Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

гр.Сливен, 15.11.2019 г.

 

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 

 

         Сливенският окръжен съд, гражданско отделение, в съдебно заседание на тринадесети ноември, през две хиляди и деветнадесета година в състав:

 

                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ БЛЕЦОВА

                                               ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА МИХАЙЛОВА

                                               Мл.с.         : СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА

 

При секретаря Мария Тодорова, като разгледа докладваното от М.БЛЕЦОВА в.гр.д. № 426 по описа за 2019 година, за да се произнесе, съобрази следното:

         Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

         Производството е образувано по въззивна жалба депозирана от юриск. И. в качеството и на процесуален представител на „ ПРОФИ КРЕДИТ Б.“ ЕООД,със седалище и адрес на управление гр. София, бул.“Б.“ 49 – 53Е - В против решение № 645/05.06.2019г. по гр.д. № 6354/2018г. на Сливенския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от въззивника против Т.Н.С., ЕГН ********** *** иск за признаване за установено, че въззиваемият дължи сумата от 811.47 лв. – главница по Договор за потребителски кредит № 3019094742/26.04.2017 г., ведно със законната лихва считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 30.07.2018 г.

         Решението е обжалвано изцяло като неправилно и незаконосъобразно. Посочва се, че жалбоподателят не е съгласен с приетото от съда, че настъпилата предсрочна изискуемост на вземането не е била надлежно обявена на длъжника. Страната счита, че тъй като не е банкова финансова институция по отношение на предсрочната изискуемост на вземанията и не може да се прилага възприетото становище в Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГКТ т.18. Като небанкова институция по отношение на нея не се прилагала разпоредбата на чл. 60 ал. 2 от Закона за кредитните институции. Съгласно общите условия чл. 12.3 към Договора, „ в случай , че КЛ/СД просрочи една месечна вноска с повече от 30 календарни дни, настъпва автоматично прекратяване на ДПК и обявяване на неговата предсрочна изискуемост, без да е необходимо кредиторът да изпраща на КЛ/СД уведомление, покана, предизвестие и др.“. С оглед па посоченото, страната счита, че не е било необходимо длъжникът да се уведомява за настъпилата предсрочна изискуемост.

         Страната посочва, че съдът следва да съобрази и последната практика на ВКС – решение № 7 /19.05.2017 г. по гр.д. 600053/2016г.  IIг.о. и да съобрази, че към 15.04.2018 г. е настъпил падеж на цялото вземане, тъй като целият погасителен план е изтекъл. Моли се да се отмени обжалваното решение и да се уважат предявените искове. В случай, че съдът приеме, че предсрочната изискуемост на задължението не е била надлежно съобщена, той да постанови акт, с който да осъди ответника за сумите, за които е настъпил падеж. Не са претендирани разноски.

         В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от адв. Т. – особен представител на Т.Н.С., ЕГН ********** ***, с който жалбата е оспорена като неоснователна. Твърди се, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Страната посочва, че по делото не се е установило действителното съществуване на вземането. Нямало доказателства, че кредитът е бил усвоен . Недопустимо било с въззивната жалба да се претендира сборът от неплатените вноски. Моли се да се потвърди обжалваното решение и да се присъдят деловодни разноски.

Страните не са направили процесуални или доказателствени искания.

         В с.з.въззивната страна редовно призована, не се представлява. Процесуалният и представител юриск.И. в писмено становище заявява, че поддържа въззивната жалба и моли тя да бъде уважена. Претендира деловодни разноски.

В с.з. въззиваемата страна редовно призован не се представлява. Представлява се от особени процесуален представител адв. Т., която заявява, че оспорва въззивната жалба и моли да се потвърди решението на РС. Претендира разноски.

Пред настоящата инстанция не се събраха допълнителни доказателства.

Обжалваното решение е било съобщено на въззивника на 20.06.2019г. и в рамките на законоустановения четиринадесет дневен срок – на 04.07.2019 г. е била депозирана въззивната жалба.

Установената и възприета от РС – Сливен фактическа обстановка изцяло кореспондира с представените по делото доказателства . Тя е изчерпателно и подробно описана в първоинстанционното решение, поради което на основание чл.272 от ГПК настоящият съд  изцяло я възприема и с оглед процесуална икономия препраща към него.

Въззивната жалба е редовна и допустима, тъй като е подадена в законоустановения срок от лице с правен интерес от обжалване на съдебния акт. Разгледана по същество жалбата се явява частично основателна.

За да се даде отговор на настоящия спор следва да се имат предвид няколко основни положения.

Задължителната съдебна практика обективирана в тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. на ВКС по тълк.д. № 4/2013 г. на ОСГТК т.18 приема, че в хипотезата на предявен иск по чл. 422 ал.1 от ГПК вземането произтичащо от договор за банков кредит, става изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем. Ако предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства или се обявява по реда на чл. 60 ал.2 от Закона за кредитните институции, правото на кредитора следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита .

Въпросът за това дали небанковата финансова институция, каквато се явява въззивникът следва да обяви настъпването на предсрочна изискуемост на вземането преди депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение е разрешен чрез постановяване на трайна съдебна практика, която приема, че няма основание кредиторите – банкови институции и кредиторите – финансови институции да се третират по различен начин. Това би довело до неравноправност, както на субектите отпускащи кредити, така и на получаващите кредити.

Предвид посоченото по – горе следва да се изследва и въпросът за начина, по който длъжникът може да се уведоми за настъпилата предсрочна изискуемост.

Начинът на удостоверяване на връчването на длъжника на документа, съдържащ волеизявлението на банката, че счита вземането по кредита за предсрочно изискуем зависи от избрания от кредитора способ за уведомление, който може да бъде уговорен и в договора сключен между страните.

По принцип, ако не е уговорено друго между страните за редовно връчени се считат документите, които са връчени лично на длъжника или на негов пълномощник. За редовно връчване се приема и при възлагане на документите по реда на чл. 50 ЗННД от нотариус или от ЧСИ ( чл. 43 ЗЧСИ). При тези случаи се прилагат правилата на чл. 37 – 58 ГПК, като отказът за получаване по чл. 44 ГПК или отсъствието от адреса по чл. 47 ГПК се удостоверяват от длъжностното лице, а съобщенията се считат за връчени.

Възможно е кредиторът да е избрал да връчи съобщението чрез пощенска пратка. В този случай редът за връчване се определя от Общите правила, приети с решение № 581/27.10.2010 г. от Комисията за регулиране на съобщенията. Ще е налице удостоверителна сила за получаване на съобщението ако пратката е връчена лично на длъжника срещу подпис или на пълнолетен член на домакинството му – срещу подпис и документ за самоличност. Възможно е обаче пратката да не може да бъде доставена на длъжника и съществува процедура, която следва да се извърши от пощенските служители. В тези случаи пратката се връща на подателя като се отбелязва, че тя не е връчена. Общите правила и Закона за пощенските съобщения не въвеждат фикция, според която при липса на фактическо връчване пратката да се счита за доставена на получателя.

Възможно е и друга хипотеза, при която при сключване на договора за кредит, страните да са се разбрали за конкретен способ за връчване на кореспонденцията между тях. Тогава редовността на връчване на съобщението за настъпилата предсрочна изискуемост на вземането се преценява спрямо уговорката помежду им. Допустимо е в договора страните да са предвидили , че изявлението на едната от тях ще се счита за достигнало до другата страна фактически същото да е получено. Такава клауза, която фингира недоставеното или само изпратено съобщение като получено, би била в съответствие с принципите на добросъвестно упражняване на правата на кредитор, ако ясно разписва определени предпоставки  и/или фактически констатации, при наличието на които ще се счита, че е положена дължимата грижа, както и ако според договора опитът за предаване на съобщението се приравнява на фактическото му получаване.

В този смисъл е практиката на ВКС постановена по реда на чл. 290 от ГПК – решение № 148/02.12.2016 г. по т.д. 2072/2015 г.,Iт.о.

В настоящия случай по делото няма представени доказателства, от които да е видно, че длъжникът е бил уведомен за настъпилата предсрочна изискуемост на вземането към датата на подаване на заявлението за издаване на Заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК.

Следва да се приеме, че ответникът е бил уведомен за претенцията на ищеца за настъпилата предсрочна изискуемост с връчването на исковата молба на особения му процесуален представител.

В настоящия случай се касае за договор за потребителски кредит от 25.04.2017 г., по който страните са се споразумели ( видно от стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити), че се сключва стандартен пакет за потребителски кредит с пакет от допълнителни услуги Бонус. Сумата на кредита е 350.00 лв.. Същата е следвало да се преведе по посочена от кредитополучателя сметка. Срокът на договора е 11 месеца, погасителната вноска е 38.74 лв., ФЛП е 41.17%, а ГПР 49.93лв. Общо по договора е следвало да се върне сумата от 426.14 лв. (главница и лихви), а остатъкът до претендираната главница от 811.47 лв. – 385.33лв. е била дължима за допълнителния пакет Бонус. Кредитополучателят е бил посочил лична сметка в ЦКБ, където да се преведе заетата сума. Такъв превод е бил направен на 26.04.2017 г. ( видно от копие от електронно банкиране). В отговора на исковата молба ответникът е посочил, че няма доказателства, от които да се установи, че е получил главницата от 350.00лв.( нещо което съдът не приема предвид извлечението от интернет банкиране), но не е възразил на твърдението, че задължението не е било погасено.

Съдът намира претенцията за основателна до сумата от 350.00 лв., която е била преведена по сметка посочена от кредитополучателя и не е била върната. Сумата от 385.33лв. – за Бонус пакет, обаче намира за недължима поради следните съображения:

Настоящата инстанция намира за нищожно подписаното от страните Споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, изразяващи се в приоритетно разглеждане и изплащане на потребителски кредит, възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски, възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски, възможност за смяна на дата на падеж и улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства. Според чл. 21, ал. 1 ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. В чл. 10а, ал. 2 ЗПК изрично е регламентирана забраната да се изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. В случая, с процесния договор за потребителски кредит страните са сключили и споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, които са свързани именно с усвояването и управлението на кредита и услуга, гарантираща улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства, срещу възнаграждение за пакета в размер на 385.33лв., съизмерима дори надхвърляща размера на самия кредит. Ето защо, това споразумение е нищожно на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК, тъй като е договорено в противоречие с нормата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Освен това, съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК е установен лимит на годишния процент на разходите, а предоставената допълнителна услуга не представлява "услуга" по смисъла на закона, като на практика тази услуга кумулира задължения от страна на въззиваемия, свързани с допълнителни средства за заплащане, които не съставляват нито предоставени средства от страна на заемодателя, нито възможност за облагодетелстване на страната. С уговарянето на допълнително възнаграждение от 385.33лв., настоящия състав счита, че се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като начисляването и събирането на посочените суми по пакета за допълнителни услуги не представлява плащане за услуга, а всъщност представлява прикрити разходи по кредита, с които се стига до надхвърляне на ограниченията на закона за максимален размер на ГПР, което е в противоречие и с нормата на чл. 21 и чл. 11, ал. 2 ЗПК. В този смисъл, въззивният съд намира, че претенцията за сумата от 385.33лв. е недължима, поради което първоинстанционното решение в тази му част е правилно и законосъобразно.

Съдът намира претенцията за основателна до сумата от 350.00 лв., тъй като освен, че са налице доказателства за получаването и от ответника следва да се съобрази и обстоятелството, че в хода на делото е настъпила обща изискуемост на вземането, тъй като всички вноски са станали изискуеми. При това положение следва да се приеме, че претендираното вземане до сумата от 350.00 лв. е  изискуемо и следва да бъде присъдено в полза на ищеца.

В този смисъл е и Тълкувателно решение № 8/02.04.2019 г. на ВКС т.1, според което при предявен иск по чл. 422 ал. 1 от ГПК същият може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК.

Предвид уважаването на главния иск за присъждане на главница в размер на 350.00 лв. по договор за потребителски кредит, основателна се явява претенцията за заплащане на законна лихва от датата на депозиране на исковата молба – 12.11.2018 г. до окончателното изплащане на задължението.

Тъй като правните изводи на настоящата инстанция несъвпадат с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде изменено.

Въззивната страна е претендирала разноски за първа инстанция, както и за въззивна инстанция. Пред РС – Сливен са претендирани разноски за ищеца в размер на 725.00лв., от които 125.00 лв. заплатена ДТ, 300.00 лв. заплатено възнаграждение за особен процесуален представител и 300.00 лв. юрисконсултско възнаграждение. Претендираното юрисконсултско възнаграждение е неоснователно завишено. То се определя по преценка на съда при съблюдаване на разпоредбите на чл. 78 ал. 8 от ГПК във вр. с чл. 37 ЗППомощ, във вр. с чл.25 ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ. Съдът определя юрисконсултско възнаграждение за първа инстанция в размер на 100.00 лв. Така като взе предвид частично уважената искова претенция в полза на ищеца следва да се присъдят деловодни разноски в размер на 225.75 лв. по гр.д. 6354/2018 г. на СлРС. По отношение разноските по ч.гр.д. 3675/2018 г. на СлРС, претенциите за разноски на ищеца следва да се уважат в размер на 53.75 лв. – заплатена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение ( 100.00лв.).

За въззивна инстанция са претендирани разноски в размер на 525.00лв. – 75.00 лв. ДТ, 150.00 лв. заплатено възнаграждение за особен представител и 300.00 лв. юрисконсултско възнаграждение (определено от съда). Претендираното юрисконсултско възнаграждение е неоснователно завишено. То се определя по преценка на съда при съблюдаване на разпоредбите на чл. 78 ал. 8 от ГПК във вр. с чл. 37 ЗППомощ, във вр. с чл.25 ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ. Съдът определя юрисконсултско възнаграждение за въззивна инстанция в размер на 100.00лв. Така в полза на въззивната страна ( като се взема предвид частичното уважаване на иска) следва да се присъдят деловодни разноски за въззивната фаза на производството в общ размер на 139.75 лева.

По тези съображения, съдът  

 

Р    Е    Ш    И:

 

         ОТМЕНЯ Решение № 645/05.06.2019г. по гр.д. № 6354/2018г. на Сливенския районен съд, В ЧАСТТА с която е отхвърлен предявения от „ПРОФИ КРЕДИТ Б.“ ЕООД,със седалище и адрес на управление гр. София, бул.“Б.“ 49 – 53Е – В против Т.Н.С., ЕГН ********** *** иск за признаване за установено, че въззиваемият дължи сумата от 811.47 (осемстотин и единадесет лева и четиридесет и седем стотинки) лв. – главница по Договор за потребителски кредит № 3019094742/26.04.2017 г., за сумата над 350.00 ( триста и петдесет) лв., като неправилно и незаконосъобразно.

         Вместо това постанови :

ОСЪЖДА Т.Н.С., ЕГН ********** *** да заплати на „ПРОФИ КРЕДИТ Б.“ ЕООД,със седалище и адрес на управление гр. София, бул.“Б.“ 49 – 53Е В сумата от 350.00 ( триста и петдесет) лв. представляваща главница по Договор за потребителски кредит № 3019094742/26.04.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на депозиране на исковата молба – 12.11.2018 г. до окончателното изплащане на задължението.

 

В останалата част потвърждава решението като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ОСЪЖДА Т.Н.С., ЕГН ********** *** да заплати на „ПРОФИ КРЕДИТ Б.“ ЕООД,със седалище и адрес на управление гр. София, бул.“Б.“ 49 – 53Е – В сумата от 53.75 ( петдесет и три лева и седемдесет и пет стотинки)лв. деловодни разноски по ч.гр.д. № 3675/2018 г. по описа на Сливенския районен съд.

 

ОСЪЖДА Т.Н.С., ЕГН ********** *** да заплати на „ПРОФИ КРЕДИТ Б.“ ЕООД,със седалище и адрес на управление гр. София, бул.“Б.“ 49 – 53Е – В сумата от 225.75 ( двеста двадесет и пет лева и седемдесет и пет стотинки) лв. деловодни разноски по гр.д. № 6354/2018 г. по описа на Сливенския районен съд.

 

ОСЪЖДА Т.Н.С., ЕГН ********** *** да заплати на „ПРОФИ КРЕДИТ Б.“ ЕООД,със седалище и адрес на управление гр. София, бул.“Б.“ 49 – 53Е – В сумата от 139.75 ( сто тридесет и девет лева и седемдесет и пет стотинки)лв. деловодни разноски по възз.гр.д. № 426/2019 г. по описа на Сливенския окръжен съд.

 

Решението не подлежи на обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

                    2.