Р Е Ш Е Н И Е

№ 160

Град Сливен, 15.10.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Окръжен съд Сливен, Гражданско отделение, Първи въззивен състав, в открито съдебно заседание на двадесет и пети септември две хиляди и деветнадесета година, в състав:

     ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

                                                                               ЧЛЕНОВЕ:МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                                             Мл.с. ЮЛИАНА ТОЛЕВА

 

при секретаря Ивайла Куманова, като разгледа докладваното от мл. съдия Толева въззивно гражданско дело № 396 по описа на Окръжен съд Сливен за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Образувано е по жалба на А.И.К., ЕГН: **********, с адрес: *** срещу решение № 643 от 05.06.2019г., постановено по гражданско дело № 1267/2019 по описа Районен съд Сливен.

С процесното решение Районен съд Сливен е признал за установено на основание чл. 422 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, че А.И.К., ЕГН: ********** дължи на частен съдебен изпълнител П. И. Г., ЕГН: ********** сумата от 171,80 лева, представляваща главница в общ размер по неизпълнено задължение на ответника за предварително заплащане на такси и разноски по ИД № 20128370401318 по описа на ЧСИ П.Г., както и сумата от 325 лева, представляваща разноски, сторени в производството по ч.гр.д. № 6877/2018 по описа на Районен съд Сливен, за които е издадена заповед за изпълнение № 3960/13.12.2018г. С оглед изхода на спора на основание чл. 78, ал. 1 вр. ал. 5 ГПК А.И.К. е осъден да заплати на ЧСИ П. И. Г. сумата от 325 лева, представляваща разноски по първоинстанционното производство.

Въззивникът – ответник в първоинстанционното производство обжалва изцяло първоинстанционното решение с твърдението, че същото е незаконосъобразно, неправилно и необосновано, постановено в противоречие със събрания по делото доказателствен материал. Въззивникът се позовава на нормата на чл. 80 от Закона за частните съдебни изпълнители (ЗЧСИ), съгласно която за всяко действие на частен съдебен изпълнител дължимата такса, определена с тарифата по чл. 78, ал. 2 ЗЧСИ, се внася авансово, като посочва, че при невнесена държавна такса съдебният изпълнител нямал право да извършва действия по изпълнителното дело. Оспорва се като незаконосъобразен извода на първоинстанционния съд, че когато съдебният изпълнител е овластен съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ, същият може да извършва действия без да са внесени дължимите такси. Излага твърдение, че съгласно установената практика на Върховния касационен съд преди извършване на изпълнителното действие частният съдебен изпълнител следва да изготви сметка, в която да посочи начислената такса, след което да съобщи на взискателя задължението му да я внесе, а в случай на невнасяне на сумата от взискателя не следва да се извършва изпълнителното действие. Навежда се оплакване, че Районен съд Сливен не е взел предвид обстоятелството, че в нарушение на нормата на чл. 79, ал. 1 ЗЧСИ въззивникът не е получавал сметка за дължимите авансово такси и разноски в изпълнителното производство, което го е възпрепятствало да прецени целесъобразността на предприетите от частния съдебен изпълнител действия. Сочи, че след като не е бил уведомен за извършването на определени действия по изпълнителното дело и не е внасял такси за тях, не е изразил и съгласието си за извършването им, предвид което не носи отговорност за сторените разноски.

Жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението на първата инстанция като незаконосъобразно, необосновано и неправилно и да постанови ново, с което да отхвърли изцяло предявения иск. Претендира присъждане на сторените в производството разноски.

Препис от жалбата е връчен на въззиваемия ЧСИ П.Г. и в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор чрез процесуален представител. Въззиваемият намира жалбата за допустима, а по същество за неоснователна. Същият твърди, че неправилно жалбоподателят тълкува визираните норми на Закона за частните съдебни изпълнители. В тази връзка излага доводи, че нормата на чл. 80 ЗЧСИ предвижда авансово плащане на дължимите в изпълнителното производство такси, но не във всички случаи в изпълнителното производство е възможно авансовото плащане на таксите и разноските, защото често размерът на същите се определя след извършване на съответната справка/съответните действия и/или не е известно дали ще се извърши съответното действие. Твърди се, че неплащането на таксите и разноските по вече извършени действия не води до отмяна на тези действия, нито освобождава лицето от задължението за плащане. Във връзка с оплакването на въззивника че не бил получавал сметка за таксите и разноските съгласно изискването на чл. 79, ал. 1 ЗЧСИ, въззиваемият посочва че такава сметка е предявявана на въззивника многократно, в това число са му били изпращани напомнителни писма, а по изпълнителното дело са налични фактури, банкови преводи, извлечения. Релевира се довод, че взискателят е извършил възлагане на изпълнението по смисъла на чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ и че процесните такси и разноски са такива, които  ЧСИ е заплатил към различни държавни институции за проучване имущественото състояние на длъжника, като горните действия са извършени в интерес на взискателя и последният неоснователно отказва да заплати таксите и разноските. В тази връзка въззиваемият пояснява, че веднъж възложил изпълнението на ЧСИ взискателят няма право на преценка на извършените действия/справки, а може само да иска спиране или отмяна на определени действия. Сочи, че взискателят не се е противопоставил на извършените от ЧСИ действия.

Моли съда да остави въззивната жалба без уважение и да потвърди първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на сторените във въззивното производство разноски, за които представя списък по чл. 80 ГПК.

Във въззивната жалба и в отговора на жалбата не са направени доказателствени искания.

В откритото съдебно заседание по делото въззивникът се явява лично, поддържа въззивната жалба. В хода на устните състезания сочи, че той не е образувал  друго изпълнително дело нито в град Ямбол, нито в град Сливен. Твърди, че ЧСИ е прекратил изпълнителното дело, а същевременно е образувано изпълнително дело в град Ямбол. Моли съда да отмени първоинстанционното решение.

Въззиваемият не се явява, за него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32, т. 1 ГПК - адвокат Е.М., който поддържа отговора на въззивната жалба. В хода на устните състезания се  придържа към изложеното в отговора. Моли за присъждане на разноски съгласно представения с отговора на въззивната жалба списък по чл. 80 ГПК.

 

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така както е изложена в мотивите на решението е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 ГПК, ПРЕПРАЩА и своята към нея.

При така установената фактическа обстановка съдът приема следното от правната страна на спора във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимиран правен субект срещу акт на съда, който подлежи на въззивна проверка, поради което същата е процесуално допустима. Жалбата е редовна, тъй като отговаря на изискванията на чл. 260, т. 1, 2, 4 и 7 и чл. 261 ГПК, поради което същата следва да се разгледа по същество.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

При извършена служебна проверка по реда на чл. 269 ГПК настоящата инстанция констатира, че първоинстанционното решение е валидно, а с оглед пълния обхват на обжалването и допустимо.

Спорът във въззивното производство се изразява в това дали взискателят дължи претендираните от частния съдебен изпълнител такси и разноски за извършени  справки и изпълнителни действия в хипотезата на възлагане по чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ, след като същите не са събрани авансово.

Началото на производството по принудително изпълнение се поставя със сезирането на орган по принудителното изпълнение. Съгласно нормата на чл. 426, ал. 1 ГПК съдебният изпълнител пристъпва към изпълнение по молба на заинтересованата страна, а съгласно чл. 426, ал. 2 ГПК в молбата си взискателят посочва начина на изпълнението, като може да посочи едновременно и няколко начина, а в течение на времето може да посочва и други начини за изпълнение. В хипотези, като настоящата, в които се иска принудително изпълнение на парично вземане, доколкото могат да бъдат приложени различни изпълнителни способи, взискателят следва в молбата за образуване на изпълнителното дело да посочи един или повече способи за принудително изпълнение на процесното вземане. Молба, в която взискателят не е посочил поне един изпълнителен способ е нередовна и подлежи на връщане съгласно нормата на чл. 426, ал. 3 вр. чл. 129 ГПК. В този смисъл е и т. 10 на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015г. по тълкувателно дело № 2 от 2013 на ОСГТК на ВКС. Изключение от горното правило е хипотезата, в която взискателят на основание чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ е възложил на частния съдебен изпълнител да упражни вместо него правото на избор и да определи начина на изпълнението, изпълнителния способ. Именно такъв е и настоящият случай.

Въпреки че в молбата за образуване на изпълнителното дело взискателят на основание чл. 426, ал. 4 ГПК е посочил какви справки иска да извърши ЧСИ и е посочил конкретни изпълнителни способи, същият изрично е възложил на ЧСИ да извърши действия, справки за проучване имущественото състояние на длъжника и да определи начина на изпълнението.

            След като е налице изрично упълномощаване на ЧСИ по смисъла на чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ, то съдебният изпълнител е овластен да извършва справки, чрез които да проучва имущественото състояние на длъжника, да определя способа за изпълнение и да предприема конкретни изпълнителни действия във връзка с реализирането му като не е необходимо да иска и да получи санкцията на взискателя преди да предприеме описаните действия. В тази връзка неоснователен е довода на въззивника, че ЧСИ Г. самоцелно и по своя инициатива е извършил справки и изпълнителни действия преди взискателят да получи сметки за дължимите такси по тях и по този начин взискателят е бил лишен от възможността да прецени целесъобразността на предприетите от частния съдебен изпълнител действия.

Безспорно нормата на чл. 80 ЗЧСИ предвижда, че за всяко действие на съдебния изпълнител дължимата такса, определена с тарифата по чл. 78, ал. 2 ЗЧСИ, се внася авансово. В общия случай ЧСИ извършва поисканото от взискателя изпълнително действие едва, след като последният е внесъл дължимата авансова такса. В процесния случай, обаче, ЧСИ е упълномощен на основание чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ  и именно, за да не увреди интересите на взискателя, в тази хипотеза той е длъжен да предприеме извършването на изпълнителни действия и в случаите, когато взискателят все още не е внесъл дължимите за тях авансови такси, ако тези изпълнителни действия са с обезпечителна функция като запора върху вземания на длъжника и възбраната върху недвижими имоти на длъжника. Видно е, че ЧСИ е извършил именно такива действия като е наложил запори върху банковите сметки на длъжника и възбрана върху негов недвижим имот. На следващо място нито закона посочва, нито съдебната практика приема, че извършените от ЧСИ изпълнителни действия преди да са заплатени дължимите такси и разноски, са недействителни или следва да бъдат отменени. В този смисъл голословно е твърдението на въззивника, че преди да извърши изпълнителни действия ЧСИ следва да изготви сметка за дължимите разноски и да изчака заплащането им, същият бланкетно посочва, че такава е практиката на ВКС, но не цитира нито едно съдебно решение в подкрепа на твърдението си.

От друга страна съдът споделя аргумента на въззиваемия, че не за всички действия в изпълнителното производство е възможно отнапред да се знае какви ще са дължимите такси и разноски, например в случаите когато таксата се определя като процент от стойността на дадено имущество, поради което има хипотези, в които обективно е невъзможно дължимите такси да бъдат определени, респективно събрани авансово.

В подкрепа на извода, че е допустимо таксите и разноските по изпълнителното дело да бъдат претендирани от взискателя/длъжника, след като са заплатени от ЧСИ е нормата на чл. 79, ал. 3 ЗЧСИ, съгласно която за дължимите и неплатени такси и разноски ЧСИ може да поиска издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, независимо от техния размер. Нормата на чл. 79, ал. 2 ГПК предвижда, че когато таксите по изпълнението не са внесени от взискателя, същите се събират от длъжника. Настоящата хипотеза, обаче, попада в изключението, предвидено в чл. 79, ал. 1, т. 1 ГПК, съгласно което в хипотеза на прекратяване на изпълнителното производство на някое от основанията, предвидени в чл. 433 ГПК, освен поради плащане след започване на изпълнителното производство, разноските са за сметка на взискателя.

Следва да се отбележи, че видно от приложеното копие на изпълнителното дело, ЧСИ Г. е изпратил съобщение до взискателя (л. 212 от делото), че следва да заплати процесната сума и съобщението е получено лично от него. Още повече, взискателят лично регулярно е подавал молби, правил е справки по изпълнителното дело и имайки достъп до него е могъл да се запознае с издадените и приложените в делото фактури за таксите и разноските в производството и да извърши плащане.

Ирелевантно към предмета на настоящия спор е оплакването на въззивника, наведено в откритото съдебно заседание, че той не е искал образуване на второ изпълнително дело в град Ямбол. Същото оплакване касае обстоятелството, че по процесното изпълнителното дело е установено, че длъжникът е с постоянен адрес *** и притежава недвижимо имущество на територията на област Ямбол, следователно при спазване правилата за местната подсъдност и съгласно нормата на чл. 427, ал. 2 ГПК след налагане на запорите и възбраната е трябвало делото да бъде изпратено на надлежен съдебен изпълнител в град Ямбол. Поради неплащане на дължимите такси и разноски, обаче, изпълнителното дело е прекратено на основание чл. 433, ал.1, т. 6 ГПК.

Предвид всичко изложено настоящата инстанция намира, че по делото се установява, че въззивникът дължи на въззиваемия претендираната сума от 171,80 лева, представляваща неизпълнено задължение на въззивника за предварително заплащане на такси и разноски по изпълнително дело № 1318/2012 година по описа на ЧСИ П.Г., както следва: 42,00 лева с ДДС – такса за седем броя справки ИКАР, 72,00 лева  с ДДС – такса за четири броя запори по банкови сметки, 18,00 лева с ДДС – такса за един брой възбрана, 14,00 лева без ДДС – такса за четири броя скици от АГКК, 0,80 лева -такса към БНБ – всичките задължения по фактура № 49073/27.11.2018г. на ЧСИ П.Г. по изпълнително дело № 1318/2012; 4,00 лева с ДДС за справка от Областна дирекция „Земеделие“ град Ямбол, задължение от 01.11.2017г. с потвърждение за плащане от „ПроКредит банк - България“ ЕАД; 6,00 лева с ДДС за преписи от нотариален акт от Служба по вписванията при Районен съд Сливен, задължение от 01.12.2017г. с потвърждение за плащане от „ПроКредит банк - България“ ЕАД и 15,00 лева с ДДС – такса за вписване на възбрана при Служба по вписванията при Районен съд Сливен, задължение от 04.01.2018г. с потвърждение за плащане от „ПроКредит банк - България“ ЕАД. Въззивникът дължи и сумата от 325,00 лева, представляваща сторените от въззиваемия разноски в производството по издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д № 6877/2018 по описа на Районен съд Сливен. За горните суми е издадена заповед за изпълнение № 3960/13.12.2018г.

 

Тъй като правните изводи на въззивния съд съответстват на правните изводи на първоинстанционния съд, то въззивната жалба се явява неоснователна, а обжалваното решение следва да бъде потвърдено на основание чл. 271, ал.1, пр. 1 ГПК.

 

 

По разноските:

 

При този изход на правния спор с правна възможност да претендира разноски разполага само въззиваемия. Последният е претендирал присъждане на сумата от 400,00 лева адвокатско възнаграждение за въззивното производство. Въззиваемият доказва сторените разноски, тъй като е представил договор за правна защита и съдействие, в който като адвокатско възнаграждение е вписана претендираната сума и изрично е записано, че същата е заплатена в брой, като в тази част договора има характера на разписка съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013 на ОСГТК на ВКС и представлява доказателство за заплащане на адвокатското възнаграждение. Поради  горното и на основание чл. 273 ГПК, във вр. чл. 78, ал. 3 ГПК следва да му бъде присъдена сумата от 400,00 лева, представляваща заплатено адвокатско възнаграждение във въззивното производство.

 

С оглед цената на предявения иск, настоящото решение е окончателно и не подлежи на обжалване – арг. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.

 

 

Така мотивиран Окръжен съд Сливен

 

Р Е Ш И:

 

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 643 от 05.06.2019г., постановено по гражданско дело № 1267 по описа на Районен съд Сливен за 2019 г., като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК А.И.К., ЕГН: **********, с адрес: *** да заплати на частен съдебен изпълнител П. И. Г., ЕГН: **********, адрес: *** сумата от 400,00 лева, представляваща заплатено адвокатско възнаграждение в настоящото производство.

 

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                       

         ЧЛЕНОВЕ: