Р Е Ш Е Н И Е

№ 188

Град Сливен, 14.11.2019г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Окръжен съд Сливен, Гражданско отделение, Първи въззивен състав, в открито съдебно заседание на двадесет и трети октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:

  ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

                                                                         ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                                             Мл.с. ЮЛИАНА ТОЛЕВА

 

при секретаря Ивайла Куманова, като разгледа докладваното от мл. съдия Толева въззивно гражданско дело № 432 по описа на Окръжен съд Сливен за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на община Сливен, представлявана от кмета Стефан Радев чрез процесуален представител старши юрисконсулт М.С. срещу Решение № 768 от 09.07.2019г., постановено по гражданско дело № 884 по описа на Районен съд Сливен за 2019 година.

  С процесното решение съдът е осъдил на основание чл. 49 ЗЗД община Сливен, представлявана от кмета Стефан Радев, седалище и адрес на управление: град Сливен, пл. „Хаджи Димитър“ № 1 да заплати на Т.Г.Т., ЕГН: **********, адрес: *** сумата от 1315,81 лева, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди на собствения му лек автомобил марка „Пежо“, модел „Партнер“ с рег. № ****, настъпили в резултат на попадането му в несигнализирана дупка на пътното платно по ул. „Янко Сакъзов“ в град Сливен, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 19.02.2019 г. до окончателното изплащане на сумата. Съдът е отхвърлил иска за разликата над сумата от 1315,81 лева до пълния предявен размер от 1403,00 лева като неоснователен и недоказан. С процесното решение община Сливен е осъдена на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на Т.Г.Т. сумата от 427,77 лева, представляваща сторените по делото разноски съобразно уважената част от иска, а Т.Г.Т. е осъден на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на община Сливен сумата от 27,96 лева, представляваща сторените разноски съобразно отхвърлената част от иска.

Решението се обжалва в частта, с която е уважена предявената от ищеца претенция. Въззивникът намира решението в обжалваната му част за неправилно, незаконосъобразно, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и за немотивирано. Счита, че съдът, при нарушение на съдопроизводствените правила е достигнал до извода, че по делото са доказани елементите от фактическия състав на иска по чл. 49 ЗЗД. Излага доводи, че неправилно съдът е формирал извод за наличие на причинна връзка между попадането на автомобила в дупка на пътното платно и твърдените вреди, базирайки се на съставения след инцидента протокол за ПТП № 1678323/05.12.2018 г. Сочи, че протоколът бил оспорен с отговора на исковата молба и във връзка с оспорването били извършени доказателствени искания, които съдът в нарушение на съдопроизводствените правила не уважил. Въззивникът оспорва правните изводи на съда във връзка с доказателствената стойност на протокола за ПТП. Твърди се още, че към датата на ПТП автомобилът на ищеца не е преминал задължителния годишен технически преглед и ищецът, знаейки това обстоятелство, е управлявал неизправен автомобил, поради което е налице съпричиняване от негова страна. В тази връзка се излагат доводи, че неправилно първоинстанционният съд е счел възражението за съпричиняване за недоказано. Жалбоподателят прави доказателствено искане да бъде призован и разпитан като свидетел полицейския служител, съставил протокола за ПТП. На следващо място моли съда на основание чл. 183 ГПК да изключи от доказателствата по делото представения препис от протокола за ПТП поради непредставянето на същия в оригинал. Моли съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваната му част и да постанови ново, с което да отхвърли предявения иск, при условията на евентуалност да постанови решение, с което да намали размера на присъденото от районния съд парично обезщетение предвид наведеното възражение за съпричиняване. Претендира разноски за двете инстанции.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от Т.Г.Т. чрез процесуален представител адвокат Д.П.. Въззиваемият оспорва жалбата като неоснователна. Намира, че първоинстанционният съд правилно е разпределил доказателствената тежест и е извършил правилна преценка на представения и приет като писмено доказателство по делото протокол за ПТП и на заключението на изслушаната съдебно автотехническа експертиза. Намира извода на съда за липса на съпричиняване за правилен. Моли въззивния съд да остави жалбата без уважение като неоснователна. Не прави доказателствени или други процесуални искания. Претендира разноски за въззивната инстанция.

В срока по чл. 263, ал. 2 ГПК не е постъпила насрещна въззивна жалба.

По направените от въззивника доказателствени искания съдът се е произнесъл в закрито съдебно заседание с определението по чл. 267 ГПК, като искането за изключване на протокола за ПТП от доказателствения материал по делото на основание чл. 183 ГПК е оставено без уважение като неоснователно по подробно изложени мотиви. Доказателственото искане за допускане до разпит на един свидетел при режим на призоваване е уважено на основание чл. 266, ал. 3 ГПК и при преценка за относимост и необходимост.

В откритото съдебно заседание въззивникът се представлява от процесуален представител по пълномощие по чл. 32, т. 3 ГПК, който поддържа въззивната жалба и не прави доказателствени искания. В хода на устните състезания процесуалният представител моли съда да постанови решение, с което да отмени изцяло първоинстанционното решение в обжалваната част, при условията на евентуалност моли за частична отмяна на решението като  бъде намален размера на дължимото обезщетение за претърпените имуществени вреди предвид въведеното възражение за съпричиняване. Процесуалният представител представя писмено становище, като посочва, че в него са развити съображения относно представения заверен препис на протокола за ПТП. Претендира присъждане на сторените разноски за двете инстанции.

В откритото съдебно заседание въззиваемият се представлява от процесуален представител по пълномощие по чл. 32, т. 1 ГПК. Процесуалният представител поддържа депозирания отговор на въззивната жалба, не прави доказателствени искания. В хода на устните състезания моли съда да потвърди първоинстанционното решение като правилно, законосъобразно и обосновано по изложените в отговора на въззивната жалба съображения. Моли за присъждане на сторените разноски във въззивна инстанция, за които представя списък по чл. 80 ГПК.

 

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателствa поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт.

 

Въззивната жалба е редовна, тъй като отговаря на изискванията на чл. 260, т. 1, 2, 4 и 7 и чл. 261 ГПК, същата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимиран правен субект срещу акт на съда, който подлежи на въззивна проверка, поради което е и процесуално допустима и следва да се разгледа по същество.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата. При извършена служебна проверка по реда на чл. 269 ГПК настоящата инстанция констатира, че първоинстанционното решение е валидно, а в обжалваната си част и допустимо. Проверката на законосъобразността и правилността на първоинстанционния съдебен акт, която настоящият състав следва да извърши съгласно чл. 269, изр. 2 ГПК се ограничава от наведените във въззивната жалба оплаквания.

 

I.                   От фактическа страна

По делото е представен констативен протокол за ПТП № 1678323 от 05.12.2018г., съставен от полицейски служител при сектор „Пътна Полиция“ при РДВР – Сливен. Протоколът, като съставен от компетентен полицейски орган в кръга на законовите му правомощия, след извършено посещение на местопроизшествието и съобразно предвидените в закона ред и форма, съставлява официален свидетелстващ документ по смисъла на чл. 179 ГПК, поради което се ползва с обвързваща съда материална доказателствена сила относно удостоверените в него, непосредствено възприети от длъжностното лице, факти. Затова и доколкото страните не са оспорили авторството на протокола, обективираните в него изявления на полицейския служител следва да се кредитират по отношение на удостоверените дата, място и участници в инцидента, както и по отношение на установените при заварената обстановка обстоятелства. Като отчита този характер на документа настоящият съдебен състав приема за установено от отразените в същия данни, че на 05.12.2018г. в 06:45 часа при движение по ул. „Янко Сакъзов“ в град Сливен до бензиностанция „ВМ Петролиум“ лек автомобил с ДКН ****, марка „Пежо“, модел „Партнер“, управляван от въззиваемия Т.Г.Т., ЕГН: **********, е реализирал ПТП, попадайки в несигнализирана дупка на пътното платно, пълна с вода, по автомобила са настъпили следните щети – увредена предна броня, предна лява джанта, гума и ходова част.

По делото не се спори, че мястото на инцидента – град Сливен, ул. „Янко Сакъзов“ е част от общинската пътна мрежа.

От представеното и прието като писмено доказателство по делото свидетелство за регистрация на лек автомобил с ДКН ****, марка „Пежо“, модел „Партнер“ се доказва, че собственик на гореописания автомобил е въззиваемият, ищец в първоинстанционното производство, Т.Г.Т..

От представеното и прието като писмено доказателство удостоверение за техническа изправност на пътно превозно средство се установява, че за процесното МПС е извършен годишен технически преглед на 04.12.2017г., който е бил валиден до 04.12.2018г., като до тази дата МПС е подлежало на технически преглед.

От представената и приета като писмено доказателство по делото фактура № 0000024574/20.12.2018г. (заверено копие и оригинал), издадена от „Сливен Ауто“ ООД, се установява, че автомобилът е бил отремонтиран, като стойността на извършения ремонт възлиза на 1403.00 лева.

От приетото и неоспорено от страните по делото заключение на съдебно  автотехническа експертиза се доказва, че описаните в протокола за ПТП щети по МПС по своя характер отговарят да са получени следствие на попадане на автомобила в неравност на пътното платно, като предвид степента на увреждане на МПС дупката е била с дълбочина не по - малка от 20 см и диаметър не по - малък от 45-50 см. Характерът на щетите сочи, че е закономерно същите да са настъпили следствие на значителен ударен процес, а не в резултат на възникнала техническа неизправност на автомобила. Установява се, че при неравност на пътното платно с размери до 1 метър дълбочина водачите на МПС могат да възприемат същата от около 20-25 м разстояние и при скорост на движение около 34 км/ч биха могли да я избегнат или да преминат с минимална скорост през нея. В конкретния случай водачът не е имал техническа възможност да възприеме наличието на неравност и да оцени нейните размери, тъй като същата е била пълна с вода. Установява се, че описаните в издадената от автомобилния сервиз фактура извършени ремонтни дейности отговарят на характера на описаните в протокола за ПТП щети, като голяма част от ремонтните дейности са свързани с отстраняване на щетата по ходовата част на автомобила. Общата стойност на извършените ремонтни дейности, в това число и нормочасове труд, калкулирани съгласно приложимата нормативна уредба, е в размер на 1315,81 лева.

Съдът, при преценка на заключението на съдебната  автотехническа експертиза съобразно правилото на чл. 202 ГПК, намира, че следва да го кредитира като обективно, компетентно и безпристрастно изготвено. Вещото лице е отговорило изчерпателно на поставените задачи с оглед данните, които са били налични към момента на извършване на експертизата, като по делото липсват доказателства, че то е недобросъвестно или заинтересовано от изхода на правния спор.

Разпитания в хода на съдебното дирене пред въззивната инстанция свидетел - полицейският служител, съставил протокола за ПТП И.М., потвърждава, че подписа на протокола за ПТП в графа „съставил“ е негов и посочва, че не си спомня нищо за процесния инцидент.

 Други доказателства от значение за правния спор не са ангажирани, а останалите, които съдът не обсъжда, са неотносими към предмета на делото.

II.                От правна страна

  Районен съд Сливен е бил сезиран с иск с правно основание чл. 49 от ЗЗД във вр. чл. 45 от ЗЗД.

За да възникне обезпечително-гаранционната отговорност на възложителя на работата за вреди, причинени при или по повод на уговорената работа, в обективната действителност трябва да са се осъществили следните материални предпоставки (юридически факти): 1) възлагане на работа от въззивника на друго лице - физическо или юридическо (делинквент); 2) деяние (действие или бездействие) при или по повод изпълнение на възложената работа; 3) противоправност (несъответствие между правно дължимото и фактически осъщественото поведение); 4) настъпили вреди; 5) причинно-следствена връзка между противоправното поведение и настъпилите вреди (вредоносният резултат в съвкупния съпричинителен процес между явленията в природата следва да е закономерна, необходима, естествена, присъща последица от виновното противоправно поведение на делинквента); 6) вина на делинквента, която съобразно уредената в чл. 45, ал. 2 ЗЗД оборима презумпция се предполага. Като с оглед правилата за разпределяне на доказателствената тежест ищецът е следвало да установи наличието на първите пет материалноправни предпоставки, в това число характера на вредите и техния размер, както и обстоятелството, че той е собственик на увреденото МПС, а ответникът е следвало да обори презумпцията на чл. 45, ал. 2 ЗЗД и да докаже правозащитното си възражение за съпричиняване.

С оглед процесуалното поведение на страните и доводите, наведени във въззивната жалба, съобразно разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК, уреждащ така наречения ограничен въззив, настоящата инстанция счита, че страните не са навели доводи и оплаквания по отношение на следните обстоятелства: 1) затова, че  инцидентът е станал на общински път; 2) затова че процесният автомобил е собственост на ищеца; 3) че към деня на ПТП автомобилът е с невалиден годишен технически преглед; 4) относно вида на щетите; 5) затова, че описаните във фактура №  0000024574/20.12.2018г. ремонтни дейности  са извършени за поправка на настъпилите по автомобила щети.

По делото се спори относно: 1) доказателствената стойност на протокола за ПТП; 2) механизма на процесното ПТП, а именно дали  причинените имуществени вреди, чието обезщетение се иска, са настъпили в пряка причинно - следствена връзка с попадането на автомобила в необозначена неравност на пътното платно; 3) наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на водача.

            Съгласно разпоредбата на чл. 3, ал. 1 от Закона за пътищата (ЗП) пътищата са републикански и местни. Съгласно чл. 3, ал. 3 ЗП местните пътища са общински и частни. Чл. 19, ал. 1, т. 2 ЗП предвижда, че общинските пътища се управляват от кметовете на съответните общини. Разпоредбата на чл. 31 връзка с чл. 29 ЗП предписва на отговорните субекти задължение да поддържат пътищата от общинската пътна мрежа в изправно състояние. Не се спори по делото, че пътят, на който е реализирано произшествието, е общински път по смисъла на Закона за пътищата (ЗП), следователно задължение за стопанисването му има община Сливен, представлявана от кмета.

Наличието на неравност на пътното платно на ул. „Янко Сакъзов“, в която процесното МПС е попаднало, се доказва безспорно по делото, тъй като по отношение на това обстоятелство протоколът за ПТП има обвързваща съда материална доказателствена сила. Ответникът не оспорва верността на протокола, нито неговата автентичност, следователно в частта, в която има обвързваща съда материална доказателствена сила протоколът за ПТП не е оспорен. Съгласно нормата на чл. 13, ал. 1 от ЗДвП при наличие на опасности по пътя, за предупреждение на участниците в движението се поставят необходимите пътни знаци, допълнителни и други средства за сигнализиране. Процесната неравност на пътното платно представлява „препятствие на пътя“ съгласно легалната дефиниция на § 1, т. 19 ППЗДвП, тъй като безспорно нарушава целостта на пътното покритие и създава опасност за движението. По делото не се доказва тази неравност да е била обезопасена, с подходяща вертикална и/или хоризонтална сигнализация, с която да се предупреждават водачите за наличната опасност на пътното платно и да им се указва да я заобиколят по предписания в чл. 52, ал. 1 ППЗДвП ред. От изложеното следва, че е налице противоправно бездействие на отговорните служители на община Сливен (респективно на друго дружество, на което общината е възложила дейността по поддръжка на общинската пътна мрежа), изразяващо се в непредпиемане на действия за осъществяване на правно дължимото поведение за отстраняване на пътната неравност и/или обезопасяване на мястото по предписания в закона и в приложимия подзаконов нормативен акт ред.  

Неоснователно е оплакването във въззивната жалба, че липсва правна логика за извода на районния съд, че протоколът за ПТП няма обвързваща съда материална доказателствена сила относно механизма на ПТП, а има такава за наличието на неравност на пътното платно. Правна логика има и тя се корени в разпоредбата на чл. 179 ГПК. Протоколът има обвързваща съда материална доказателствена сила само за тези факти и обстоятелства, които са лично възприети от компетентното длъжностно лице, в това число извършени от него и/или от други лица пред него, в негово присъствие, само за тези обстоятелства неговото удостоверително волеизявление, обективирано в официален документ, издаден в установена форма и по установен ред има обвързваща съда материална доказателствена сила. Доколкото настъпването на процесното ПТП не е възприето лично от длъжностното лице, то в частта, в която описва механизма на ПТП протоколът няма обвързваща съда материална доказателствена сила. Следователно наличието на причинна връзка между попадането на автомобила в неравност на пътя и причинените щети следва да се установи с други доказателства.

В жалбата си въззивникът е посочил, че Районен съд Сливен неправилно не е уважил искането му да изключи представения заверен препис от протокола за ПТП от доказателствата по делото на основание чл. 183 ГПК, тъй като същият не бил представен в оригинал, като е направил същото доказателствено искане и пред настоящата инстанция. С определението по чл. 267 ГПК въззивният съд е оставил искането без уважение по подробно изложени мотиви. В хода на устните състезания процесуалният представител на въззивника депозира писмено становище относно доказателствената стойност на представения препис от протокол за ПТП. В същото има искане към въззивния съд да отмени определението си, с което е оставил без уважение искането да се изключи от доказателствата по делото протокола за ПТП на основание  чл. 183 ГПК. Видно от протокола от откритото съдебно заседание от 23.10.2019г. такова искане не е направено от процесуалния представител на въззивника в хода на съдебното дирене, където е моментът страните да изчерпят доказателствените си искания към съда, такова искане  не е направено дори и в хода на устните състезания, а е заявено единствено с представено писмено становище, поради което то се явява преклудирано и съдът не дължи произнасяне по него в решението си. Още повече, че съдът вече се е произнесъл по това доказателствено искане в закрито съдебно заседание при подготовката на делото за разглеждане в о.с.з. и аргументирано е оставил същото без уважение като неоснователно. За пълнота следва да се повтори изложеното вече в определението по чл. 267 ГПК, че след дадени указания от районния съд ищецът е представил своя екземпляр от протокола за ПТП, оригиналът, на който е в административната преписка, като ответникът е могъл да направи искане да се изиска административната преписка или да се снабди със съдебно удостоверение за получаване на протокола, но това не е сторено.

На следващо място въззивникът оспорва възприетия от първоинстанционния съд механизъм на ПТП. Настоящият състав намира, че от заключението на САТЕ, възприето като компетентно и обективно изготвено, се доказва, че настъпилите по МПС щети са в пряка причинно следствена връзка с попадането на автомобила в необезопасената дупка на пътя. Характерът на настъпилите по МПС щети – увреждане на предна лява броня, предна лява джанта, гума и ходова част е закономерно и типично следствие от настъпил значителен ударен процес, какъвто е попадането на автомобила в дупка. Характерът на причинените щети изключва възможността увреждането да е настъпило следствие техническа неизправност на автомобила. Именно във връзка с установяване механизма на ПТП, по – конкретно твърдението на въззивника за наличие на техническа неизправност в автомобила, която да е довела до щетите и на основание чл. 266, ал. 3 ГПК беше уважено искането на въззивника за събиране на гласни доказателства чрез разпита на полицейския служител, съставил протокола. Неоснователно е оплакването на въззиваемия, че тези свидетелски показания са недопустими на основание чл. 164, ал. 1, т. 2 ГПК. Въззивникът е поискал събиране на гласни доказателства за установяване механизма на ПТП, за което обстоятелство протоколът за ПТП няма обвързваща съда материална доказателствена сила, следователно чрез свидетелските показания не се оборва съдържанието на протокола. Свидетелските показания са допустими, а доколкото са  поискани за правнорелевантен факт установяването, на който би доказало въведеното възражение за съпричиняване са относими и необходими. Друг е въпросът, че чрез разпита на свидетеля не се доказаха обстоятелствата, за които въззивникът поиска събирането на гласни доказателства, тъй като свидетелят заявява, че не си спомня нищо за процесното ПТП.

Защитното възражение на  въззивника/ответник за съпричиняване от страна на водача на МПС, изразяващо се в твърдението, че той е управлявал технически неизправен автомобил, тъй като към деня на ПТП последният е бил без валиден годишен технически преглед, не се доказва по делото. Безспорно е, че към деня на ПТП – 05.12.2018г. процесното МПС не е имало валиден годишен технически преглед. За управление на автомобил без валиден технически преглед, следва да бъде ангажирана административно наказателната отговорност на водача. Дали това е сторено или не, няма отношение към предмета на доказване по настоящото производство. За да бъде основателно възражението за съпричиняване въззивникът е следвало да установи при условията на пълно и главно доказване, че е налице техническа неизправност на автомобила и че причинените на автомобила щети или част от тях са настъпили в причинно следствена връзка с техническата неизправност. Липсата на валиден годишен технически преглед на автомобила не води автоматично до извода за неговата техническа неизправност, тя следва да се докаже. При това, дори и автомобилът да е  бил технически неизправен, щетите следва да са настъпили в резултат на това обстоятелство, само тогава би било налице съпричиняване. Твърдението на въззивника за възникване на щетите следствие техническа неизправност на автомобила не се установява и от разпитания пред въззивната инстанция свидетел И.М..

Съгласно чл. 20, ал. 2 ЗДвП водачите на пътни превозни средства са длъжни да избират такава скорост на движение, при която да бъдат в състояние да спрат при всяко предвидимо препятствие. В обема на дължимата грижа при управление на автомобил, съгласно цитираната норма, не се включва изискване за знание у водачите на неравностите по пътното платно. Наличието на несигнализирана и необезопасена неравност на пътното платно не представлява предвидимо препятствие по смисъла на чл. 20, ал. 2 ЗЗД, за да е налице задължение на водача на МПС да съобрази скоростта с характера на препятствието. Още повече в конкретния случай се установява, че дупката е била пълна с вода и водачът не е имал обективна възможност да я забележи, съответно да предприеме своевременни действия за избягването ѝ. По делото не се доказва водачът да е управлявал автомобила със скорост над максимално разрешената за конкретния пътен  участък, както и несъобразена с конкретните пътни и атмосферни условия. Оплакването на въззивника за необоснованост и нелогичност на извода на първоинстанционния съд, че водачът е управлявал с разрешената скорост, както и че е съобразил скоростта с пътните условия, е базирано на цитат на едно единствено изречение от съответния абзац от мотивите на съда, което е извадено от контекста на цялостния извод и е тълкувано превратно, поради което не съответства на смисъла, който първоинстанционния съд е вложил в цитираното от жалбоподателя изречение. Въпросният извод на районния съд е извършен при обсъждане на възражението за съпричиняване от страна на водача на МПС и е свързан с разсъжденията на съда, че с поведението си водача (шофирайки с разрешената скорост и съобразявайки същата с пътните условия, които обективно е могъл да възприеме) не е нарушил чл. 20, ал. 2 ЗДвП.

За да е налице принос на водача на МПС към вредоносния резултат същият не само следва да е извършил нарушение на ЗДвП, ППЗДвП или друга относима правна норма, но това нарушение следва да е в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат. Действително се установи, че водачът е управлявал автомобила без валиден годишен технически преглед, но не се доказва настъпилите щети по автомобила да са в резултат на това нарушение. Следователно не се установява съпричиняване на вредоносния резултат от страна на водача на МПС.

Предвид всичко изложено, съдът намира, че ищецът е провел пълно и главно доказване на всички материалноправни предпоставки от фактическия състав на деликтната отговорност на възложителя на работата, а ответникът, от своя страна, не е провел пълно обратно доказване за оборване на презумпцията за виновността на делинквента и не е доказал защитното си възражение за съпричиняване от ищеца. Поради горното искът по чл. 49 ЗЗД се явява доказан по основание и тъй като инцидентът е настъпил на пътен участък от общинската пътна мрежа следва да се ангажира отговорността на общината за причинените при процесното ПТП вреди,.

С оглед извода на настоящия съдебен състав за неоснователност на възражението за съпричиняване, то определеният от районния съд размер на имуществените вреди следва да бъде потвърден предвид ограничението на чл. 269, ал. 2 ГПК, доколкото във въззивната жалба няма наведено друго оплакване по отношение на уважения размер на иска. Районният съд е приел, че по делото се доказва стойност на имуществените вреди в размер на 1315,81 лева с ДДС. Тази стойност се основава на калкулацията в САТЕ, която е извършена при прилагане на относимите норми на Наредба № 24 от 08.03.2006г. на КФН съгласно приложимите технически норми за определяне на нормовремената на извършване на ремонтните дейности.

 

Тъй като правните изводи на въззивния съд съвпадат с правните доводи на първоинстанционния съд, то решението в обжалваната си част следва да бъде потвърдено. В необжалваната част първоинстанционното решение е влязло в сила.

 

По разноските:

При този изход на правния спор с право на разноски разполага само въззиваемия-ищец. Последният е претендирал присъждане на сумата от  400,00 лева адвокатско възнаграждение за въззивното производство. Въззиваемият доказва сторените разноски, тъй като е представил договор за правна защита и съдействие, в който като адвокатско възнаграждение е вписана претендираната сума и изрично е записано, че същата е заплатена в брой, като в тази част договорът има характера на разписка съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013 на ОСГТК на ВКС и представлява доказателство за заплащане на адвокатското възнаграждение. Следователно на основание чл. 273 във вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, следва да му бъде присъдена сумата от 400,00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.

 

С оглед цената на предявения иск, настоящото решение е окончателно и не подлежи на обжалване – арг. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.

 

Така мотивиран Окръжен съд Сливен

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 768 от 09.07.2019г., постановено по гражданско дело № 884 по описа на Районен съд Сливен за 2019 г., в обжалваната му част като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

 ОСЪЖДА община Сливен, седалище и адрес на управление: град Сливен, пл. „Хаджи Димитър“ № 1, представлявана от кмета Стефан Радев да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на Т.Г.Т., ЕГН: **********, адрес: *** сумата от 400,00 лева, разноски за въззивното производство.

 

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                       

                      ЧЛЕНОВЕ: