Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

гр. Сливен, 25.09.2019 г.

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на двадесет и пети септември през двехиляди и деветнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                            МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                      мл.с. ЮЛИАНА ТОЛЕВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Ивайла Куманова, като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 415 по описа за 2019  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 181/06.06.2019г. по гр.д. № 1695/18г. на НзРС, с което са отхвърлени като неоснователни и недоказани предявените от  „Водоснабдяване и канализация Сливен“ ООД, гр. Сливен против К.Ж.И. искове с правно основание чл. 124 ал. 1 от ГПК вр. чл. 415 ал. 1 от ГПК, за признаване за установено между страните, че ответникът дължи на ищцовото дружество сумите: 1 489, 68 лв. главница, представляваща стойността на доставена и консумирана питейна вода за периода 01.06.2015г. – 28.02.2018г., в имот в гр. Нова Загора, ул. „Тракия“ № 9, ап. 4, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от подаването на заявлението по чл. 410 от ГПК до окончателното изплащане и 233, 35 лв. мораторна лихва до 02.04.2018г. върху главницата, за които вземания е издадена заповед № 458/16.05.2018г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 616/18г. на НзРС и са присъдени разноските на ответника за исковото производство, като решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на ответника  - А.Р.С..

Против това решение е постъпила въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство.

Въззивникът обжалва изцяло решението, като твърди, че то е незаконосъобразно, необосновано и неправилно. Заявява, че съдът неоснователно е приел, че не е доказано, че ответникът е потребител на ВиК услуги през процесния период, тъй като от събраните доказателства това се установявало безспорно. Ответникът е бил такъв като наследник на своя баща и именно той е действал лично и като пълномощник при изповядването на сделката за прехвърляне на имота. Счита, че съдът е възприел невярна фактическа обстановка, довела до неправилни правни изводи за неоснователност на претенцията. Развива подробна аргументация в тази насока.

В обобщение моли въззивния съд да отмени решението на СлРС и да постанови ново, с което да уважи изцяло предявените установителни искове. Претендира разноските за двете инстанции.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, с който оспорва като неоснователна въззивната жалба, твърди че атакуваното решение е правилно и законосъобразно, поради което моли въззивния съд да я остави без уважение и потвърди атакувания акт. Претендира разноски за тази инстанция.

Няма направени нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на производството.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

Третото лице-помагач на страната на ответника не е подало отговор и не е изразило становище по въззивната жалба.

В с.з. за въззивното дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон, подадена е писмена молба от процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа въззивната жалба, оспорва отговора, моли въззивния съд да отмени решението и постанови ново, с което уважи исковете. Претендира разноски за двете инстанции, евентуално възразява за прекомерност на адвокатския хонорар на насрещната страна.

В с.з. въззиваемият, редовно призован, не се явява лично, за него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва въззивната жалба, поддържа отговора си и моли съда да потвърди решението на СлРС. Претендира разноски за тази инстанция по представения списък.

В с.з. третото лице-помагач на страната н аответника не се явява и не изпраща процесуален представител, за да изрази становище по въззивната жалба и отговора.

Въззивният съд намира, че въззивната жалба е редовна и допустима, отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Съдът е сезиран да се произнесе по съществуване на вземане, за което на ищеца е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК и неговите размер и основание следва да бъдат идентични с тези по заявлението за издаване на заповедта за изпълнение, респективно – исковата претенция да е част от вземането, включена в неговия обем, при същите условия.

 В случая предмет на тази заповед е главница от 2 095, 29 лв. - стойност на ВиК услуги за периода 01.04.11г.-28.02.18г. и мораторна лихва до 02.04.18г. от 574, 61 лв., а предмет на предявените установителни искове са части от това вземане със същото основание -  главница от 1 489, 68 лв., представляваща задължение за заплащане на ВиК услуги за периода 01.06.15г.-28.02.18г. и 233, 35 лв. мораторна лихва до 02.04.18г., като се претендират и разноските по заповедното производство в размер на 54, 41 лв.

Върху ищеца лежи тежестта на доказване на релевантните положителни факти, от които черпи изгодните за себе си правни последици.

Паричното вземане, претендирано от него, произтича от търговски ненаименован договор за предоставяне на ВиК услуги – доставка, отвеждане и пречистване на вода през посочения период.

Така ищцовото дружество е следвало да установи, че за времето, за което претендира плащането, е доставило ВиК услуги, че това е сторено за конкретния имот, за който се отнася претенцията, че ответникът е имал качеството „потребител“ на водоснабдителни и канализационни услуги за този имот, как са отчетени услугите, както и каква е точната им стойност и как е определена тя.

Никой от тези факти не бе доказан така, че да създаде у съда непререкаемото убеждение, че той се е осъществил по твърдения от страната, носещта тежестта на доказване, начин.

Първостепенният съд е събрал допуснатите средства по правилата, предвидени в ГПК и е извел фактическото положение от съвпадащите, подкрепящите се, кореспондиращи помежду си и взаимнодопълващи се доказателства, извлечени от съответните им носители – представените писмени и гласни доказателствени средства. Изложената фактология е вярна исъществените моменти от нея са, че: 1. – Титуляр на партидата за процесния имот /51837/ е Ж.  И. Й. и във физическите предели на делото няма никакви данни за нейната надлежна промяна по какъвто и да било начин. 2. – Ж. Й. е починал на 21.112014г., като негови наследници по закон са преживялата съпруга Д. Й.а и синът му К.И. /ответника/. 3. – На 05.09.2018г. е прехвърлено правото на собственост върху процесния имот на лицето А.С. /помагач в процеса на ответника/. 4. - Заявлението по чл. 410 от ГПК е подадено на 11.05.18г. против К.И. /съответно – и исковата молба/. 5. - Исковият период е 01.06.2015г. – 28.02.2018г.

Не е доказано убедително и еднозначно най-напред, че ответникът, през спорния период  - 01.06.2015г.-28.02.2018г., е бил потребител на ВиК услуги по смисъла на пар. 1 ал. 1 т. 2 б. „а“ от ЗРВКУ, респективно – на чл. 3 ал. 1 от Наредба № 4/2004г., възпроизведени и в текста на чл. 2 ал. 1 т. 1 от ОУ на ВиК-Сливен – тоест, че той е собственик или лице с учредено право на строеж или ползване на имота, в който ищецът твърди, че е осъществявал услугите си.

Съгласно приложимата нормативна уредба – ЗРВКУ, Наредба №4 и съответните ОУ, качеството „потребител“ е относимо към материалното право на съответното лице. Но само по себе си то не е достатъчно да съществува, за да бъде потребителят страна в договорната облигационна връзка. Потребителят се „легитимира“ чрез откриване на партида, на която той е титуляр. Това е така, тъй като самият нормативен акт прави такова разграничение – например чл. 63 ал. 2 вр. чл. 61 ал. 1 и чл. 64 ал. 1 дават като отправен момент  промяната/закриването на партидата във връзка с това кой е носителят на задължението – предишният или новият собственик – тоест само фактът на наличие право на собственост не е достатъчен за възникване на притезание, то се свързва и със създаването на потребителска партида и номер.

Редът за откриване на партида е описан в чл. 59 на ОУ, тоест това е начинът на идентифициране на потребителя и задълженията възникват за лицето, на чието име е открита партидата, което съответно е собственик или ползвател на имота. Видно от регламентацията, дадена в този текст, когато правата на потребител се притежават от повече от едно лице, взаимоотношенията помежду им се уреждат между тях, но партиди се откриват на всекиго, съобразно конкретните обстоятелства – или по реда на чл. 59 ал. 3 и 4, или на чл. 62 ал. 2 от ОУ.

Партида № 51837 е била заведена на Ж. Й. и това е отразяването в представеното заверено копие от карнета от 19.11.2012г. до23.04.2018г. Той и съпругата му Д. са били собственици на имота до смъртта му през месец 11.2014г.

Съгласно разпоредбата на чл. 62 ал. 1 от ОУ, след смъртта му е следвало наследниците да подадат заявление в 60 дневен срок за промяна на партидата – или на името на всеки, или на един от тях, представяйки удостоверение за наследници и писмено споразумение.

Сред задълженията на потребителите по чл. 43 от Наредба №4, в т.11 фигурира и това „да извършват актуализация на партидата си при промяна на собствеността върху присъединения към ВиК системата имот“. Това задължение не е скрепено със санкция и в никой от цитираните нормативни актове няма разпоредба относно последиците от бездействието, касаещи точно титулярството на партидата.

Съгласно чл. 60 от ОУ, „ВиК операторът има право да открие, промени или да закпие партида на потребител служебно, след представяне на данни от домовата книга, от управителя на ЕС или на друг документ, удостоверяващ право по чл.2“, но в случая това не е сторено. Не е представен акт, съгласно който ищцовият ВиК оператор да е извършил през 2014г. надлежна промяна в партида № 51837  - в карнета до 2018г. са посочени трите имена, ЕГН и адрес единствено на Ж. Й..

Представените от ищеца 7 броя фактури, в които е посочен като титуляр на тази партида ответникът К.И., не представляват документ, надлежно удостоверяващ извършване на промяна на партидата по смисъла на чл. 61 и сл. от ОУ. Няма годни данни дали, кога, как и на какво основание е променена партида № 51837.

По-късно настъпилият правоизменящ факт – прехвърляне правото на собственост с транслативна сделка, водещо до възникване на качеството потребител у друго лице, е без значение в случая, тъй като това е станало на 05.09.2018г. – след края на исковия период 28.02.2018г., а няма данни за възникване на това качество - не като за собственик, а като за ползвател - от по-ранен момент на приобретателя, съответно - за осъществена процедура по реда на чл. 61 от ОУ.

В такъв случай, щом операторът не е осъществил служебните си правомощия по чл. 60 от ОС, то той не би могъл да претендира от този ответник на лично основание – като потребител - заплащане на цялото задължение, щом той не е титуляр на партидата. Би могъл единствено да търси от него изпълнение, но в качеството му на наследник на потребителя-титуляр, само за неговата част от задължението, което той не е сторил.

Независимо от това, може да се посочи, че дори да се приеме, че за възникването на качеството „потребител“ по см. на чл. 2 ал. 1 т. 1 от ОУ за ответника, е достатъчно само настъпването на юридическия факт на наследяване, без да е необходимо отразяването му в партидата, то неговата отговорност би се простирала само в обема на наследствената му квота.

Освен това съдът не може да приеме за доказано и самото съществуване на задължението за посочения период и за посочения размер.

Убедителни доказателства в тази насока не са представени от страната, носеща доказателствената тежест за това.

Единствените писмени доказателствени средства са две страници от тетрадка-карнет /заверени копия/, но сред тях липсва страницата за цялата 2015 и част от 2016г. – тоест – за значителна част от исковия период.

От своя страна част от представените фактури са точно от този период, без достоверна дата на издаване и без да са обосновани с документ, въз основа на който са съставени. В другата част от тези фактури са отразени „стари“ и „нови“ показания, които по никакъв начин не кореспондират с отразяванията за същия период в карнета /обективиращи процеса на реално отчитане или опит за такова/. Следователно те представляват писмени частни свидетелстващи документи, съставени и изходящи от страната, която ги представя и се ползва от тях, от които не може еднозначно да се констатира сам по себе си изгодния за ищеца факт на съществуващи непогасени задължения, какви и колко, действително, са те. Документите не носят подписа на ответника и не могат да се третират като някаква форма на признание от негова страна. Те не се ползват с обвързваща съда материална доказателствена сила, особено при липсата на алтернативни, подкрепящи изявленията в тях, източници на информация.

На последно място не отговаря на изискванията за отчитане самия карнет, в частите, попадащи в рамките на исковия период. Вписванията в него са крайно неясни, несистемни и не съдържат изискуемите параметри. В разпоредбите на чл. 22 – чл. 24 от ОУ са разписани точно и еднозначно редът и начинът на отчитане на количествата питейна вода, а в чл. 25 и сл. – разпределението на количествата питейна и отведена отпадъчна вода в сгради ЕС. Видно е, че в продължителни периоди е било невъзможно отчитането на водомерите, не е имало осигурен достъп, имало е продължително отсъствие, липсата на достъп е продължила и повече от година, но няма никакви доказателства, че са приложени правилата на чл. 24 ал. 1 и чл. 24 ал. 4 вр. чл. 49 от ОУ. Това прави напълно негодно като доказателство както карнета, така и фактурите относно точния период, количество и стойност на твърдяната за доставена и отведена вода.

 В случая предположенията и спекулативните заключения не са достатъчни, тъй като тези факти са от съществено значение и за доказването им не са осигурени годни доказателствени средства. Причината за несъбирането на относимите към основателността на исковете доказателства е небрежното процесуално поведение на страната, върху която е тежала отговорността да проведе успешно доказването на твърдяните от нея изгодни факти. Като не го е сторила, тя е приела риска от последиците, свързани с неприемане от страна на съда на тяхното настъпване и решаване на спора на базата на наличната доказателствена съвкупност.

Поради това положителните установителни искове се явяват неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.

Като е достигнал до идентични крайни правни изводи, първоинстанционният съд е постановил правилно решение. Не са налице визираните във въззивната жалба пороци, които да наложат отмяната му, поради което то следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция следва да се възложи на въззивника, който следва да понесе своите както са направени и заплати тези на въззиваемия в размер на 500 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение, като намира, че няма условия за намаляването му с оглед броя и цената на исковете, вида и характера на спора и осъществените от пълномощника процесуални действия.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                             Р     Е     Ш     И  :

                       

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 181/06.06.2019г. по гр.д. № 1695/18г. на НзРС като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ОСЪЖДА  „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД, гр. Бургас да заплати на  К.Ж.И. направените разноски за въззивното производство в размер на 500 лв.

Производството е протекло с участието н атрето лице-помагач на страната на ответника – А.Р.С..

 

Решението не подлежи на касационно обжалване с оглед цената на иска и характера на спора.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                ЧЛЕНОВЕ: