Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N

гр. Сливен,  17.10.2019 година

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на девети октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ

                                                            Мл.с. ЮЛИАНА ТОЛЕВА                       

при участието на прокурора ………и при секретаря Кина Иванова, като разгледа докладваното от М. Сандулов гр.  д.  N 408  по описа за 2019  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е решение № 330/20.03.2019 г. по гр.д. № 5997/2018 г. на Районен съд гр. Сливен, с което е осъдена на основание чл. 45 от ЗЗД Н.Т.Т. ЕГН **********, да заплати на С.Т.Т. ЕГН ********** ***, сумата в размер на 200 лв. представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди – търпяни ограничения в свободното придвижване и притеснение вследствие на издадена срещу него Заповед за незабавна защита по гр.д. № 3129/2014 г. на Районен съд - Сливен, считано от узнаване на Заповедта за незабавна защита – 25.07.2014 г., до окончателното изплащане на сумата, като искът е отхвърлен в останалата част до пълния предявен размер от 3000 лв., като неоснователен и недоказан и са осъдени страните да заплатят разноските на насрещната страна съобразно уважената и отхвърлената част от претенцията.

Против това решение са подадени три въззивни жалби, като първите две са подадени от ищеца, чрез неговите процесуални представители.

Във въззивната жалба подадена от ищеца, чрез пълномощника му адв. К.К., се твърди, че решението е неправилно и незаконосъобразно. Твърди се, че от събраните по делото доказателства по безспорен начин е установено, че въззивникът е търпял неимуществени вреди изразяващи се във влошено общо здравословно състояние, притеснения, ограничения в свободното придвижване и накърняване на честта и достойнството, в следствие на издадената срещу него Заповед за незабавна защита. Оспорва се размерът на присъденото обезщетение, като се развиват съображения, че то е в занижен размер, поради което се явява несправедливо не репарира причинените неимуществени вреди, още повече, че ограниченията в придвижването на ищеца е било за един продължителен период от време от три месеца. Поради това се иска да бъде изменено решението, като бъде уважен иска в пълния претендиран размер от 3000 лв.

Във въззивната жалба, подадена от ищеца чрез пълномощника му адв. С.А., също се развиват съображения относно несправедливия размер на обезщетението. Твърди се, че то е следвало да бъде уважено до пълния претендиран размер. Решението на районния съд е постановено в противоречие с относимата и задължителна тълкувателна практика на Върховния съд, като районният съд не е съобразил всички обстоятелства имащи значение за размера на вредите. Неправилно съдът е кредитирал частично показанията на свидетелите, като неоснователно не ги е кредитирал в тяхната пълнота. Развиват се подробни аргументи в защита на тази теза. Сочи се, че ищецът е претърпял значителни страдания и влошаване на неговото здравословно състояние, търпял е неудобства, което е станало достояние и на негови близки приятели. В обобщение се иска ответницата да бъде осъдена да заплати пълния размер на претендираното обезщетение.

В срока по чл. 263 от ГПК не е постъпил писмен отговор от ответницата на тези две въззивни жалби.

Подадена е въззивна жалба и от ответницата Н.Т.Т., чрез процесуалния й представител адв. Д.Х., в която се поддържа, че решението е неправилно. Сочи се, че в случая не е налице деликт, тъй като подаването на искова молба не е противоправно деяние, а е правомерно действие, предвидено в закона за защита на законни права и интереси. Участието в съдебно производство не може да се възприеме като позорящо и засягащо честа и достойнството на гражданите, а и в конкретния случай по делото е било постановено решение, което е било в интерес на ищеца. Ищецът не е търпял ограничения, тъй като е имал забрана да доближава само жилището на сестра си – въззивницата. Не са доказани какви точно ограничения е търпял, още повече, че той  фактически не е посещавал сестра си. Неправилно е решението и в частта, с която е присъдена и законна лихва за забава, като се твърди, че това вземане е погасено по давност. Не е направено конкретно искане относно отмяна или изменение на решението. Направено е доказателствено искане за допускане на свидетел, който ще установява факти свързани със спора.

В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил писмен отговор на тази въззивна жалба от насрещната страна, чрез процесуалния представител адв. С.А., в който  се твърди, че въззивната жалба е неоснователна, а решението в атакуваната част е правилно. Твърди се, че по делото са доказани елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане, поради което е налице осъществено от възззивницата спрямо ищеца противоправно деяние, което се е изразило в навеждане на неистински твърдения в депозирана декларация по чл. 9 ал. 3 от ЗЗДН. Не са налице условия за изключване на противоправността и се развиват аргументи в защита на тази теза. В случая вредите са от ограниченията наложени му от неправомерно издадена спрямо него заповед за незабавна защита в полза на въззивницата, като е установено, че в декларацията са посочени неистински обстоятелства. Така се е стигнало до ограничения свързани със свободното придвижване на ищеца.  От събраните по делото доказателства категорично било установено какви конкретно ограничения е търпял и се развиват аргументи. На последно място се излагат съображения относно наведените доводи за погасяване по давност на претенцията за лихви, като се сочи, че те са неоснователни.

В с.з. въззивникът – ищец се явява лично и с процесуален прадставител по пълномощие, който поддържа подадената от този въззивник жалба и оспорва основателността на подадената от насрещната страна въззивна жалба. Развиват се съображения, че причинените неимуществени вреди следва да бъдат репарирани в претендирания размер.

В с.з. въззивницата – ответница се явява лично и с представители по пълномощие, които поддържат подадената жалба и оспорват основателността на подадената от въззивника – ищец жалба. Развиват съображения, че не се установява да е налице хипотезата на непозволено увреждане, доколкото деянието на въззивницата не представлява деликт, а от друга страна не е доказано ищецът да е търпял вреди.

 

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед  обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства и тези пред настоящата инстанция, намира, че обжалваното решение е частично неправилно, поради което следва да бъде изменено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така  както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

 

С оглед на развитите в двете въззивни жалби оплаквания, съдът счита, че следва да бъдат съобразени тези оплаквания едновременно.  Оплакването във въззивната жалба на ищеца за очевидно несправедливия размер на присъденото обезщетение се споделя от настоящата инстанция.

Принципът на обезщетяването по справедливост, по чл. 52 от ЗЗД, изисква да се извърши преценка на комплекс от редица конкретно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Последното трябва е съразмерно с вредите и да отговаря както на конкретните данни по делото, така и на обществените представи за справедливост. То трябва да удовлетворява изискването за справедливост и при съпоставянето му с други случаи по аналогични казуси, но с различни по степен на тежестта им вреди, така че доколкото е възможно за по-тежките случаи да се присъди по-високо обезщетение, а за по-леките - по-ниско.

Безспорно е, че вследствие на издадената заповед за незабавна защита, ищецът е търпял ограничения, които с оглед събраните по делото доказателства са свързани с неудобства да посещава обществени места близки до дома на ответницата. Търпял е неудобства при посещенията на свои приятели, които са се намирали близко до жилището на ответницата. Наличието на заповедта е довело до притеснение, което се е отразило на психическото и здравословното състояние на ищеца. Установено е, че се е наложило да посети лекар и да предприеме лечение за нормализиране на кръвното си налягане. Освен това той е изпитвал неудобство да посещава дома на баща си и в своята съвкупност всички тези обстоятелства сочат, че определеното от съда обезщетение в размер на 200.00 лв. не отговаря на  изискванията на чл. 52 от ЗЗД. Настоящият състав намира, че справедливото обезщетение за репариране на претърпените от ищеца неимуществени вреди се явява в размер на сумата от 500.00лв.

Неоснователна се явява въззивната жалба, подадена от ответницата, тъй като в случая безспорно е налице нейно противоправно поведение, което се изразило в потвърждаване на неистина в писмена декларация, която  по силата на чл. 9 ал.3 от ЗЗДН се дава пред орган на властта за удостоверяване истинността на някои обстоятелства, а именно за извършено насилие, като е заявила, че на 07.07.2014 г. брат й – ищецът, и съпругата му силно са удряли с твърд предмет по външната врата на дома й, че брат й е имал брадвичка и нож и двамата със съпругата му са отправяли заплахи и закани към нея и сина й.  заявила е също, че дошлите полицаи заварили брат й и съпругата му да думкат и да крещят пред вратата, което впоследствие се оказало неистинско. Въз основа на тази декларация е била издадена и заповедта за незабавна защита и вследствие на наложените на ищеца въз основа на тази заповед ограничения  същият е търпял психически и морални страдания. Поради това правилно и законосъобразно районният съд е приел, че в случая е налице деликт и причинените от деликта вреди следва да бъдат репарирани в размера посочен по-горе. С оглед на изложеното първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която е отхвърлена претенцията за неимуществени вреди от 200.00 до 500.00 лв., като неоснователна и недоказана и вместо това да бъде осъдена ответницата да заплати да заплати на ищеца и сумата от още 300.00 лв. представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди.

Решението следва да бъде отменено и в частта за разноските и държавната такса и вместо това да се осъди ответницата да заплати държавна такса в размер на 20 лева. Тя следва да заплати на ищеца сумата от 73,33 лв, представляваща направени разноски пред първата инстанция. С оглед отхвърлената част от претенцията ишецът следва да заплати на ответницата разноски в размер на сумата от 498 лева.

Всеки от въззивниците е претендирал разноски за тази инстанция, но такива се дължат единствено на първият от тях и то съобразно на уважената част от жалбата в размер на 79,20 лева.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

ОТМЕНЯ   решение № 330/20.03.2019 г. по гр.д. № 5997/2018 г. на Районен съд гр. Сливен в частта с която е отхвърлен предявеният от С.Т.Т. ЕГН ********** *** против  Н.Т.Т. ЕГН ********** иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди - търпяни ограничения в свободното придвижване и притеснение вследствие на издадена срещу него Заповед за незабавна защита по гр.д. № 3129/2014 г. на Районен съд - Сливен, считано от узнаване на Заповедта за незабавна защита – 25.07.2014 г.  до  размера на сумата от  500 /петстотин/ лева като вместо това постановява:

ОСЪЖДА Н.Т.Т. ЕГН **********, да заплати на С.Т.Т. ЕГН ********** *** и сумата в размер на още 300/триста/ лева представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди – търпяни ограничения в свободното придвижване и притеснение вследствие на издадена срещу него Заповед за незабавна защита по гр.д. № 3129/2014 г. на Районен съд - Сливен, считано от узнаване на Заповедта за незабавна защита – 25.07.2014 г., до окончателното изплащане на сумата.

ОТМЕНЯ решение № 330/20.03.2019 г. по гр.д. № 5997/2018 г. на Районен съд гр. Сливен В ЧАСТТА ЗА РАЗНОСКИТЕ като вместо това постановява:

ОСЪЖДА Н.Т.Т. ЕГН **********, да заплати на С.Т.Т. ЕГН ********** *** сумата 73,33 лв, представляваща направени разноски пред първата инстанция.

ОСЪЖДА Н.Т.Т. ЕГН **********, да заплати държавна такса в размер на 20 лева в полза на бюджета на съдебната власт.

ОСЪЖДА С.Т.Т. ЕГН ********** *** да заплати на Н.Т.Т. ЕГН ********** сумата от 498 лева, представляваща направени разноски пред първата инстанция.

ОСЪЖДА Н.Т.Т. ЕГН **********, да заплати на С.Т.Т. ЕГН ********** *** сумата 79,20 лв, представляваща направени разноски пред тази инстанция.

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 330/20.03.2019 г. по гр.д. № 5997/2018 г. на Районен съд гр. Сливен В ОСТАНАЛИТЕ ОБЖАЛВАНИ ЧАСТИ.

 

Решението не подлежи на обжалване.

                                     

                                                

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                         

         ЧЛЕНОВЕ: