Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

гр. Сливен, 18.09.2019 г.

 

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на осемнадесети септември юли през двехиляди и деветнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                            МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                             мл.с. ЮЛИАНА ТОЛЕВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Радост Гърдева, като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 387 по описа за 2019  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 119/10.04.2019г. по гр.д. № 1639/18г. на НзРС, с което е признато за установено на осн. чл. 422 от ГПК, вр. чл. 415 ал. 1 от ГПК между страните, че С.Д.С. и Н.Д.С. дължат солидарно на  Профи кредит България“ ЕООД, гр. София сумата 4 047, 97 лв., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от 09.05.2018г. до окончателното изплащане, отхвърлен е искът до пълния размер от 6 307, 69 лв. като неоснователен и недоказан и са осъдени С.Д.С. и Н.Д.С. да заплатят на „Профи кредит България“ ЕООД, гр. София направените разноски по делото в размер на 640 лв. за исковото и 177, 08 лв. за заповедното производство.

Против това решение е подадена въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство против отхвърлителната част на акта на НзРС.

Постъпили са и въззивна жалба от втората ответница в първоинстанционното производство и насрещна въззивна жалба от първата ответница в първоинстанционното производство, против уважителната част на решението.

С въззивната си жалба ищецът в първоинстанционното производство атакува отхвърлителната част на съдебното решение. Въззивникът заявява, че в нея то е незаконосъобразно и неправилно, постановено в нарушение на материалния закон. Твърди, че е неправилно виждането на съда за правната същонст на споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги. Прави разбор на същите и заявява, че няма причини да се приеме, че тези клаузи са недействителни, тъй като тези услуги са отделни и изцяло в интерес на клиента, той и солидарният длъжник са се запознали подробно с условията, съгласили са се и са ги подписали. Имали са възможност за отказване в определен срок, което не са сторили. Освен това са подписали и стандартния Европейски формуляр, запознати са с всички параметри на правоотношението и са се съгласили с тях. Развива съображения и относно същността на договореното възнаграждение в това споразумение, като заявява, че то не е цена на услугите а е дължимо за наличието им. Позовава се на регламентираната в ЗЗД свобода на договарянето. С оглед всичко изложено намира, че неоснователно е отхвърлена тази част от претенцията, поради което моли въззивния съд да отмени в тази част решението на НзРС и постанови ново, с което я уважи. Няма претенция за разноски.

С въззивната жалба не са направени нови доказателствени или други процесуални искания.

В законовия срок по чл. 263 ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор на тази въззивна жалба от първата ответница в първоинстанционното производство, с който я оспорва като неоснователна. Въззиваемата по жалбата счита, че засегнатата с нея част на първоинстанционното решение е правилна и законосъобразна, постановена при правилно формирана фактическа обстановка, установените факти са правилно приведени към приложимите правни норми и съдът е достигнал до законосъобразен извод за недължимост на сумата по споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги. Оборва последователно изложените от възивника доводи. Счита, че в отхвърлителната си част решението е правилно и законосъобразно и моли то да бъде потвърдено в нея. Няма искания.

В същия срок по чл. 263 ал. 1 от ГПК ответницата С.Д.С. е подала насрещна въззивна жалба, с която атакува уважителната установителна част на решението, като счита, че тя е незаконосъобразна и неправилна. Аргументира се с неправилната интерпретация от страна на решаващия съд на въпроса за предсрочната изискуемост на кредита. Излага доводи относно въобще възможността за обявяване на предсрочна изискуемост на кредит, когато той е предоставен от небанкова финансова институция, както в случая, твърдейки, че от тълкуването на ЗПК такава не може да се изведе, а договорната клауза в този смисъл е нищожна,освен това счита, че няма и надлежно съобщаване на предсрочната изискуемост, поради което искът е неоснователен и за уважената с решението част. Иска отмяната му в нея и отхвърляне изцяло на претенцията.

Няма направени доказателствени или други процесуални искания.

В законовия срок няма подаден отговор на тази насрещна въззивна жалба.

С въззивната си жалба ответницата Н.Д.С. също обжалва решението в уважителната установителна част, като твърди, че в нея то е незаконосъобразно, необосновано и неправилно. Заявява, че неправилно съдът е приел, че както  заемополучателката, така и тя са длъжници. Твърди, че независимо от посоченото в ДПК, нейната солидарна задълженост с кредитополучателката следва да се урежда по правилата на поръчителството. Развива детайлни съображения в тази насока, като счита, че в такъв случай приложение следва да намери и разпоредбата на чл. 147 от ЗЗД, съгласно която поръчителят не отговаря, ако кредиторът не е предявил иск срещу длъжника в 6 месечен срок от падежа на главното задължение. Твърди, че в случая срокът е изтекъл към момента на завеждане на процедурите от ищеца, а той е преклузивен и така искът е неоснователен. Поради всичко изложено въззивницата моли въззивния съд да отмени атакуваната част от решението като неправилна и постанови ново, с което отхвърли изцяло иска против нея като неоснователен. Няма претенция за разноски.

Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени или процесуални искания за въззивната фаза.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата по тази въззивна жалба страна не е подала писмен отговор.

В същия срок няма подадена насрещна въззивна на тази въззивна жалба.

В с.з. за въззивника-ищец, редовно призован, не се явява процесуален представител по закон или пълномощие. С писмено становище, подадено от процесуалния представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК, поддържа своята въззивна жалба, оспорвайки отговора срещу нея. Оспорва въззивната жалба на втората ответница  и насрещната въззивна жалба на първата ответница и моли съда да потвърди решението на НзРС в уважителната част, да го отмени в отхвърлителната и вместо нея постанови решение, с което уважи и за тази сума иска му. Претендира разноски за тази инстанция за държавна такса,  юрисконсултско възнаграждение и внесен депозит за особени представители.

В с.з. въззивницата-ответница, редовно призована чрез особения си процесуален представител по чл. 47 ал. 6 от ГПК, не се явява лично, за нея се явява назначеният по реда на чл. 47 ал. 6 от ГПК адвокат, който поддържа въззивната жалба, оспорва въззивната жалба на ищеца и иска отмяна на атакуваната уважителна част и постановяване на отхвърлително решение и за тази сума, както и потвърждаване на отхвърлителната част на първоинстанционното решение.

В с.з. насрещната въззивница-ответница, редовно призована чрез особения си процесуален представител по чл. 47 ал. 6 от ГПК, не се явява лично, за нея се явява назначеният по реда на чл. 47 ал. 6 от ГПК адвокат, който поддържа насрещната въззивна жалба, оспорва въззивната жалба на ищеца, като поддържа депозирания срещу нея писмен отговор и иска отмяна на атакуваната уважителна част и постановяване на отхвърлително решение и за тази сума, както и потвърждаване на отхвърлителната част на първоинстанционното решение.

Въззивният съд намира, че въззивните и насрещната въззивна жалби са редовни и допустими, отговарят на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същите са подадени в законовия срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването, постигнат посредством атакуването на всички негови части от двете страни – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивните жалби на двете страни, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че атакуваното решение е частично неправилно.

Изложените във въззивните жалби на двете ответници доводи са частично основателни, а тези във въззивната жалба на ищеца – изцяло неоснователни.

Тъй като с въззивните и насрещната въззивна жалби са засегнати изцяло всички части на първоинстанционното решение, въззивната инстанция ще ги разгледа едновременно и ще постанови общо по тях своите правни изводи.

Сложилата се безусловно фактология между страните, установена еднозначно и безпротиворечиво, е следната:

По ч.гр.д. № 585/2018г. на НзРС, по заявление от 09.05.2018г., е издадена заповед № 433/11.05.18г. за изпълнение на парчно задължение по чл. 410 от ГПК на заявителя „Профи кредит България“ ЕООД, гр. София против солидарните длъжници С.Д.С. и Н.Д.С. за сумата 6 327, 69 лв., от която 6 307, 69 лв. главница, 20, 00 лв. такси, 6, 91 лв. законова лихва от 27.08.17г. до 07.11.2017г., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху главницата от 09.05.2018г., както и за 276, 69 лв. разноски по делото.

По реда и в срока по чл. 415 от ГПК заявителят е предявил пред НзРС иск по чл. 422 от ГПК за установяване на вземането си против посочените длъжници само по отношение на заявената главница от 6 307, 69 лв., чийто произход е идентичен с този по заявлението и се свързва с договорно неизпълнение по сключен договор за потребителски кредит  профи кредит стандарт“ от 14.06.2017г. № 3020579230.

Договорът е сключен със С.Д.С. като клиент /основен длъжник/ и с Н.Д.С., като солидарен длъжник и носи подписите на двете лица, както ги носят и всички съпътстващи го документи.

Предметът му е предоставяне на потребителски кредит в размер на 2 500 лв. за срок от 36 месеца, с месечна вноска по кредита от 121, 99 лв., при годишен лихвен процент 41, 17%, с който размерът на задължението ставал 4 391, 64 лв. В договора е вписан и „избран и закупен пакет от допълнителни услуги“ от същите лица, на стойност 2 259, 72 лв., с месечен размер на вноската по него от 62, 77 лв. В резултат е сумирано задължение в размер общо от 6 651, 36 лв., с месечна вноска, платима на 26 число от месеца от 184, 76 лв.

Към този договор на същата дата е подписано „споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги“ , които били дефинирани в 5 точки, както следва – „1. Приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит, 2. Възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски. 3. Възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски. 4. Възможност за смяна на датата на падежа. 5. Улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства.“

В общите условия към ДПК, с които двете ответници са декларирали писмено, че са запознати, а и са положили подписи под тях, е уговорено в т. 12.3, че в случай на просрочване от клиента или солидарния длъжник на една месечна вноска с повече от 30 календарни дни, „настъпва автоматично прекратяване на ДПК и обявяване на неговата предсрочна изискуемост, без да е необходимо кредиторът да им изпраща уведомление, покана, предизвестие или други.“

Освен това в т.т. 13.1 и 13.3 са уговорили условия за известяване, като по отношение на клиента и солидарния длъжник е посочено, че кореспонденцията във връзка с договора се изпраща единствено на вписаните в него адреси /или на променените такива, ако е изпълнено задължението за уведомяване по т. 8.2/ и в такъв случай всяко известие се счита получено и узнато от клиента и солидарния длъжник.

Плащания са направени само по първите две вноски – на 26.07.17г. в пълен размер от 184, 76 лв. и на 26.08.17г. в размер на 158, 91 лв., като така е погасена 47, 83 лв. главница и 170, 30 лв. лихва със сумата общо 355, 80 лв.

Тъй като други плащания не постъпили, кредитодателят изготвил на 09.11.2017г. уведомителни писма до клиента С.Д.С. и солидарния длъжник Н.Д.С., с които съобщавал, че ДПК е прекратен и е обявена предсрочната изискуемост на цялото задължение в размер на 6 307, 69 лв. главница и 6, 91 лв. лихва, както и 520 лв. такса по тарифа, и ги канел да платят доброволно или да се свържат с него за обсъждане и избиране на вариант за доброволно извънсъдебно уреждане на отношенията.

Няма данни тези писма въобще да са били изпращани на посочените адреси за кореспонденция.

Заявлението по чл. 410 от ГПК е подадено от кредитора пред НзРС на 09.05.2018г.

От изложената хронограма, субсумирана под приложимите правни норми, се налага заключението, че установителните искове, предявени в условията на пасивно субективно съединяване, са частично основателни за сумата 2 815, 94 лв., за която следва да се уважат, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от 09.05.18г. до окончателното изплащане, като за разликата до пълния предявен размер от 6 307, 69 лв. исковете следва да се отхвърлят като неоснователни, заедно с претенцията за обезщетение за забава от подаването на заявлението.

Посочената сума представлява тази част от задължението по договор за потребителски кредит от 14.06.2017г., която би била изискуема поради настъпил падеж на вноските по кредита към датата на формиране на СПН на настоящия съдебен акт, с оглед уговорената дата за плащане – към 26.08.2019г.

Най-напред настоящият въззивен състав счита, че валидното договорно задължение още към момента на сключване на ДПК на 14.06.2017г. е било в размер на 4 391, 64 лв., разпределено в 36 месечни вноски от по 121, 99 лв. Сумата от 2 259, 72 лв. /с месечна вноска от 62, 77 лв./ съдът намира за недължима, поради недействителност на клаузите, с които е уговорена, при наличие на предпоставките на чл. 21 ал. 1 от ЗПК вр. чл. 10 ал. 2 и чл. 10а ал. 2 от ЗПК.

Последните две разпоредби въвеждат императивни законови запрети, съответно, че: „Кредиторът не може да изисква и да събира от потребителя каквото и да е плащане, включително на лихви, такси, комисиони или други разходи, свързани с договора за кредит, които не са предвидени в сключения договор за потребителски кредит“, и че: „Кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.“ Приведени към настоящия казус, тези отрицателни условия намират своето обективно проявление в т.н. „споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги“, което е и инкорпорирано в самия ДПК, тоест – представлява част от него. Предметът на това споразумение, цитиран по-горе, макар да е дефиниран като допълнителни „услуги“, в действителност се състои от действия, свързани с усвояването и управлението именно на кредита, предоставен с ДПК, както и създава разходи, които също са свързани с договора за кредит, но не са упоменати в него, а са „изнесени“ в това споразумение. Така е налице пълно покритие между естествените и закономерни права, задължения и възможности за страните по договора за потребителски кредит, произтичащи от неговия предмет и цел, и услугите, визирани в споразумението, претендиращи да са самостоятелен предмет на отделно правоотношение. Това правно положение е недопустимо по смисъла на ЗПК, тъй като по този начин кредитодателят се домогва да заобиколи изискванията на този закон, което му е забранено с чл. 21 и нормотворецът е повелил, че такава клауза е нищожна. Следователно клаузите по р-л ІV и VІ от ДПК, касаещи пакета допълнителни услуги, както и тези в споразумението към ДПК относно същите, са нищожни и не са породили правен ефект – тоест – парично задължение от тях не е възникнало нито за клиента, нито за солидарния длъжник.

Ето защо сумата 2 259, 72 лв. следва да бъде приспадната от общия размер на претенцията.

Що се отнася до задължението по ДПК от 4 391, 64 лв., от което следва да се приспаднат двете плащания в общ размер от 335, 80 лв., тоест – остатъкът от 4 055, 84 лв., представлява сумата по кредита, заедно с уговорената лихва, която би се дължала към датата на последната погасителна вноска – 26.06.2020г.

За да се признае в момента по предявените установителни искове нейната пълна дължимост обаче, е необходимо да са налице няколко кумулативни предпоставки, като първата от тях е предсрочната изискуемост на цялото задължение да е настъпила и да е надлежно обявена на длъжниците.

Тук следва изрично да се посочи по повод релевираното от първата въззивница оплакване във връзка с качеството й на солидарен длъжник, като тя заявява, че в действителност е налице фигурата на поръчителството, спрямо нея е изтекъл шестмесечният срок по чл. 147 от ЗЗД, поради което искът против нея е неоснователен, че съдът намира тези й доводи за несподелими.

На първо място качеството на солидарен длъжник за нея е възникнало по силата на договора за потребителски кредит от 14.06.2017г., носещ нейния подпис, и в който тя е обозначена като такъв. В самия договор и в т. 10.1 и 2 в подписаните ОУ, е посочено изрично какво задължение, при какви условия и в какъв обем поема това лице – че на основание чл. 121- чл. 127 от ЗЗД се задължава да отговаря за задълженията за погасяване на кредита, за евентуалните договорни санкции, че тези задължения са поети при условията на солидарност и изпълнението се търси и от кредитополучателя и от солидарния длъжник. Доколкото тази клауза не противоречи на закона, тя не е нищожна, същата е била известна на ответницата, тя се е съгласила с нея, положила е подписа си върху договора, общите условия, декларациите и всички останали документи, свързани с това правоотношение, поради което за съда няма съмнение във валидността на възникналото за нея задължение спрямо кредитора в условията на солидарност с длъжника С.Д.С..

Съобразно така уговорените задължения, за втората ответница се е породила чиста солидарна отговорност и не е необходимо тя да бъде свързана с фигурата на поръчителя. Така, на второ място, е неоснователно и правопрепятстващото възражение, че не е спазен срокът по чл. 147 от ЗЗД.

В тази връзка настоящият въззивен състав може само да отбележи, че дори да се приеме, че тази ответница все пак има качеството на поръчител, тоест – я ползва привилегироващият срок по чл. 147 от ЗЗД, специално уреждащ времевите граници на отговорността на поръчителя,  то в случая ищецът е спазил този преклузивен срок.

Съгласно устойчивата и препотвърдена съдебна практика, еднозначно и категорично се приема, че отговорността на поръчителя по договор за кредит, обезпечен с поръчителство, се погасява, ако към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417, т. 2 ГПК е изтекъл 6-месечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, чийто начален момент се определя от датата, на която волеизявлението на кредитодателя, че счита кредита за предсрочно изискуем, е достигнало до длъжникакредитополучател. Тъй като обаче в настоящия случай, такова изявление не е надлежно отправено нито до основния длъжник, нито до солидарния длъжник, срокът се поставя в течение от падежа на главното задължение, който би настъпил на 26.06.2020г., и едва с изтичането му на 26.12.2020г. могат да се свържат благоприятните последици за поръчителя, изразяващи се в отпадане на отговорността му. Заявлението на кредитора по чл. 410 от ГПК е подадено пред НзРС на 09.05.2018г. и действието е извършено в рамките на позволения от нормотвореца 6 месечен срок, закрепен в разпоредбата на чл. 147 от ЗЗД, следователно не са налице такива основания за отхвърляне на иска спрямо тази ответница.

Така, при признаване и на наличие на солидарна отговорност на двете ответници за паричното задължение, следва да се определят единствено размерът и периодът на последното.

За да бъде признато за дължимо цялото вземане, състоящо се в пълния размер на остатъка на кредита с лихвата, то следва или да е надлежно обявена предсрочната му изискуемост, или да е настъпила редовна такава.

Този въззивен състав счита, че не е налице първата хипотеза.

Предпоставките, при които вземането на кредитодателя може да се превърне изцяло в предстрочно изискуемо, са уговорени в т. 12.3 на общите условия към договора за потребителски кредит от 14.06.2017г. и те несъмнено са се осъществили с просрочването с повече от 30 дни на дължима месечна вноска.

Въззивният съд намира въведеното с насрещната въззивна жалба на първата ответница възражение за нищожност на тази клауза поради противоречие с добрите нрави за неоснователно. Налице е изобилна и безпротиворечива съдебна практика, закрепена и в тълкувателни решения и такива, постановени по реда на чл. 290 /отм./ от ГПК, с които безусловно се приема, че предсрочната изискуемост на парично задължение с характер на заем, предоставен от банкова или небанкова финансова институция, е допустима, но при изпълнение на няколко условия.

За да настъпи действително такава предсрочна изискуемост, не е достатъчно обективното настъпване на обуславящия  факт на неплащане, прието категорично в правната доктрина е още, че е необходимо кредиторът да уведоми за това длъжника/длъжниците.

Тук следва изрично да се подчертае, че е без значение, че ищецът е небанкова финансова институция. Виждането, че задължението за обявяване на предсрочната изискуемост е относимо само към тези кредитодатели, които представляват банки по смисъла на чл. 2 от ЗКИ, а останалите са освободени от такова, е несподелимо, най-малкото поради създаването на неприемлив дисбаланс в правното положение на субекти в тъждествени правоотношения чрез неоправдано привилегироване на част от тях.

Така в случая е видно, че ищецът е изготвил такива писма и до двете ответници на 09.11.2017г., те са адресирани до посочените в договора за кредит адреси на лицата, но няма данни дали действително са изпратени, както и какъв е статусът на пратките – получени или не и по какви причини. Доколкото в т. 13.1 и т. 13.3. от ОУ страните са се съгласили единствено посочените /в договора или впоследствие/ от клиента и солидарния длъжник адреси да са такива за кореспонденция и всяко известие, отнасящо се до договора, изпратено на този адрес, да се счита за редовно връчено, би било достатъчно представянето на оформена от пощенски служител/куриер, обратна разписка. Безспорно е прието, че наличието на такава клауза, която фингира недоставено или само изпратено съобщение като получено, би била в съответствие с принципите на добросъвестно упражняване на правата на кредитора, ако ясно разписва определени предпоставки, при наличието на които ще се счита, че е положена дължимата грижа, както и ако според договора опитът за предаване на съобщението се приравнява на фактическото му получаване. Несъмнено е наличието на такава уговорка, но липсата на доказателство, че изготвените уведомления въобще са изпратени на адресите на основния и солидарния длъжник, блокира възможността да се приеме надлежно уведомяване за настъпилата предсрочна изискуемост на кредита и спрямо двамата.

Това обстоятелство, само по себе си обаче, не е достатъчно за отхвърляне на исковете. Действително, договорът за потребителски кредит е с краен падеж на 26.06.2020г., но към момента на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК, към момента на предявяване на иска по чл. 422 от ГПК и към момента на постановяване на въззивното решение, са настъпили нови юридически факти, които следва да бъдат взети предвид при преценка основателността на исковете.

С оглед разрешението, дадено от ВКС в ТР№ 8 от 02.04.2019г. по т.д.№/2017г. на ОСГТК на ВКС  е „допустимо предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ. Предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки, че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК.

Наложено към настоящия случай, горното виждане намира своето приложение спрямо вноските до 26.08.2019г., които са в размер общо на 2 815, 94 лв., /след приспадане на платената сума от 335, 80 лв./, тъй като настоящият въззивен състав приема, че настъпилата предсрочна изискуемост на кредита не е била надлежно обявена на длъжника-кредитополучател и на солидарния длъжник преди подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК, но към датата на формиране на силата на пресъдено нещо е настъпил падежът на вноските до посочения момент.

При формиране на този правен извод настоящият въззивен състав е държал сметка за развитите постановки в посоченото ТР № 8/19г. на ОСГК, че: „недоказаното настъпване на предсрочна изискуемост за част от кредита не препятства уважаването на иска за изискуемите, съобразно падежите в договора, вноски по кредита и други акцесорни вземания, след като са включени в представеното извлечение от счетоводните книги; не е необходимо в исковата молба, съответно в заявлението, тези вноски да бъдат посочени самостоятелно, отделно от сумата, за която се претендира предсрочна изискуемост, за да бъде уважен искът; вземането за дължимата главница следва да се счита конкретизирано в достатъчна степен, когато е посочено като глобален размер, без да са разграничени вноските с настъпил падеж от тези, които се претендират с оглед настъпила предсрочна изискуемост; разграничението на вноските с настъпил и ненастъпил падеж в заявлението за издаване на заповед за изпълнение и в исковата молба по чл. 422, ал. 1 ГПК не е условие за редовност на исковата молба и за уважаване на иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК“.

Така предявените пасивно субективно съединени положителни установителни искове се явяват частично основателни за размера от 2 815, 94 лв., представляващ неизплатена, падежирала на общо основание главница по договор за потребителски кредит № 3020579230 от 14.06.2017г. и следва да се признае за установено между страните, че ответниците дължат солидарно на ищеца посочената сума, за която му е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 585/2018г. на НзРС

 Ищецът изрично е заявил, че не претендира обезщетение за забава до подаването на заявлението, а само след този момент, поради което сумата се дължи заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от подаването на заявлението по чл. 410 от ГПК на 09.05.2018г. до окончателното изплащане.

Над тази сума, до пълния претендиран размер от 6 307, 69 лв. исковете са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.

В обобщение – насрещната въззивна жалба на първата ответница е отчасти основателна, въззивната жалба на втората ответница е неоснователна, а въззивната жалба на ищеца е изцяло неоснователна.

Първоинстанционният съд е достигнал частично до различни крайни правни изводи, поради което атакуваното решение следва да бъде отменено в осъдителната си част за сумата над 2 815, 94 лв. до 4047, 97 лв. и вместо това бъде постановено ново решение  , с което исковете бъдат отхвърлени като неоснователни за нея. В останалата, отхвърлителна част, решението следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за първоинстанционното производство следва да бъде преразпределена като присъдените на ищеца разноски бъдат редуцирани на сумите, съответно – 123, 52 лв. за заповедното и 446, 42 лв. за исковото производство, съразмерно на отхвърлената част от исковете.

За въззивната инстанция, с оглед частичното отхвърляне на въззивната жалба на първата ответница и отхвърлянето на въззивната жалба на втората ответница, на въззивника-ищец следва да се присъдят съразмерно разноски в размер на 457, 97 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

 

                             Р       Е       Ш       И    :

                       

 

ОТМЕНЯ първоинстанционно решение № 119/10.04.2019г. по гр.д. № 1639/18г. на НзРС В ЧАСТТА, с която е признато за установено, че С.Д.С. и Н.Д.С. дължат солидарно на  Профи кредит България“ ЕООД, гр. София сумата НАД 2 815, 94 лв.  ДО 4 047, 97 лв., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от 09.05.2018г. до окончателното изплащане, както и В ЧАСТТА относно разноските над 123, 52 лв. за заповедното производство и над 446, 42 лв. за исковото производство, като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и вместо това

 

 

П О С Т А Н О В Я В А:

 

ОТХВЪРЛЯ предявените от „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, гр. Софи, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление на дейността гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. В, против С.Д.С. ЕГН ********** *** и Н.Д.С. ЕГН ********** *** положителни установителни искове с правно основание чл. 422 ал. 1 вр. чл. 415 ал. 2 от ГПК за признаване за установено между страните, че С.Д.С. и Н.Д.С. дължат солидарно на „Профи кредит България“ ЕООД, гр. София разликата над 2 815, 94 лв.  до 4 047, 97 лв., представляваща неплатено задължение по договор за потребителски кредит № 3020579230 от 14.06.2017г., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от 09.05.2018г. до окончателното изплащане, за която е издадена заповед № 433/11.05.18г. за изпълнение на парчно задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 585/2018г. на НзРС, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 119/10.04.2019г. по гр.д. № 1639/18г. на НзРС в останалите обжалвани части.

 

ОСЪЖДА С.Д.С. и Н.Д.С. да заплатят на „Профи кредит България“ ЕООД, гр. София направените разноски по делото за тази инстанция в размер на 457, 97 лв., а по сметка на СлОС всяка от тях – по 81 лв. държавна такса.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

ЧЛЕНОВЕ: