Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 143

гр. Сливен,  13.09.2019 година

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на единадесети септември през две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ

                                                            Мл.с. ЮЛИАНА ТОЛЕВА                       

при участието на прокурора ………и при секретаря Пенка Спасова, като разгледа докладваното от М. Сандулов гр.  д.  N 413  по описа за 2019  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е решение № 41/30.05.2019 г. по гр.д. № 532/2017 г. на Районен съд – Котел, с което е признато за установено на основание на чл. 108 от ЗС по иск предявен от А.Г.Г. ЕГН ********** ***, против К.С.К. ЕГН ********** и Х.С.К. ЕГН ********** ***, че А.Г.Г. е собственик на основание договор за покупко-продажба, обективиран в н.а. № 26/12.03.2015 г., т. I, рег. № 159, н.д. № 27/2015 г. на Нотариус М.В. рег. № 365 на НК, на недвижим имот с площ 206кв.м., образуващ имот пл. № 363 в кв. 3 в с.Градец, общ. Котев за който е отреден УПИ № VI-363 с неуредени сметки, в който е построена масивна жилищна сграда на един етаж със ЗП от 87 кв.м., състояща се от три стаи и избено помещение, като са описани границите на имота пи са осъдени ответниците да предадат на ищеца владението върху описания недвижим имот. С решението ответниците са осъдени да заплатят на ищеца и на правените по делото разноски.

Против това решение е подадена въззивна жалба от ответниците чрез процесуалният им представител адв. Е.М., в която се сочи, че решението е неправилно и незаконосъобразно. Развиват се съображения, че ответниците са придобили по давност имота, като са упражнявали владение против предишния собственик С.Б.. Твърди се, че те не са държали имота, тъй като не са го ползвали на някакво правно основание. Не са плащали наем, а пък предишния собственик не е правил опити да си върне владението. Излагат се аргументи в подкрепа на това становище. В обобщение се сочи, че през период от 17 г. Ответниците са обективирали спрямо собственика на имота намерението си да го владеят и своят, като не са го допускали нито него, нито членовете на семейството му в имота, не са плащали цена за продажба и са извършвали строителство в имота. Така те не са били държатели, а са владеели имота. Поради това се иска да бъде отменено решението и да се отхвърли предявеният иск, като се обжалва решението и в частта му за разноските.

В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба, в който се твърди, че тя е неоснователна. Правилно и законосъобразно районният съд е уважил предявеният иск с правно основание чл. 108 от ЗС, а ответниците не са доказали възраженията си, като съображенията, изложени във въззивната жалба, са неоснователни.

В жалбата и отговора не са направени нови доказателствени искания за пред тази инстанция.

В с.з. за въззивниците се явява представител по пълномощие, който поддържа подадената жалба.

Въззиваемият се явява лично и с представител по пълномощие, който оспорва подадената жалба.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед  обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства и тези пред настоящата инстанция, намира, че обжалваното решение е правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така  както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Последователна е практиката на ВС и ВКС относно характеристиките на владението и държането. Владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя. Държането е упражняване на фактическа власт върху вещ, която лицето не държи като своя. Владението по чл. 68 ЗС се характеризира с два основни признака: обективен - упражняване на фактическа власт върху вещта/corpus/ и субективен - намерението да се държи вещта като своя /animus domini/. При държането фактическата власт се упражнява за друг. Държателят няма намерение да свои вещта. Според презумпцията на чл. 69 ЗС владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Това е оборима законна презумпция. Тя е и обща гражданскоправна норма с оглед действието си спрямо лицата, защото се прилага за всички гражданскоправни субекти, без оглед на това дали притежават или не права на собственост върху една и съща вещ. Законодателят е установил оборимата презумпция в полза на владелеца поради трудността за доказване на намерението за своене като психично състояние. Чрез нея с оглед на това, което обикновено става, е формулирано заключение за наличие на неизвестен факт, а именно субективния признак на владението /animus domini/- намерението да се държи вещта като своя, като се изхожда от друг установен факт - обективния признак на владението/corpus/ - упражняване на фактическа власт върху вещта. Съдът е длъжен да я приложи точно и еднакво спрямо всички лица и случаи, за които се отнася. Тя го задължава да приеме, че щом като е доказан фактът от хипотезата, то съществува и не се нуждае от доказване и предполагаемият факт. При нея, както и при всички оборими законни презумпции, доказателствената тежест се размества и страната, която я оспорва, трябва да я обори.

При заявен положителен установителен иск за собственост на имот, придобит по давност, основателността на претенцията на владеещият имота несобственик се обуславя от прякото и пълно установяване на фактите на явно, необезпокоявано и непрекъснато владение с намерения за своене в продължение на повече от 10 години. При всички случаи след изтичане на определения от закона срок е налице възможността за придобиване собствеността по отношение на вещта, обект на владението. Правото на собственост не се придобива автоматично, а след надлежното позоваване било пред съда или нотариуса, като орган с компетентност да констатира настъпили вещно-правни последици в резултат на комплекс от факти - чл. 79 ЗС. За да произведе ефект придобивната давност е необходимо намерението за своене на имота да е демонстрирано по отношение на действителния собственик, както и да е налице позоваване на придобиването, тъй като съгласно действащите правила - чл. 120 ЗЗД, българското право не признава служебното зачитане на давността. За да може възражението за придобивна давност да бъде уважено в рамките на защита на правото на собственост следва да са налице две кумулативно дадени предпоставки - претендиращият несобственик следва да е упражнявал фактическата власт по отношение на имота, без противопоставяне от страна на собственика, както и да е демонстрирал по отношение на невладеещия собственик поведение, което сочи, че упражнява собственическите правомощия в пълен обем и това поведение е известно на собственика.

При правилно установената фактическа обстановка законосъобразно и правилно съдът е приел, че искът е основателен и следва да бъде уважен. Основното възражение на въззивницитеответници, което поддържат и пред настоящата инстанция, е свързано с това, че въззивамият – ищец не е  придобил собствеността върху имота, тъй като неговият праводател не е бил собственик. Твърдят, че в тяхна полза е изтекла придобивна давност с начален момент 1996 година. Установено е по делото, че през 2000 г. ответниците действително са установили фактическа власт върху имота, но липсват доказателства те да са владели имота с намерение да го своят.  Безспорно е и е доказано, че между С.Барамуков и въззивниците действително е имало уговорка за продажба на имота, като последните е следвало да го закупят когато имат възможност да платят. Тази уговорка, обаче,  не означава, че въззивниците са държали имота като собствен. Наличието на уговорката сочи, че същите са имали съзнанието, че имотът е собственост на друго лице и че той ще стане техен, т.е. ще го владеят като свой тогава, когато го закупят. Извършените от тях ремонтни работи са били свързани с това да превърнат къщата в годна за обитаване. Едва през 2016 г. въззивниците са демонстрирали към въззиваемия собственически права, като са отказали да напуснат имота, след като той е поискал това. Изтеклият от 2016 г. до подаване на исковата молба срок, обаче, е недостатъчен за да се зачете като изтекла в тяхна полза придобивна давност. Развитите във въззивната жалба аргументи не обосновават корпус и анимус на въззивниците до 2016 г. да владеят имота като свой, т.е. да демонстрират намерението си и да се противопоставят на предишния собственик при опитите му да влезе в този имот. Така в обобщение предявеният иск се явява основателен и правилно и законосъобразно е бил уважен.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

 

Въззиваемата страна  е претендирала разноски и такива  следва да бъдат присъдени в размер на сумата от 1000 лева представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за тази инстанция.

 

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 41/30.05.2019 г. по гр.д. № 532/2017 г. на Районен съд – Котел.

ОСЪЖДА К.С.К. ЕГН ********** и Х.С.К. ЕГН ********** *** да заплатят на А.Г.Г. ЕГН ********** *** сумата от 1000 /хиляда/ лева представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за тази инстанция.

         Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването.

                                     

                                                

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                         

         ЧЛЕНОВЕ: