Р Е Ш Е Н И Е

№ 189

Град Сливен, 21.11.2019г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Окръжен съд Сливен, Гражданско отделение, Първи въззивен състав, в открито съдебно заседание на двадесет и трети октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:

  ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

                                                                        ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                                           Мл.с. ЮЛИАНА ТОЛЕВА

 

при секретаря Ивайла Куманова, като разгледа докладваното от мл. съдия Толева въззивно гражданско дело № 450 по описа на Окръжен съд Сливен за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на „Дентален Център – 1 Сливен“ ЕООД, ЕИК: ***, седалище и адрес на управление: град Сливен, бул. „Стефан Караджа“ № 2 чрез процесуален представител адвокат М.С. срещу Решение № 797 от 12.07.2019 г., постановено по гр.д. № 6375 по описа на Районен съд Сливен за 2017 г.

С обжалваното решение Районен съд Сливен е отхвърлил предявения от „Дентален център -1 Сливен“ ЕООД, ЕИК: *** срещу Р.Ж.П., ЕГН: ********** иск с правно основание чл. 207, ал.1, т. 2 КТ за сумата от 3688,03 лева – представляваща липса за периода 02.01.2014г. до 27.04.2014г., установена в касовата наличност на ищцовото дружество към 23.05.2014г. и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 1322,96 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 24.05.2014г.-20.11.2017г., като неоснователни и недоказани. С оглед изхода на спора ищецът „Дентален център -1 Сливен“ ЕООД, ЕИК: *** е осъден на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на ответницата Р.Ж.П., ЕГН: ********** сумата от 1080,00 лева, представляваща сторените в производството разноски. Препис от решението е връчен на страните.

В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила въззивна жалба от „Дентален център -1 Сливен“ ЕООД, ЕИК: ***, с която първоинстанционното решение се обжалва като неправилно и незаконосъобразно. Жалбоподателят навежда оплакване, че първоинстанционният съд е постановил порочно решение. В голяма част от жалбата са преповторени изложените в исковата молба обстоятелства, като са анализирани изводите на  първоинстанционния съд за някои от тях. Сочи се, че от събраните по делото писмени и гласни доказателства в анализа на доказателствения материал съдът неправилно е придал най - голяма тежест на длъжностната характеристика, която ответницата е представила пред Агенция държавна финансова инспекция във връзка с извършения одит на денталния център. Въззивникът акцентира, че представеният препис от същата не е заверен вярно с оригинала. На следващо място посочва, че в представената по делото длъжностна характеристика, подписана от ответницата на 23.04.2013 г., изрично е посочено, че част от трудовите ѝ функции са получаване, съхранение, разходване на парични средства. Жалбоподателят посочва, че от изслушаната по делото съдебно – техническа експертиза се установява, че този текст не е добавян след подписване на длъжностната характеристика, следователно в документа няма поправки. Излага подробни доводи за момента на подписване и действието във времето на длъжностната характеристика. Навежда се оплакване, че съдът неправилно е ценил установените факти за поведението на ответницата при прекратяване на трудовия договор – същата не е предала касата по надлежния ред, не е оставила водената касова книга, отказала е да подпише акта за установяване на касовата наличност. Подчертава се, че при преценката за основателността на иска съдът не е взел предвид факта, че в началото на 2014 г. е извършена инвентаризация на имуществото на дружеството и е установено касова наличност от 2 104,23 лева, за което обстоятелство е съставен акт за касова наличност от 02.01.2014г., подписан от ответницата. Сочи, че същият не е оспорен в съдебното производство, а също така е представен за проверката от АДФИ и е послужил като начална база за проверката. В тази връзка допълва, че при прекратяване на трудовия договор е извършена проверка от комисия на 16.06.2014г. и е направена съответна констатация за установената касова наличност. Въззивникът навежда оплакване, че съдът е придал на обясненията на ответницата, дадени по реда на чл. 176 ГПК по - висока доказателствена стойност, отколкото на останалите събрани по делото доказателства. Оспорва цитираната от съда практика на Върховната съдебна инстанция. Прави доказателствено искане да бъде допуснато събиране на гласни доказателства чрез разпита на С.Й.И., служител на Агенция държавна финансова инспекция, която е извършила проверката и е съставила доклада, с аргумента, че първоинстанционният съд неоснователно е отказал събирането на това доказателство, за което искането е било направено своевременно. Моли първоинстанционното решение да бъде отменено като неправилно и незаконосъобразно. Претендира присъждане на разноски за въззивната инстанция.

Препис от въззивната жалба е връчен на въззиваемата Р.П. и в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор чрез процесуален представител адвокат Е.П.. Въззиваемата намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно, а изложените във въззивната жалба твърдения за неправилност на съдебния акт за неоснователни. Намира, че съдът е извършил своите фактически и правни изводи на базата на всеобхватен и задълбочен анализ на доказателствата по делото, както поотделно, така и в тяхната съвкупност. Оспорва твърдението на въззивника, че съдът неправилно е ценил представената и приета като писмено доказателство по делото длъжностна характеристика, представена като нотариално заверен препис от оригинал, както и твърдението на въззивника, че длъжностната характеристика важи и за двата трудови договора на въззиваемата. Подчертава се в отговора, че не е спорно по делото, че на въззиваемата освен задълженията на технически секретар са били вменявани и други задължения като например да внася постъпили парични суми по банковата сметка на дружеството. Посочва, че не е спорно и наличието на установената при проверката на АДФИ липса в дружеството в исковия размер от 3688,03 лева, а е спорен въпросът дали Р.П. е отговаряла за съхранение и отчитане на парични средства, тоест имала ли е възложени отчетнически функции в рамките на трудовото си правоотношение. В тази връзка намира, че въззивникът не е доказал, че съхранението и отчитането на паричните средства е било част от трудовите задължения на ответницата. Намира за правилен извода на съда, че не се установява каква е била касовата наличност към момента, в който въззиваемата е постъпила на работа в дружеството. Споделя се заключението на съда, че възлагането на отговорност по съхранение и отчитане на стоково - материални ценности не е извършено по надлежния ред, който обуславя ангажирането на отчетническа отговорност. Въззиваемият изразява становище по направеното от въззивника доказателствено искане като моли същото да бъде оставено без уважение като сочи, че доколкото доклада на АДФИ е допуснат и приет като доказателство по делото, недопустимо е събиране на гласни доказателства чрез разпит на служителя, съставил доклада. В допълнение намира доказателственото искане за преклудирано. Моли жалбата да бъде оставена без уважение, а решението потвърдено като законосъобразно, обосновано и правилно. Моли за присъждане на разноските за адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция.

По направеното от въззивника доказателствено искане за събиране на гласни доказателства съдът се е произнесъл в закрито съдебно заседание с определение по чл. 267 ГПК, като е оставил същото без уважение като неоснователно с изложени мотиви в тази посока.

В открито съдебно заседание за въззивника се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32, т. 1 ГПК адвокат М.С., който поддържа въззивната жалба и уточненията към нея. Няма доказателствени искания. В хода на устните състезания изразява становище за неправилност на първоинстанционното решение, като акцентира върху обстоятелството, че доколкото трудовата функция на въззиваемата е останала непроменена при сключването на последващ безсрочен трудов договор при изтичане срока на първия трудов договор, то не е било необходимо подписване на нова длъжностна характеристика и първоначалната има действие и за последващия трудов договор. Моли въззивния съд да постанови решение като вземе предвид изложените в жалбата и в хода на устните състезания съображения. Моли за присъждане на сторените разноски в настоящото производство, за които представя списък по чл. 80 ГПК.

В открито съдебно заседание въззиваемата не се явява и не се представлява. Постъпило е писмено становище от процесуалния ѝ представител по пълномощие адвокат Е.П., с което същият заявява, че поддържа отговора на въззивната жалба, не прави доказателствени искания. По същество моли въззивният съд да остави без уважение въззивната жалба като неоснователна и да потвърди първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски, за които представя списък по чл. 80 ГПК.

 

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателствa поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт.

Въззивната жалба е редовна, тъй като отговаря на изискванията на чл. 260, т. 1, 2, 4 и 7 и чл. 261 ГПК, същата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимиран правен субект срещу акт на съда, който подлежи на въззивна проверка, поради което е и процесуално допустима и следва да се разгледа по същество.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата. При извършена служебна проверка по реда на чл. 269 ГПК настоящата инстанция констатира, че първоинстанционното решение е валидно, а с оглед на обжалването му в цялост и допустимо, не са допуснати нарушения на императивни материалноправни норми. Проверката на законосъобразността и правилността на първоинстанционния съдебен акт, която настоящият състав следва да извърши съгласно чл. 269, изр. 2 ГПК се ограничава от наведените във въззивната жалба оплаквания.

 

I.                   Фактическа страна

По делото е безспорно, че между Дентален център-1 Сливен“ ЕООД и Р.П. е сключен граждански договор № 6 от 01.02.2013г. и граждански договор № 8/01.03.2013 г., съгласно които дружеството възлага на въззиваемата да извърши подготовка и направа на документи за РЗОК и да приема наемите от наемателите. На 23.04.2013г. между страните е сключен трудов договор  № 38/23.04.2013г. съгласно който Р.П. е назначена на длъжността „технически сътрудник“, срокът на договора е девет месеца. Към договора е изготвена длъжностна характеристика от 23.04.2014г, подписана от ответницата. На 24.01.2014г. между дружеството и въззиваемата е сключен трудов договор № 42/24.01.2014г. за длъжността „технически секретар“. Договорът е безсрочен, към него няма изготвена и подписана длъжностна характеристика. Трудовото правоотношение между страните е прекратено със заповед № 3/28.04.2014г. на управителя на дружеството, считано от 28.04.2014г. на основание чл. 325, ал. 1 КТ. Между Дентален център -1 Сливен и М.С. е сключен трудов договор № 44/31.05.2014г., с който последната е назначена на длъжността „касиер в счетоводство“.

От представения и приет като писмено доказателство по делото акт за касова наличност от 02.01.2014г. се установява, че към тази дата в касата на дружеството е имало сума в размер на 2104,23 лева. От акта не се установява състава на комисията, която е извършила инвентаризацията на касата на дружеството. От изслушаните в първоинстанционното производство обяснения на въззиваемата става ясно, че единият от двата подписа на този акт, този положен под номер две, е неин.

На 20.06.2014г. комисия в състав д-р Ж.Г. – управител на дружеството, Радка Белчева- счетоводител, въззиваемата Р.П. в присъствието на М.С. – касиер, въз основа на Заповед № РД15- 1060/13.06.2014г., е извършила инвентаризация на касата на дружеството, при която е установена касова наличност в размер на 672,84 лева.

Видно от представените вноски бележки за периода месец март 2013г. до 23.05.2014г. въззиваемата е внасяла суми по банковата сметка на дружеството на каса.

            От приетото като писмено доказателство писмо с вх. № 9400-11118/10.06.2014г. от въззиваемата до кмета на Община Сливен, се установява, че по време на трудовото си правоотношение въззиваемата е изпълнява и функции на касиер – счетоводител.

На въззивното дружество е извършена финансова проверка от Агенция държавна финансова инспекция, резултатите, от която са обективирани в доклад №  ДИ 3 СЛ-2/12.03.2016г., представен и приет като писмено доказателство по делото. От доклада се установява, че проверката е извършена за периода 01.01.2013г. – 30.06.2014г. и че за периода 02.01.2014г. – 23.05.2014г. в касата на дружеството се установява липса в размер на 3688,03 лева. Установява се, че към деня на прекратяване на трудовото правоотношение с въззиваемата Р.П. не е организирано предаване на касовата наличност от въззиваемата, както и на счетоводната документация на друго длъжностно лице. Установява се, че към момента на сключване на договора за заемане на длъжността „технически сътрудник“ въззиваемата не е приела касата на дружеството. Касата не е приета и от служителката М.С., която е постъпила на длъжността „касиер“ в дружеството след прекратяване на трудовото правоотношение с въззиваемата. 

По делото са налични две длъжностни характеристики от дата 23.04.2014г., подписани от въззиваемата. Към исковата молба е представено копие на нотариално заверен препис от снет оригинал на длъжностна характеристика, като датата на нотариалното удостоверяване е месец март 2016г. (в представеното копие денят не се чете), в същата е посочено, че техническият секретар „отговаря за получаване, съхранение и разходване на парични средства“, а в открито съдебно заседание е представен оригиналът. Районният съд е изискал представената пред Агенция държавна финансова инспекция, във връзка с извършваната проверка, длъжностна характеристика, в която липсва изречението „отговаря за получаване, съхранение и разходване на парични средства“. Във връзка с горното различие в двата документа, в първоинстанционното производство е назначена съдебно–техническа експертиза, от която се установява, че текстът „отговаря за получаване, съхранение и разходване“ на парични средства е със същия вид шрифт като останалия текст в документа – „Arial”, но с различен размер, въпросният текст е в размер 11, а останалият текст е в няколко различни размера на същия шрифт. Установява се още, че първият и вторият лист са отпечатвани на различни принтерни устройства, тъй като на втория лист има вертикална сива линия, която липсва на първия и е невъзможно това различие да се получи, ако двата листа са принтирани на едно устройство.

От назначената и изслушана по делото съдебно – счетоводна експертиза се потвърждава констатацията на доклада на АДФИ за липса в касата на дружеството в размер на 3688,03 лева, както и че законната лихва върху тази сума за периода 24.05.2014г. до 20.11.2017г. е в размер на 1309,68 лева.

Съдът, при преценка на заключенията на съдебно счетоводната и съдебно техническата експертиза ,съобразно правилото на чл. 202 ГПК, намира, че следва да ги кредитира като обективно, компетентно и безпристрастно изготвени. Експертите са отговорили изчерпателно на поставените задачи с оглед данните, които са били налични към момента на извършване на експертизата, като по делото липсват доказателства, че те са недобросъвестни или заинтересовани от изхода на правния спор.

От събраните в първоинстанционното производство гласни доказателства се установява, че въззиваемата е изпълнявала трудови функции във връзка със събирането, разходването и отчитането на парични средства, имала е достъп до касата на дружеството и е боравила с паричните средства в нея.

Настоящата съдебна инстанция приема показанията на свидетелите за достоверни, тъй като, преценени по правилата на чл. 172 ГПК, същите са последователни и житейски и правно логични. Въпреки наличието на противоречия в някои детайли, това не може да доведе до извод за противоречивост, нелогичност и непоследователност на показанията. Нещо повече, логично е с оглед изминалия период, свидетелите да си спомнят случая по-общо, допускайки неточности в някои детайли, които избледняват с времето, поради особеностите на човешката памет. Същественото е, че техните субективни възприятия по отношение на правнорелевантните факти са формирани непосредствено и не са взаимоизключващи се.

Други доказателства от значение за правния спор не са ангажирани, а останалите, които съдът не обсъжда, са неотносими към предмета на делото.

II. Правна страна

Районен съд Сливен е сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно квалификация чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 203, ал. 1 КТ работникът или служителят отговаря имуществено съобразно правилата на глава десета от Кодекса на труда за вредата, която е причинил на работодателя по небрежност при или по повод изпълнението на трудовите си задължения, а съгласно чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ работник или служител, на когото е възложено като трудово задължение да събира, съхранява, разходва или отчита парични или материални ценности, отговаря спрямо работодателя за липса – в пълен размер заедно със законните лихви от деня на причиняването на щетата, а ако не може да се установи точния ден – от деня на откриването на липсата. Разпоредбата на чл. 207, ал.1, т. 2 КТ урежда един специфичен за отчетническата дейност състав на увреждане – липса на парични или материални ценности, довела до недостиг в имуществото на работодателя, с неустановен произход, с което е причинена вреда на работодателя, поради проявена небрежност (вина) на отчетника.

За да възникне пълна имуществена отговорност на работника или служителя спрямо работодателя следва да са осъществени елементите от фактическия състав на нормата на чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ: 1) ответникът да е бил в трудовоправни отношения с ищеца към момента на установяване на липсите; 2) на ответника да е възложена отчетническа функция; 3) да са установени по предвидения ред липси на парични или стоково-материални ценности. В тежест на работодателя - ищец в производството е да установи при условията на пълно и главно доказване горните обстоятелства. В производството по чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ доказателствената тежест е възложена на ответника, както по отношения на обстоятелството, че не е причинил щетата, така и че не я причинил виновно. Законът е въвел оборима презумпция за причиняването на липсата от отчетника и за неговата вина, следователно в тежест на ответника – работник/служител е да обори чрез провеждане на пълно обратно доказване презумпцията, че липсата е причинена от него или по негова вина.

С оглед процесуалното поведение на страните и доводите, наведени във въззивната жалба, съобразно разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК, уреждащ така наречения ограничен въззив, настоящата инстанция счита, че страните не са навели доводи и оплаквания по отношение на следните обстоятелства: 1) относно наличието на трудови правоотношения между страните в производството за периода 23.04.2013г. – 28.04.2014г., възникнали на основание трудов договор № 38/23.04.2013г. и трудов договор  № 42/24.01.2014г.; 2) относно установена липса в касата на „Дентален център-1 Сливен“ ЕООД за периода 02.01.2014г.- 23.05.2014г. в размер на 3688,03 лева.

По делото се спори относно обстоятелството 1) дали въззиваемата, бидейки назначена на длъжността „технически секретар“, е имала задължение да събира, съхранява, разходва и отчита парични средства, тоест отчетническа функция; 2) дали липсата е причинена от въззиваемата или по нейна вина.

Настоящият състав приема, че по делото се доказва, че въззиваемата е заемала отчетническа длъжност и част от трудовите ѝ функции са се състояли в това да събира, съхранява, разходва и отчита паричните средства на дружеството, като същата е имала достъп до касата на дружеството. В обясненията си по реда на чл. 176 ГПК пред районния съд Р.П. признава, че въз основа на устно нареждане от управителя на дружеството д-р Ж.Г., е събирала наемите на дружеството, изплащала е суми по фактури за услуги, консумативи, ползвани от денталния център, въззиваемата посочва още, че при започване на работа ѝ е предоставена нова касова книга. Доколкото в конкретния случай обясненията се отнасят за неблагоприятен за страната факт, същите имат висока доказателствена стойност и настоящата инстанция ги цени като достоверно доказателство за тези обстоятелства. В допълнение в писмото си до кмета на Община Сливен въззиваемата посочва, че е извършвала дейността на касиер – счетоводител в дружеството. Косвено доказателство за това обстоятелство са и вносните бележки за депозиране на парични средства по сметката на дружеството в „Уникредит Булбанк“ АД, която дейност е била извършвана от въззиваемата. Вносните бележки не установяват, че Р.П. е имала пряк достъп до касата на дружеството, но доказват, че тя регулярно е внасяла пари по сметката на дружеството, тоест боравила е с парични средства на дружеството. Обстоятелството, че въззиваемата е подписала акта за установяване на касова наличност от 02.01.2014г., което самата тя признава в обясненията си пред районния съд, също е доказателство, че същата е изпълнявала функции по събиране, разходване, съхраняване на парични средства. Действително по делото се установява, че отчетническите функции не са ѝ възложени с длъжностната характеристика, подписана при сключването на първия трудов договор от 23.04.2013г. Съдът не цени представения в открито съдебно заседание пред първата инстанция от процесуалния представител на ищеца - въззивник оригинал на длъжностна характеристика (нотариално заверен препис, от който е представен към исковата молба), доколкото от съдебно техническата експертиза се установи, че вписаното на първа страница изречение „отговаря за получаването, съхранението и разходването на парични средства“ е с различен размер на шрифта от останалия текст, както и че първа и втора страница на документа са отпечатани на различни принтерни устройства, следователно неедновременно. От друга страна в изисканата от АДФИ и представена по делото длъжностна характеристика липсва изречението „отговаря за получаването, съхранението и разходването на парични средства“. Предвид изложеното съдът приема, че на въззиваемата не е възложено изпълнението на отчетническа дейност с длъжностната характеристика. В тази връзка неоснователни са доводите на въззивника, че функцията по събиране, съхраняване, разходване на парични средства е възложена на въззиваемата с длъжностната характеристика. Извършването на трудова дейност по събиране на парите от наемите, изплащане на фактури за консумативи и материали, внасяне на парични суми по банковата сметка на дружеството е възложено на Р.П. устно от управителя на дружеството. Р.П. фактически е осъществявала отчетнически функции. Освен от писмените доказателства и от обясненията на въззиваемата, това обстоятелство се доказва категорично и от събраните гласни доказателства. Настоящата инстанция не намира са основателно оплакването във въззивната жалба, че в доказателствения си анализ районният съд е придал необосновано висока тежест на обясненията на Р.П.. Същите са ценени правилно от първоинстанционния съд в съвкупност с всички други събрани доказателства. 

По делото не се установява, че към момента на сключване на трудовия договор, от който момент въззиваемата е започнала да изпълнява и отчетнически функции, тя е приела касата на дружеството, както и че към момента на прекратяване на трудовото правоотношение е извършена инвентаризация на касата на дружеството и въззиваемата е предала касата на отговорно длъжностно лице. За да се ангажира имуществената отговорност на служителя, изпълняващ отчетнически функции следва да се докаже какво имущество му е зачислено в момента, в който му е възложена отчетническа функция и какво е било имуществото при прекратяване изпълнението на тази дейност. Горното е необходимо условие, за да може да се установи, дали липсата е настъпила по време на действие на трудовото правоотношение с отчетника. Не се доказа въззиваемата да е приела касата на дружеството към датата на сключване на трудовия договор 23.04.2013г., тоест не се установява първоначалната стойност на имуществото на работодателя, в случая касовата наличност, което ѝ е поверено в качеството ѝ на отчетник. Установената по делото липса е за периода 02.01.2014г.- 23.05.2014г. На 02.01.2014г. в присъствието на въззиваемата е извършена инвентаризация на касата и е установена наличност в размер 2104, 23 лева, същата сума обаче не е сравнена с описаните в счетоводните документи приходи и разходи на дружеството, следователно не може да се установи дали тази сума е съответствала на сумата, която би следвало да има в касата съгласно счетоводните документи. В тази връзка неоснователно е възражението на въззивника, че районният съд неправилно е ценил акта за установяване на касова наличност. Липсата, изразяваща се в разликата между наличната в касата парична сума и сумата, която би следвало да е налична с оглед описаните в счетоводните документи приходи и разходи на дружеството за процесния период е установена към дата 23.05.2014г. Трудовото правоотношение с въззиваемата е прекратено на 28.04.2014г., тоест липсата е установена за период, който обхваща и време след прекратяване на трудовото правоотношение. Обстоятелството дали след прекратяване на трудовия договор въззиваемата е работила по граждански договор до 23.05.2014г. на първо място не се доказва по делото, а дори и да се доказва е ирелевантно, доколкото отговорността по чл. 207, ал. 1, т. 2 ГПК ангажира отговорността на служител/ работник по трудово правоотношение. Доколкото към момента на установяване на липсата – 23.05.2014г. въззиваемата не е била в трудови правоотношения с въззивното дружество, то липсва елемент от фактическия състав на отчетническата отговорност за липса, поради което няма правно основание за ангажиране на отговорността на Р.П.. За пълнота следва да се отбележи, че дори и липсата да бе установена по време на действието на трудовото правоотношение, след като не се доказва каква е стойността на първоначално предоставените на отчетника парични средства, пак би липсвало основание за ангажиране на отговорността му. С оглед на изложеното предявеният иск се явява недоказан по основание.

По иска с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Доколкото иска за обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 24.05.2014г. – 20.11.2017г. за сумата от 1322,96 лева е акцесорен, следователно обусловен от изхода на спора по главния иск, то предвид извода на съда за неоснователност на главния иск, неоснователен е и акцесорният по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

 

За да отхвърли предявените искове Районен съд Сливен е приел, че не се доказва на въззиваемата - ответница да е възложено изпълнението на отчетнически функции, който извод настоящата инстанция не споделя поради изложените по-горе мотиви, но въпреки това, доколкото и двете инстанции са достигнали до извода, че липсва правно основание за ангажиране на отчетническата отговорност на въззиваемата – ответница, то правните изводи на въззивния съд съвпадат с правните доводи на първоинстанционния съд, следователно обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

По разноските:

И двете страни по делото претендират присъждане на разноски, но при този изход на правния спор с право на разноски разполага само въззиваемата. Последната е претендирала присъждане на сумата от 731,00 лева адвокатско възнаграждение за въззивното производство. Въззиваемата доказва сторените разноски, тъй като е представила договор за правна защита и съдействие, в който като адвокатско възнаграждение е вписана претендираната сума и изрично е записано, че същата е заплатена в брой, като в тази част договорът има характера на разписка съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013 на ОСГТК на ВКС и представлява доказателство за заплащане на адвокатското възнаграждение. Процесуалният представител на въззивника е направил възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение от процесуалния представител на въззиваемата. С оглед материалния интерес по делото размерът на адвокатското възнаграждение следва да се изчисли съгласно нормата на чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, приета от Висшия адвокатски съвет и възлиза на 580,55 лева. Предвид изложеното възражението за прекомерност се явява основателно и претендираното адвокатско възнаграждение следва да бъде намалено до минималния размер от 580,55 лева. На въззиваемата следва  основание чл. 273 във вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, следва да ѝ бъде присъдена сумата от 580,55 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.

 

 

С оглед цената на предявените искове, настоящото решение е окончателно и не подлежи на обжалване – арг. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.

 

Така мотивиран Окръжен съд Сливен

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 797 от 12.07.2019г., постановено по гражданско дело № 6375 по описа на Районен съд Сливен за 2017 г., като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

 ОСЪЖДА Дентален Център – 1 Сливен“ ЕООД, ЕИК: ***, седалище и адрес на управление: град Сливен, бул. „Стефан Караджа“ № 2 да заплати на Р.Ж.П., ЕГН: **********, с адрес: *** на основание чл. 273 във вр. с чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 580,55 лева, представляваща сторените във въззивното производство разноски.

 

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                       

                                                                                           ЧЛЕНОВЕ: