификатор № 67338.525.35.2.7 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр.Сливен, с адрес: гр.Сливен, кв.“Б.“ бл.*, вх.*, ет.3*, ап.*, при действително уговорените условия за сумата от 9900лв. С Решението са присъдени разноски на ответниците в размер на 1430лв.

Въззивната жалба е подадена от ищеца в първоинстанционното производство Х.Н.Р. и с нея се обжалва първоинстанционното решение изцяло.

Въззивникът Х.Р. чрез пълномощника си адв. А.С. обжалва посоченото решение изцяло като неправилно, необосновано и незаконосъобразно. Счета, че районният съд неправилно е интерпретирал и оценил събраните по делото писмени и гласни доказателства, което довело до неправилност на правните му изводи. Гласните доказателства били преценени едностранно и непълно, при липса на мотиви относно оспореното от нея обратно писмо. Посочва подробно фактическите констатации на районния съд, отразени в решението, които счита за неправилно отразени. Прави анализ на събраните по делото гласни доказателства, като прави подробен разбор на същите и посочва кои от изложените в тях обстоятелства съдът неправилно не е установил и кои части неправилно не е кредитирал. Неправилно съдът приел, че се доказала истинността на оспореното обратно писмо, напротив, счита, че истинността на съдържанието му не била установено и моли същото да се изключи от доказателствения материал по делото. Подробно излага, установените според нея факти в производството и счита, че от тях се установило, че ответника С.Р. е във финансова и икономическа зависимост от свид. И.И., който бил на практика негов работодател и не е имал дарствено намерение спрямо Г.И., а желаел да продаде недвижимото си имущество, за да си набави парични средства, защото бил в затруднено финансово положение, финансова зависимост и зависимост от алкохол. Зависимостта от алкохола направила С.Р. податлив на чужди внушения и се отразила на волевата му способност да оцени и защити собствения си интерес. Поради финансовата и алкохолна зависимост му било внушено лошо отношение към близките роднини и му било внушено, че е изоставен от тях. Р. не установил никакви близки отношения с Г.И., които да предполагат намерение за надаряване. Ответниците не са уговаряли прехвърлителят да продължи за ползва прехвърленото имущество, в противен случай това е щяло да се отрази в нотариалния акт и прехвърлянето не е безвъзмездно за никоя част от имотите. Въззивницита счита, че от доказателствата се установява именно липсата на намерение у брат й да дарява когото и да е, а в ситуация на парична нужда, поради алкохолна зависимост, е търсил бърз начин да се набави парични средства, като прехвърли възмездно цялото си имущество без да го предложи на сестра си.  С оглед изложеното, въззивницата моли въззивния съд да отмени изцяло обжалваното решение като неправилно и незаконосъобразно и да постанови ново, с което да уважи изцяло исковите й претенции. Претендира присъждане на направените по делото разноски пред двете съдебни инстанции.  С въззивната жалба не са направени доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, подаден от насрещната страна – ответниците в първоинстанционното производство С.Н.Р. и Г.И.И..

В срока по чл.263, ал.2, вр. ал.1 от ГПК няма подадена насрещна въззивна жалба.

С отговора на въззивната жалба, въззиваемите С.Р. и Г.И. чрез пълномощника си адв. Х., оспорват изцяло твърденията във въззивната жалба. Въззиваемите намират постановеното първоинстанционно решение за правилно, законосъобразно и обосновано и молят съда да го потвърди. Намират твърденията, изложени във въззивната жалба за неоснователни и излагат подробни контрааргументи относно установените факти и анализа на събраните доказателства, като считат, че преценката на районния съд е правилна, а правните изводи – законосъобразни. Претендират присъждане на направените пред въззивната инстанция разноски.

С нарочно определение по реда на чл.267 от ГПК, въззивният състав се е произнесъл по направените с въззивната жалба доказателствени искания, като е оставил същите без уважение като неоснователни.

В съдебно заседание, въззивникът Х.Р., редовно призована, не се явява. Представлява се от процесуален представител по пълномощие адв. А.С., която поддържа въззивната жалба на изложените в нея основания и моли за уважаването й. Излага аналогични съображения. Моли съда да отмени обжалваното първоинстанционно решение и вместо него да постанови ново, с което да уважи исковите претенции. Претендира присъждане на направените по делото разноски пред двете инстанции.

В съдебно заседание, въззиваемите С.Р. и Г.И., редовно призовани, не се явяват и не се представляват. По делото е постъпил писмено становище от техния процесуален представител по пълномощие адв. Е.Х., която оспорва въззивната жалба и поддържа изложените в отговора на въззивната жалба съображения относно неоснователността на жалбата. Моли съда да потвърди обжалваното първоинстанционно решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски за въззивната инстанция.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и правилно.  

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Въззивният състав СПОДЕЛЯ изцяло ПРАВНИТЕ ИЗВОДИ на районния съд.  Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищеца накърнени права правна квалификация на предявения иск. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения.

Изложените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на атакуваното решение са неоснователни.

Сливенският районен съд е бил сезиран с предявени при условията на обективно кумулативно съединяване искове за прогласяване на нищожност на договор за дарение на по 1/20 ид.ч. от два недвижими имота, като привиден, прикриващ договор за покупко-продажба с правно основание чл.26, ал.2, предл. пето от ЗЗД и иск за изкупуване на ½ ид. ч. от двата недвижими имот с правно основание чл.33, ал.2 от ЗС.

І. Относно иска по чл.26, ал.2, предл.5 от ЗЗД:

Съгласно разпоредбата на чл.26, ал.2 от ЗЗД нищожни са договорите, които имат невъзможен предмет, договорите, при които липсва съгласие, предписаната от закона форма, основание, както и привидните договори. В случая, твърденията на ищцата в първоинстанционното производство е че сключения на 12.04.2017г., под формата на нотариален акт №99, том ІІ, рег.№3937, дело №250/2017г. на нотариус Н. Стойчева, с район на действие СлРС, договор за дарение на по 1/20 ид.ч. от два недвижими имота е нищожен, като привиден, прикриващ действителен договор за покупко-продажба.

Съгласно разпоредбата на чл.154, ал.1 от ГПК всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения. От тази разпоредба на закона следва, че подлежат на доказване конкретните факти, на които е основан искът или възражението. В случая, в тежест на ищцата е да докаже обстоятелствата, на които основава своята претенция, а именно факта на нищожността. Сключеният договор е привиден, когато страните са се съгласили, че няма да си дължат посочените престации. Налице е съзнавано несъответствие между воля и изявление, тъй като страните не желаят правните му последици. Ако страните са се съгласили, че няма да си дължат нищо, симулацията е абсолютна, а ако са се съгласили, че ще си дължат друго, симулацията е относителна. В тежест на страната, която претендира, че сделката е привидна, е да докаже симулацията.

В случая доказателствената тежест е изцяло за ищцата, която следва по пътя на пълното, пряко и главно доказване да установи по безспорен начин твърдяната относителна симулация – твърдението, че волята на страните е била да сключат договор за покупко-продажба, вместо обективирания външно в нотариалния акт договор за дарение. Тъй като тя е трето за сделката лице са допустими свидетелски показания и такива са били допуснати и събрани от първоинстанционния съд.

Въззивният състав споделя изцяло извода на районния съд, че с ангажираните доказателства, в т.ч. гласните такива, преценени в тяхната съвкупност и с останалия, събран по делото доказателствен материал, ищцата – въззивницата не е успяла да установи по безспорен начин твърдяната симулация. От доказателства по никакъв начин не е установено, че атакуваната сделка е възмездна, т.е. че е налице прикрита уговорка за получаване на продажна цена за прехвърленото право на собственост върху въпросните 1/20 ид.ч. части от правото на собственост върху двата недвижими имота и че такава е получена от дарителя С.Р..

Напротив, от събраните по делото гласни доказателства – показанията на св. И. и свид. Щ., неопровергани от останалите гласни доказателства, е установява, че действителната воля на дарителя С.Р. е била да извърши дарение, като прехвърли 1/20 ид. част от процесните имоти на ответника Г.И., за да благодари за помощта, която неговият баща – И.И. му е оказвал през годините в трудни моменти: осигурил му работа, помагал му финансово след излизането от затвора, осигурил му място за живеене, когато бил изпаднал в нужда и от години били в много добри приятелски отношения, подкрепял го. Поради това е налице благодарствено отношение, предмет на договора за дарение. Не е установена твърдяната от ищцата финансова зависимост на С.Р. от бащата на дарения Г.И. – свид. И.И., която единствено и само да мотивира сключването на атакуваната сделка.

В случая се касае за две отделни сделки, сключени една след друга, по които уговорките са различни, като намеренията на договарящите са били отразени и в съставените нотариални актове.

Следва да се отбележи, че представеното обратно писмо от 29.01.2019г., касае не договора за дарение, предмет на предявения иск, а другата сделка – последващата покупко-продажба на 9/20 ид.ч. от двата имота, поради което е неотносимо към предявения иск по чл.26, ал.2, пр.5 от ЗЗД. Същото не би могло да послужи и като косвено доказателство по отношение на първия договор за дарение, тъй като в него няма абсолютно никакви, дори и косвени уговорки относно дарените 1/20 ид.ч. от двата имота. Неотносими към иска са и фактите живее ли Р. в апартамента или не, тъй като те касаят последващата сделка – покупко-продажбата на 9/20 ид.ч. и нейната евентуална симулация, която обаче не е предмет на настоящото производство.

Следва да се отбележи, че твърдяното състояние на алкохолна зависимост на ответника Р. е ирелевантна в процесния казус, основан на основание за нищожност - симулация.

С оглед изложеното съдът намира, че искът с правно основание чл.26, ал.2, пр.5 от ЗЗД е неоснователен и недоказан и като такъв следва да се отхвърли.

ІІ. По иска за признаване право на изкупуване по отношение на идеалните части от процесните недвижими имоти, собственост на С.Р. с правно основание чл.33, ал.2 от ЗС: Правото на изкупуване на дял от съсобствен имот чрез заместване на купувача по договора за покупко-продажба със съсобственика е регламентирано с разпоредбата на чл. 33, ал. 2 ЗС, то е преобразуващо субективно материално право, признато на закона на онзи съсобственик, комуто не е предложено да изкупи разпоредена чрез покупко-продажба идеална част на друг съсобственик в полза на трето лице извън съсобствеността. Това право може да се защити и реализира чрез специално уредения иск по чл. 33 ЗС.

Така предявения иск е допустим, предявен в законоустановения двумесечен преклузивен срок. Съдът приема, че ищцата е узнала за извършената между двамата ответници покупко-продажба на 08.10.2018г. с получаването по електронен път на копия от двата нотариални акта, отразяващи двете сделки – договора за дарение и за покупко-продажба, като на 06.12.2018г. е подала исковата молба, с която е направила тази си претенция.

Въззивният състав споделя извода на районния съд за неоснователност на тази искова претенция.

Предпоставките за уважаване на този иск са следните: да е налице съсобственост върху недвижим имот; съсобственикът – ответник да е прехвърлил своя дял изцяло или отчасти на трето лице чрез договор за покупко-продажба; продажбата трябва да е действителна; приобретателят по договора за покупко-продажба трябва да е трето лице по отношение на съсобствениците, т.е. да не е един от тях и съсобственикът – ответник да не е предложил на ищеца да закупи дела му от съсобствения имот или да го е предложил при различни условия, в сравнение с тези, при които е прехвърлил този дял на третото лице – купувач.

В случая се установи, че действително е налице съсобственост между ищцата и първия ответник С.Р. по отношение на процесните недвижими имоти, възникнала по пътя на наследяването, като Р. е отчуждил своите идеални части от имотите по силата на договор за покупко-продажба, който е напълно действителен. Установи се обаче, че приобретателят по договора за продажба е съсобственик – лице, притежаващо 1/20 ид.ч. от всеки един от двата имота по силата на сключен договор за дарение, спрямо който правилото на чл.33, ал.1 от ЗС не се прилага. Тъй като не се доказа в хода на настоящото производство твърдяната от ищцата нищожност на договора за дарение, то е налице прехвърляне на дялове между съсобственици, което не се подчинява на изискванията на чл.33 от ЗС. Поради това не е налице необходимата кумулативна предпоставка за уважаване на иска по чл.33 от ЗС и същият следва да се отхвърли като неоснователен.

Щом като правните изводи на двете инстанции съвпадат изцяло, атакуваният съдебен акт следва да бъде потвърден, като правилен и законосъобразен. 

Отговорността за разноски за въззивното производство, с оглед неоснователността на въззивната жалба, следва да се възложи на въззивницата, като тя следва да понесе своите разноски така, както са направени и да заплати на въззиваемите направените от тях разноски в доказания размер от 700лв. за заплатено адвокатско възнаграждение.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                               Р     Е     Ш     И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА изцяло първоинстанционно Решение № 648 от 06.06.2019г., постановено по гр.д.№6790/2018г. на Сливенски районен съд, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО. 

 

ОСЪЖДА Х.Н.Р. с ЕГН ********** *** да заплати на С.Н.Р. с ЕГН ********** *** и Г.И.И. с ЕГН ********** *** сумата от 700лв., представляваща направените пред въззивната инстанция разноски.

 

 

Решението, в частта относно иска по чл.26, ал.2, пр.5 от ЗЗД, е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, с оглед разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1, предл.1 от ГПК.

 

Решението, в частта относно иска по чл.33, ал.2 от ЗС, може да бъде обжалвано пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните.

                                                  

 

                        

 

                                                      ПРЕДСЕДАТЕЛ:                              

 

 

                                                                 ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

                                                                         

                                                                                       2.