Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

гр. Сливен, 02.10.2019 г.

 

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на втори октомври през двехиляди и деветнадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                                НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                                             МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                                            мл.с. ЮЛИАНА ТОЛЕВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Мария Тодорова, като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 430 по описа за 2019  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 845/19.07.2019 г. по гр.д. № 4742/2018 г. на СлРС, с което са отхвърлени като неоснователни и недоказани предявените от Ж.Т.П. ЕГН **********,*** против „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, ЕИК 12171807, със седалище и адрес на управление ******- иск за заплащане на сума в размер на 24 546, 00 лв., представляваща застрахователно обезщетение по настъпило застрахователно събитие – пожар на застраховано МПС – лек автомобил марка „Мерцедес“, модел „Е220ЦДИ“, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата и

- иск за заплащане на обезщетение за забавено изпълнение на това парично задължение в размер на 2473,17 лв. за периода от датата на падежа за заплащане на застрахователното обезщетение – 13.05.2017 г. до датата на подаване на исковата молба - 09.05.2018 г., и е осъден ищецът да заплати на ответното дружество направените по делото разноски.

Въззивникът - ищец в първоинстанционното производство обжалва решението изцяло с настоящата въззивна жалба.

В нея се твърди, че решението е неправилно и необосновано. На първо място се сочи, че РС е излязъл извън искането, заявено с исковата молба, с която е коментиран отказът на застрахователят да заплати обезщетението на основание съмнения относно застрахователна измама, а ответникът с отговора си е въвел друго основание – че ищецът няма активна легитимация, понеже не е собственик на автомобила. Съдът необосновано е възприел тази защитна теза. Твърди се, освен това, че няма успешно оспорване на свидетелството за регистрация от страна на ответника. Такова оспорване не е било налично, а само искане за представяне на документите послужили за регистрация на автомобила пред сектор „ПП“ при ОД МВР – Сливен. Твърди се, че е налице техническа грешка при изготвянето на самия договор, като са разменени имената на продавача и купувача. Договорът е сключен в Германия, а свидетелството  за регистрация е последващ документ, с който се установява собствеността на автомобила и в във всички представени документи за регистрация като собственик е посочен ищецът. Развиват се съображения, че той е собственик на този автомобил и че всички действия са извършени от него като собственик.  Поради това се иска да бъде отменено решението и да се постанови ново, с което дружеството да бъде осъдено да заплати на ищеца застрахователно обезщетение, отговарящо на справедливата пазарна стойност на автомобила, според изготвената експертиза.

Въззивникът претендира присъждане на разноски за тази инстанции.

Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени или процесуални искания за въззивната фаза.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор, в който се твърди, че решението е постановено след пълна преценка на събрания доказателствен материал. Съдът е обсъдил всички доказателства.  Правилно и обосновано е приел, че дори застрахователното обезщетение да се дължи, то не следва да бъде изплащано на ищеца, поради липса на застрахователен интерес, тъй като той не е собственик на автомобила, и третото лице следва да получи застрахователната сума. Сочи се, че ищецът не е изпълнил задължението си да уведоми застрахователя, че автомобилът не е негова собственост, развиват се аргументи в подкрепа на тази теза. В обобщение се сочи, че ищецът не е собственик на лекия автомобил и е сключен договор за застраховка по отношение на чуждо имущество, при което и при липса на одобрение на договора, в хипотезата на чл. 402 ал. 2 от КЗ, договорът е недействителен, съгласно чл. 349 ал.2 от КЗ, поради липса на застрахователен интерес и се иска да бъде потвърдено първоинстанционното решение.

С отговора няма направени нови доказателствени или други процесуални искания.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., з въззивникът, редовно призован, не се явява лично, за него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи на изложените основания, оспорва отговора. Иска присъждане на претендираното обезщетение в пълен размер и лихвата върху него. Претендира разноски.

В с.з. за въззиваемото дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон,  за него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК и по реда на преупълномощаването, който оспорва въззивната жалба, поддържа отговора си и иска да бъде потвърден обжалваният акт. Претендира разноски за тази инстанция, представя списък.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок от процесуално легитимиран субект, разполагащ с правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че решението е и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Процесуалното оплакване, касаещо излизане извън обсега на търсената защита от страна на първостепенния съд, е несподелимо.

Действително ищецът иска присъждане на застрахователно обезщетение, доброволното плащане на което застрахователят му е отказал по причина, най-общо, съмнение за извършване на умишлен палеж с цел застрахователна измама, което отнема качеството на „покрит застрахователен риск“ на събитието, довело до вредите.

С предявяването на иска по чл. 386 и сл. от КЗ обаче ищецът е въвел във фокуса на спора едно комплексно правоотношение и за уважаване на искането за присъждане на сумата съдът е длъжен да провери наличието в кумулативна дадентост на абсолютно всички предпоставки и условия – дали са изпълнени сложните фактически състави на застрахователното и на деликтното правоотношение, дали са осъществени предвидените в правната норма действия от страна както на застрахователя, така и на застрахования и др. Следователно щом изплащането на застрахователното обезщетение по начало зависи от валидното съществуване на застрахователното правоотношение, то последното следва да бъде безсъмнително доказано и тежестта за това процесуално действие безусловно лежи върху ищеца, който се ползва от благоприятните последици от осъществяването на този положителен факт. Съдът правилно му е възложил тази отговорност и е събрал представените в нейно изпълнение писмени доказателствени средства, включително такива, установяващи правото на собственост върху застрахования и увреден автомобил.

От своя страна ответникът своевременно и надлежно е въвел с отговора на исковата молба като свой правоизключващ довод обстоятелството, че ищецът не е собственик на застрахованото МПС и няма право да претендира още по тази причина застрахователно обезщетение, независимо дали са налице материалните условия за това. Тук следва да се отбележи, че доколкото съществуването на действително застрахователно правоотношение е предпоставящо уважаването на иска, съдът може сам да извърши преценка на валидността му въз основа на всички събрани по реда на ГПК доказателствени средства и за да констатира липсата й не е необходимо да има направено такова възражение, ако тя е очевидна /тоест недействителността се извежда от вида, формата и съдържанието на тези документи, с които страната се домогва да докаже твърдяния факт, тъй като това по същество означава ненадлежно доказване на този факт/.

Ето защо в случая няма процесуална пречка съдът да разгледа и обсъди въпроса относно собствеността върху застрахования автомобил, за увреждането на който се претендира застрахователното обезщетение.

В тази връзка ищецът е представил оригинални екземпляри от договор за покупко-продажба от 01.08.2014г. и свидетелства за регистрация ч. І и ч. ІІ на немски език и съответните им преводи на български език от лицензиран преводач.

В двете части на свидетелството е посочен „Ситикаб Колоне ГМБХ и СОлКГ“ и е вписано, че „притежателят на свидетелството за регистрация не е идентифициран като собственик на превозното средство“.

В договора за покупко-продажба е посочен за „продавач“ Ж.П. – ищеца по делото, а за „купувач“ -  Чмерович ……/не се чете/.

Така от тези документи по никакъв начин не може да се направи еднозначен и категоричен извод за възникване на право на собственост върху процесния автомобил у ищеца Ж.Т.П..

Изтъкнатите от последния в защитата му по същество и във въззивната жалба доводи, че той успешно е регистрирал автомобила в сектор „ПП“ при ОД на МВР-Сливен и се е снабдил с всички изискуеми документи, включително талони и свидетелства, в които е посочен като собственик, са неприемливи. Виждането, застъпено от въззивника, че свидетелството за регистрация е документ, установяващ собствеността, по начало е правилно, но доколкото то само констатира наличието й, но не я създава, ако се опровергае съществуването на правопораждащия факт – този, от който е възникнало правото на собственост, то се отнема и материалната доказателствена сила на този документ.

В случая ответникът е оспорил собствеността на ищеца и щом това е сторено, свидетелството за регистрация не може безусловно да се ползва като доказателство за този факт. Както вече се посочи – такова доказателство може да бъде единствено актът, с който е придобито вещното право, в съответната изискуема от закона форма. Представеният договор за покупко-продажба с предмет този автомобил представлява такъв акт, но в него не е отразено ищецът да е придобил, а обратното – да е отчуждил правото на собственост.

Доколкото договорът е частен диспозитивен документ, то той не се ползва с материална доказателствена сила за съда. Той разполага само с формална такава, а тъй като е подписан, това най-общо означава, че материализираните изявления са направени и изхождат от лицата, които са се подписали като издатели.

В светлината на тези постановки, ищцовото процесуално поведение е довело до формирането на гореизложения правен извод, че ищецът не е собственик на процесното МПС. Защитната му теза е застъпена за пръв път в хода по същество пред първоинстанционния съд и във въззивната жалба пред тази инстанция и тя се състои в твърдението, че в документа е допусната фактическа/техническа грешка, като са разменени местата на продавача и купувача само в „шапката“ на договора.

Тази конструкция не издържа на обикновена проверка, най-малкото защото другото лице, участвало в сделката и посочено като „купувач“ не може да се свърже по никакъв начин с този автомобил в другите представени документи, поради което и не може по косвен аналитичен път да се счете, че той би могъл да бъде действително продавачът. Следователно пътят за доказване на това твърдение е бил или чрез други допустими и годни доказателствени средства /каквито не са представени/, или чрез оспорване автентичността на подписа на „купувача“, като изхождащ от посоченото по-горе лица – Чмерович …. и доказване полагането му от ищеца, което би могло да доведе до съответното заключение за волята на страните и правните последици на документа. Без извършването обаче на такива процесуални действия, съдът не може да прави спекулативни предположения, върху които да гради правните си изводи.

На последно място в тази връзка следва да се посочи, че документът е представен от ищеца, бил е в негово държане и той е бил запознат със съдържанието му. Тоест – фактът, че евентуално е допусната грешка, е следвало да му е известен и не е новоузнат, поради което е израз на крайна процесуална небрежност представянето му в този вид, след като съдът е поискал от него да докаже правото си на собственост, и неполагането на адекватна грижа за убеждаване на съда /чрез пълно и пряко главно доказване/, че може да направи този извод от този документ. В този смисъл не е имало нужда от откриване на производство по оспорване на документа, тъй като ответникът е оспорил само факта на собствеността, като ищецът е бил длъжен да го докаже с годни и убедителни доказателствени средства, а интересът от „оспорване“ автентичността на представения от него документ е единствено негов, доколкото в представения вид той напълно подкрепя тезата на ответника.

Така в обобщение – този въззивен състав също приема, че не е доказано убедително и извън всякакво съмнение, че ищецът е собственик на застрахования автомобил.

Този факт, разгледан в светлината на застрахователното правоотношение и регулиращите го норми на КЗ, има за последица отнемане качеството на „ползвател на застрахователни услуги“ по смисъла на чл. 2 ал. 2 от КЗ на ищеца.

Такъв е „застраховащият, застрахованият, третото ползващо се лице, третото увредено лице, другите лица, за които са възникнали права по застрахователен договор“.

Видно от представената застрахователна полица за автомобила, като „застрахован“ е посочен ищецът, но той не отговаря на изискванията за това, тъй като съгласно разпоредбата на пар. 1 т. 1 от ДР на КЗ, "застрахован" е лицето, чиито имуществени и/или неимуществени блага са предмет на застрахователна защита по застрахователен договор“. Съгласно т. 2 на пар. 1 от ДР на КЗ, „"Застраховащ" е лицето, което е страна по застрахователния договор. Застраховащият може при условията на застрахователния договор да бъде и застрахован или трето ползващо се лице.

Семантичното и лингвистично тълкуване на тези текстове води до недвусмисленото заключение, че независимо от кого е сключен застрахователният договор, негов бенефициент е винаги собственикът на застрахованото имущество, с единствено изключение – изрична уговорка.

В случая е следвало двете качества – застраховащ и застрахован - да се слеят в едно лице – ако собственикът е и страна по договора, но както вече бе посочено – ищецът не е доказал правото си на собственост върху имуществото, предмет на застраховката, а уговорка да бъде „трето ползващо се лице“, няма. Следователно, от една страна, той не би могъл да претендира за себе си заплащане на застрахователното обезщетение, а от друга – ако се приеме наличие на хипотезата на чл. 402 от КЗ – сключване на договор без пълномощие, тоест – че той е сключил от свое име застраховка за чуждо имущество, то за да се счете за действителен този договор и от него да произтекат права за ползвателя, е необходимо, съгласно ал. 2 и 3 на чл. 402 от КЗ, одобрение от собственика на застрахованото имущество, каквото не се установи да е дадено. В резултат за ищеца няма витален застрахователен интерес по смисъла на чл. 349 ал. 1 от КЗ, което прави сключения от него застрахователен договор недействителен при условията на чл. 349 ал. 2 от КЗ.

Така е видно, че не са доказани всички елементи от пораждащия правото на ищеца да търси  реализиране на имуществената отговорност на застрахователя  фактически състав, като с оглед липсата още на материално право за това в неговия патримониум, отпада необходимостта от изследване на останалите предпоставки, касаещи застрахователното събитие, дали то попада в кръга на покритите рискове, вредата и нейния  размер.

Поради това главният иск се явява неоснователен и недоказан и като такъв следва да бъде изцяло отхвърлен.

Неоснователността му обуславя неоснователността, а оттам – и отхвърлянето в пълен размер, и на акцесорната претенция за присъждане на обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху главницата.

Щом крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба е неоснователна и решението на СлРС следва да се потвърди.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски и за тази инстанция следва да бъде възложена на въззивната страна, която следва да понесе своите, както са направени и заплати тези на въззиваемата страна в размер на 1 266 лв.,  представляващи адвокатско възнаграждение.

Ръководен от гореизложеното съдът

                        

 

Р     Е     Ш     И  :

 

 

                       

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 845/19.07.2019 г. по гр.д. № 4742/2018 г. на СлРС.

 

 

ОСЪЖДА Ж.Т.П. да заплати на „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, гр. София направените разноски по делото за въззивната инстанция в размер на 1 266 лв.

            

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                        

 

ЧЛЕНОВЕ: