Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

гр. Сливен, 25.09.2019 г.

 

                    В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на двадесет и пети септември през двехиляди и деветнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                            МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                      мл.с. ЮЛИАНА ТОЛЕВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Ивайла Куманова, като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 419 по описа за 2019  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 540/16.05.2019г. по гр.д. № 4837/17г. на СлРС, с което е извършена съдебна делба чрез изнасяне на публична продан на подробно описания съсобствен на страните недвижим имот, отхвърлена е възлагателната претенция на И.И.И. и С.И.И., осъден е Р.А.В. да заплати на  И.И.И. и С.И.И. сумата 320 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползването на ½ ид.ч. от делбения имот за периода от 26.02.2019г. до постановяване на съдебното решение на 16.05.2019г., като претенцията им по сметките е отхвърлена като неоснователна за сумата 5 680 лв. и за периода от 26.02.2014г. до 26.02.2019г. и са присъдени съразмерно разноските по делото и дължимите държавни такси.

Въззивната жалба е подадена от ищците в първоинстанционното производство и с нея се атакува частично решението, само в отхвърлителната му часта, касаеща претенцията по сметките по чл. 346 от ГПК, вр. чл. 30 ал. 3 от ЗС, като твърдят, че в нея то е незаконосъобразно, необосновано и неправилно.

Въззивниците заявяват, че в първото заседание след допускане на делбата са предявили своевременно искане за уреждане на сметки, но съдът неправилно се е произнесъл с решението си. Твърдят, че съдът неправилно не се е произнесъл по тези искания за сметки във втората фаза на делбата, ана стр. 13 и 14 се намират доказателства – покана и обратна разписка, от които е видно, че ответникът е бил поканен да плати сума за ползването на ½ ид.ч. от имота. Така е налице начален срок на поканата и това е 21.10.2016г., с който срок съдът не се е съобразил. Твърдят, че след като покана е налице, съдът е следвало да уважи претенцията им и за този срок, през който те също са били лишени от ползването на частта си.

В обобщение молят въззивния съд да отмени решението на СлРС в тази част и или да върне делото за ново разглеждане или да постанови ново, с което да уважи изцяло искането по сметките. Претендират разноските за всички инстанции.

Във въззивната жалба не са направени нови доказателствени или други процесуални искания.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна не е подала писмен отговор.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивниците, редовно призовани, не се явяват, за тях се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПк, който поддържа въззивната жалба при изложените аргументи. Моли атакуваното решение да бъде отменено като незаконосъобразно в обжалваната част и вместо това въззивният съд уважи изцяло претенцията по сметките. Претендира разноски, представя списък.

В с.з. въззиваемият, редовно призован, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, оспорва въззивната  жалба като неоснователна и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено в обжалваната част, претендира разноски.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваните съдебни решения са валидни, и с оглед частичния обхват на  обжалването – и допустими.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС  доказателства, намира, че обжалваният акт е правилен в засегнатата с въззивната жалба част, поради което следва да бъде потвърден в нея.

Този състав счита, че изложената от първоинстанционния съд фактология е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща своята към нея.

Също така въззивният състав споделя и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания, касаещи решението в частта, с която съдът се е произнесъл по претенциите по сметките между съделителите, са неоснователни.

На първо място следва да се посочи, че искането по чл. 346 от ГПК е прието за заявено своевременно от ищците – до приключване на първото съдебно заседание във втората фаза по извършване на делбата, поради което подлежи на разглеждане.

Иска се заплащане на обезщетение за ползване на част от съсобствен имот, с която се надвишава частта от правото на собственост на съсобственика-ответник в ущръб на съсобствениците-ищци, касаещо периода 26.02.2014г. –26.02.19г.

За да се уважи претенция по чл. 31 ал. 2 от ЗС, е необходимо вещта или имотът да е съсобствен, да се ползва само от някои от съсобствениците, лишавайки от такава възможност останалите, и последните писмено да са поискали обезщетение за това. При наличието в кумулативна даденост на всички изброени елементи от фактическия състав на правната норма, от деня на писмената покана, на съсобственика, неползващ вещта, се дължи обезщетение за ползата, от която е лишен. Единствената възможност на ползващия общата вещ съсобственик, да се освободи от задължението да заплати обезщетение, е да предостави на другия/ите съсобственици възможността да ползват съразмерно на правата си общата вещ.

В настоящия случай безспорно е установено от една страна - едноличното ползване на целия съсобствен имот само от ответника, от друга – липсата на надлежно отправена покана за ползване от страна на ищците на частите им, като по тези въпроси спор няма и те не влизат в обсега на въззивния контрол.

Ключовият отменителен довод се изразява в неправилното, според въззивниците, определяне от страна на първостепенния съд на началния момент, от който се дължи обезщетението, като твърдението им е, че той е 21.10.2016г., когато е получена от ответника поканата за заплащане на обезщетение за ползването на непринадлежащата му ½ ид.ч., съизмеримо с наемна цена.

Вярно е, че съдебната доктрина приема, че когато изрична покана не е отправена, за такава се счита исковата молба със съответното искане, както и че в исковата молба няма направено такова искане. Също така е правилно и виждането на решаващия съд, че съгласно утвърдената съдебна практика такова искане може да бъде валидно направено /и съответно да активира задължението за заплащане на обезщетение/ и устно пред другата /ползваща/ страна или да бъде подадено в писмен вид,  най-късно до приключване на първото съдебно заседание след допускане на делбата.

В срока по чл. 346 от ГПК е видно, че ищцовата страна, чрез процесуалния си представител по пълномощие, е заявила устно в с.з. на 26.02.2019г. /което съдът е провел като първо съдебно заседание във фазата на извършване на делбата/, претенция за заплащане на обезщетение по чл. 31 ал. 2 от ЗС, изчислено на базата на наемната цена, в размер на 7 200 лв. за 5 години назад от предявяване на иска, представила е и писмена молба, с която ответникът се е запознал.

Първоинстанционният съд е приел за начален момент на възникване на паричното задължение именно тази дата – 26.02.2019г., считайки, че по-ранна покана не е отправяна, докато въззивниците твърдят, че меродавна е датата на представеното заверено копие от известие за доставяне от 21.10.2016г., от когато и следва да се присъди обезщетението.

Въззивният състав счита, че не са налице условията за уважаване на исковете на двамата ищци по чл. 31 ал. 2 от ЗС за част от заявения период – нито от 26.02.2014г., нито от 21.10.2016г., до 26.02.2019г., въпреки представената  по делото писмена покана от И.И.И. до Р.А.В., с която се иска заплащане на обезщетение за ползването от последния на ½ ид.ч. /посочена като собствена на кредитора/ на процесния имот, което да отговаря на месечен наем от 200 лв.

Този документ е частен, диспозитивен и не е подписан от ответника. Така въпросът за неговата истинност не стои пред съда, но ползващата се от съществуването му страна носи доказателствената тежест за установяване на факта на достигане на едностранното й волеизявление до адресата, за да може да се ползва и от правните последици, свързани от правната норма с този факт.

Документът е без достоверна /и каквато и да е/ дата, в антетната част е посочено „Чрез Нотариус….“, няма данни той да е постъпвал, да е обработван и администриран от нотариус, което би гарантирало надлежното му връчване на адресата. Няма пречка той и в този си вид да бъде изпратен чрез друг способ до последния, но доказването му трябва да е с годно доказателствено средство, неоставящо съмнение у съда за настъпването на факта.

Представеното известие за доставяне не може по никакъв начин да се свърже с тази покана – в нея е отбелязано само, че ответникът е получил необозначена по вид пратка на 21.2016г, изпратена му от адв. Д. Д. О.. Действително последният е процесуален представител по пълномощие на ищците в настоящото производство, което обаче е образувано на 03.10.2017г. Няма данни в какво качество той е изпратил пратка до ответника – лично или като нечий пълномощник, и дали е бил упълномощен за това именно от двамата ищци. Съдържанието на пратката, дори да се приеме, че тя изхожда от последните, е неидентифицируемо чрез отразената върху известието информация.

Следователно не може да се приеме от настоящия въззивен състав, че това известие доказва надлежно направена покана по чл. 31 ал. 2 от ЗС в по-ранен момент от отправянето й на 26.02.2019г. Обратното би представлявало спекулативно съждение, основаващо се на свободно предположение, което е недопустим подход за съда.

Така въззивната инстанция също счита, че при осъществени и останалите предпоставки, ответникът дължи обезщетение на ищците за ползване на техните идеални части от общия имот от поканата на 26.02.2019г. занапред и претенцията следва да се уважи от тази дата до датата на постановяване на съдебното решение – 16.05.2019г. Размерът му следва да се изчисли на базата на средния пазарен месечен наем за имота, като се съобрази делът на ответника.

Съгласно заключението на експерта, в чиято компетентност и безпристрастност съдът не се съмнява, за този период обезщетението възлиза на 320 лв. и за тази сума и период претенцията следва да бъде уважена,      а за разликата до пълния предявен размер и период – да се отхвърли като неоснователна.

Искането е заявено за 7 200 лв., без да е правено надлежно изменение. Съдът се е произнесъл само до размер на 6 000 лв., отхвърляйки го за разликата над 320 лв. до 6000 лв. и само в тази част решението му е обжалвано. Доколкото за разликата от 6 000 лв. до 7 200 лв. /за която не е десезиран/ съдът не се е произнесъл, е налице непълнота на акта, но тя не може да се отстрани служебно от въззивната инстанция, страната е могла да се възползва от възможността по чл. 250 от ГПК.

В обобщение – засегнатата с въззивната жалба част касае единствено отхвърлителния диспозитив за сумата над 320 лв. до 6 000 лв. и само в тези рамки се простира въззивният контрол.

Като е стигнал до аналогични на горните правни изводи районният съд е постановил правилно и законосъобразно в тази си част решение, което следва да бъде потвърдено в нея. В необжалваните уважителна осъдителна част по иска по чл. 31 ал. 2 от ЗС  и в частта относно извършването на делбата, решението е влязло в сила.

Така въззивната жалба се явява изцяло неоснователна и не следва да се уважава.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция следва да се възложи на въззивниците, които следва да понесат своите както са направени и заплатят тези на въззиваемия в размер на 300 лв. 

Ръководен от гореизложеното съдът

                              

 

Р     Е     Ш     И  :

                                            

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 540/16.05.2019г. по гр.д. № 4837/17г. на СлРС в обжалваната му част като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО..

 

ОСЪЖДА И.И.И. и С.И.И. ДА ЗАПЛАТЯТ НА Р.А.В. направените разноски по делото за въззивното производство в размер на 300 лв.

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните.                                      

        

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: