Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

гр. Сливен, 02.10.2019 г.

 

                    В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на втори октомври през двехиляди и деветнадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                            МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                      мл.с. ЮЛИАНА ТОЛЕВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Мария Тодорова, като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 452 по описа за 2019  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 764/08.07.2019г. по гр.д. № 1135/2019г. на СлРС, с което е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявеният на основание чл. 439 от ГПК от А.Д.А. против „Водоснабдяване и канализация – Сливен“ ООД, гр. Сливен отрицателен установителен иск за признаване между страните, че А.Д.А. не дължи на „Водоснабдяване и канализация – Сливен“ ООД, гр. Сливен сумите – 820, 45 лв. главница, представляваща стойността на доставена питейна вода за периода 01.07.2012г. – 31.01.2015г., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от 30.03.2015г. до окончателното изплащане, 100, 06 лв., представлаваща мораторна лихва изтекла до 04.03.3015г. и 26, 50 лв. разноски по издаден изпълнителен лист, след проведо заповедно производство по ч.гр.д. № 1059/2015г. на СлРС и са присъдени на ответното дружество разноските по делото в размер на 360 лв.

Против това решение е постъпила въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство.

Въззивникът обжалва изцяло решението, като счита, че то е неправилно, необосновано и незаконосъобразно поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон. Твърди, че съдът изцяло не се е съобразил с разрешенията, касаещи спорния въпрос относно погасителната давност, дадени с ТР № 3/2011г. от 18.05.2012г. на ОСГТК на ВКС и  ТР № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС – т. 10 и т. 14, като погрешно е приел, чев случая тя е петгодишна и не е била изтекла. Прави подробен разбор и анализ на цитираните решения, от които извежда заключение, че вв случая не може да с еправи сравнение между влязло в сила съдебно решение и влязла в сила заповед за изпълнение, поради което не може да се прилага разпоредбата на чл. 117 ал. 2 от ЗЗД. Така за настоящите вземания, които са с периодичен характер, погасителната давност е 3 годишна и тя е била изтекла към 31.01.2018г., преди образуване на изпълнителното дело на 29.11.18г., като тя не е била прекъсвана от действия на принудително изпълнение. Освен това заявява, че първостепенният съд неправилно е интерпретирал цитираното от него в мотивите му опр. № 214/15.05.18г. по ч.гр.д. № 1528/18г. на ІV г.о. на ВКС.

С оглед изложеното въззивникът  моли да се отмени атакуваният акт и вместо него въззивният съд да постанови решение, с което да уважи изцяло установителните му искове и признае за установено между страните, че не дължи посочените сами на ответното търговско дружество.

Претендира разноски за двете инстанции.

Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени или процесуални искания за въззивната фаза.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК не е постъпил писмен отговор от въззиваемата страна.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з. въззивникът, редовно призован, не се явява лично, за него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа въззивната жалба, моли въззивния съд да отмени решението и постанови ново, с което уважи отрицателните установителни искове и му присъди разноските за двете инстанции.

В с.з. за въззиваемото дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон, явява се процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва въззивната жалба, заявява, ча атакуваното решение е правилно и моли съда да го потвърди. Няма претенция за разноски за тази инстанция.

Въззивният съд намира, че въззивната жалба е редовна и допустима, отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени искове по чл. 439 от ГПК за признаване за установено между страните, че ищецът не дължи на ответното дружество сумите, за които е бил издаден срещу него изпълнителен лист въз основа на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 1059/2015г. на СлРС:  820, 45 лв. главница, представляваща стойността на доставена питейна вода за периода 01.07.2012г. – 31.01.2015г., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от 30.03.2015г. до окончателното изплащане; 100, 06 лв., представлаваща мораторна лихва, изтекла до 04.03.3015г. и 26, 50 лв. разноски, поради погасяване на тези вземания по давност с изтичане на 3 години от издаване на изпълнителния лист на 11.05.15г. до образуване на изпълнителното дело на 29.11.18г.

Ответникът е оспорил исковете, твърдейки, че сумите са установени с влязла в сила заповед за изпълнение, издаден е изпълнителен лист, въз основа на който е образувано изпълнително производство и по него е провеждано принудително изпълнение. Тези действия прекъсвали давността, като ключовият отбранителен довод на ответника е, че тя е 5 годишна и не е била изтекла нито до, нито при образуване на изпълнителното дело, нито по-късно.  

Хронологията на фактите не е спорна между страните, спорът е по правото, като точката на противопоставяне между тях е дали в случая е приложима давността по чл. 117 ал. 2 от ЗЗД.

Настоящият въззивен състав счита, че предявените отрицателни установителни искове по чл.439 ГПК са неоснователни, тъй като вземанията на ответника не са погасени по давност на основание  чл.117 ал.2 от ЗЗД, съгласно който, ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е винаги пет години.

Така в случая тази 5 годишна давност е започнала да тече с влизане в сила на заповедта за изпълнение на парично вземане по чл. 410 от ГПК срещу ищеца – 21.04.2015г. /или най-късно с издаването на изпълнителния лист от 11.05.2015г./. Теклата до този момент погасителна давност за всяко от вземанията на ответника съгласно чл. 111 ал. 1 б. „в“ от ЗЗД – 3 годишна поради периодичния характер и на главните и на акцесорните задължения, е била прекъсната успешно с осъществяването на този юридически факт, съгласно чл. 116 б. „в“ от ЗЗД, вр. чл. 117 ал. 1 от ЗЗД .

Поради това към момента на образуване на изпълнителното производство по изп.д. № 20188370401767 на ЧСИ на 29.11.2018г. вземанията на ответника не са били погасени по давност.

Виждането на въззивника, че процесните вземания, които са с периодичен характер и дефинитивно се погасяват с кратката, 3 годишна давност, са покрити от нея, тъй като с всяко нейно прекъсване започва да тече, съгласно чл. 117 ал. 1 от ЗЗД нов, но също 3 годишен давностен срок, понеже тези вземания не са установени със съдебно решение и не може да се приложи разпоредбата на ал. 2 на този текст, е несподелимо.

Нормата на чл.117 ал.2 от ЗЗД регламентира, че ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години. Заповедта за изпълнение замества съдебното решение като изпълнително основание, като при оспорването й от длъжника чрез възражение по реда на чл.414 от ГПК проверката дали вземането съществува се извършва в общия исков процес. По силата на чл.416 от ГПК, когато възражение не е подадено в срок, какъвто е разглежданият случай, заповедта за изпълнение влиза в сила. Макар да липсва изрична законова разпоредба, указваща, че съществуването на вземането в този случай се счита установено със сила на пресъдено нещо, този извод се налага от систематичното и логическо тълкуване на правните норми в цялост, а не изолирано.

Ако длъжникът не възрази в рамките на установения в чл.414 ал.2 от ГПК преклузивен двуседмичен срок, заповедта влиза в сила, като се получава ефект, близък до силата на пресъдено нещо, тъй като единствената възможност за оспорване на вземането са основанията по иска, основан на чл. 424 от ГПК - при новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства. Извън иска по чл. 424 от ГПК длъжникът не може да се ползва от друга форма на искова защита, с която да оспорва самото вземане. Когато длъжникът е бил лишен от възможност да оспори вземането, може да поиска от въззивния съд отмяна на заповедта за изпълнение на основание чл. 423 от ГПК, което е своеобразен извънреден, а не редовен способ за защита.

В подкрепа на извода, че влязлата в сила заповед за изпълнение, съгласно уредбата на сега действащия ГПК, може да бъде приравнена на съдебно решение по смисъла на чл. 117 ал. 2 от ЗЗД,  могат да се посочат отликите с режима в предходния процесуален закон. В  ГПК /отм./, във връзка с издаването на изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание, се предвиждаше възможност за предявяване на искове - по чл.252 ГПК /отм./, чл.254 ГПК /отм./, чл.255 ГПК /отм./, които не се преклудираха със специални срокове. Затова и бе прието, че правните последици на акта по чл.242 ГПК /отм./, с който се разпорежда издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание, не се приравняват на тези на влязло в сила съдебно решение, постановено в исков процес, поради което и срокът на давността по чл.117 ал.1 от ЗЗД съвпадаше с давностния срок за погасяване на вземането и разпоредбата на чл.117 ал.2 от ЗЗД не намираше приложение. В действащия ГПК, с изтичане на преклузивния срок за подаване на възражение против заповедта за изпълнение, се получава крайният ефект именно на окончателно разрешен правен спор относно съществуването на вземането. Стабилитетът на заповедта за изпълнение произтича от това, че тя влиза в законна сила, за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл. 237 ГПК /отм./.

Възражението на въззивника, че терминът „влиза в сила“ в случая бил ползван произволно и нямал установеното в правната доктрина значение, е неприемливо. В действителност точно в тази хипотеза се откриват прилики с механизма на постановяване на неприсъствено решение срещу ответника по чл. 238 от ГПК и понеже точно поради бездействието на ответника заповедното производство не е имало възможност да се трансформира в исково, то своеобразната „санкция“ за лишаване на заявителя от възможността да се ползва от привилегиите на съдебното решение се изразява именно в приравняването по правен ефект, с влизането й в сила, на заповедта за изпълнение на такова решение – освен изпълнителна сила, тя формира сила на пресъдено нещо и установява с обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на изтичането на срока за подаване на възражение. В този смисъл е определението на ВКС от 15.05.18г., на което се е позовал в мотивите си първостепенният съд, а независимо, че то третира различен казус – виждането, засягащо този фундаментален въпрос, е именно такова. Развито в цялост, то приема, че заповедното производство може да бъде възобновено единствено при наличието на предпоставките на чл. 423 от ГПК, а иск за оспорването на вземането на основания факти, настъпили до изтичане на срока за подаване на възражение, може да бъде предявен само при наличие на предпоставки по чл. 424 от ГПК / случаят няма касателство с тези хипотези/. Законодателят е предвидил и възможност за предявяване на иск за оспорване на вземането по чл. 439 от ГПК /която е ползвана от ищеца/, но само на основание факти, настъпили след изтичане на срока за подаване на възражение, какъвто факт би бил успешното изтичане на срока за погасяване на правото на принудително изпълнение на кредитора.

С оглед изложеното настоящият въззивен състав също счита, че нормата на чл.117  ал.2 от ЗЗД следва да намери приложение и по отношение на вземания, за които е налице постановена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, влязла в сила поради неподаване на възражение от страна на длъжника в срока по чл. 414 ал.2 от ГПК.

На следващо място са неоснователни и оплакванията, развити във въззивната жалба, свързани с неправилното интерпретиране на  т. 10 и т. 14 от ТР № 2/ /26.06.2015г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС от страна на първоинстанционния съд. Съгласно т. 14 от това ТР, новият ГПК урежда заповедното производство като част от изпълнителния процес и затова заявлението за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва давността. Тя се прекъсва с предявяването на иска за съществуване на вземането, но съгласно чл.422, ал.1 ГПК предявяването на този иск има обратно действие, само ако е спазен срокът по чл. 415, ал.1 ГПК. Ако иск не е предявен или ако е предявен след изтичането на срока по чл.415, ал.1 ГПК, давността не се счита прекъсната със заявлението. Неподаването на възражение от страна на длъжника създава презумпция, че вземането е безспорно, поради което заповедта за изпълнение влиза в сила и въз основа на нея се издава изпълнителен лист, съгласно нормата на чл. 416 ГПК, което представлява действие по принудително изпълнение и прекъсва давността.

Съдът приема, че в случая заповедта за изпълнение е влязла в сила на 21.04.2015г., когато е изтекъл двуседмичният преклузивен срок по чл. 414 ал. 2 от ГПК /най-късно – на 11.05.15г. - когато е издаден изпълнителният лист/, доколкото по делото не са представени доказателства от длъжника-ищец за подадено от него възражение в законовия срок срещу заповедта. Той не е обжалвал и разпореждането за издаване на изпълнителния лист, ако е считал, че заповедта за изпълнение не е влязла в сила,  поради което заповедта за изпълнение е влязла в сила в хипотезата на чл.416 пр.1 ГПК и от този момент е започнала да тече 5 годишната давност по чл.117 ал.2 ЗЗД, която изтича на 21.04.2020г. /най-късно – на 11.05.2020г./.

Така към момента на образуване на изпълнителното производство на 29.11.18г., с молбата за което взискателят е поискал и осъществяване на конкретни изпълнителни способи,  давността не е била изтекла, но е била прекъсната; не е изтекла и в по-късен момент.

Съгласно чл.116, б."в" ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането. Според задължителните разяснения по т.10 от ТР №2/26.06.2015г. по т.д. №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и/или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя  съгласно чл.18, ал.1 от ЗЧСИ/: насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитор, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, разсрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължения лица. Искането да бъде приложен изпълнителен способ също прекъсва давността, тъй като съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, съгласно ТР №2/2015г. на ОСГТК на ВКС. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др.

Приведено към настоящия случай е видно, че и в хода на изпълнителното производство не е изтекла погасителната давност за вземанията, тъй като се доказва безспорно поискването и съответно - извършването на поредица действия по принудително изпълнение, които са от категорията на изброените по-горе такива, годни да прекъснат давността – на 13.12.18г. - запор на банкови сметки, а на 28.03.2019г. – запор върху трудово възнаграждение.

Така, с предприемането на всяко от тези действия от страна на СИ, обективиращи валиден изпълнителен способ, петгодишната давност по отношение на вземанията се прекъсва на основание чл.116, б."в" ЗЗД и започва да тече нова давност, също 5 годишна, същият прекъсващ ефект предизвиква и всяка молба на взискателя за прилагане на конкретен изпълнителен способ, поради което и до датата на предявяване на иска - 05.03.2019г. няма налице успешно изтекъл давностен срок, който да отнеме правото на принудително удовлетворяване на вземанията на ответото дружество.

По изложените съображения въззивната инстанция намира, че предявените отрицателни установителни искове по чл. 439 ГПК за описаните вземания, за които на ответника е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК и изпълнителен лист срещу ищеца, са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.

Като е достигнал до идентични крайни правни изводи, първоинстанционният съд е постановил правилно решение. Не са налице визираните във въззивната жалба пороци, които да наложат отмяната му, поради което то следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски и за тази инстанция следва да се възложи на въззивника, който следва да понесе своите както са направени, въззиваемият не е претендирал и доказал разноски и такива не следва да му се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                      Р     Е     Ш     И  :

                               

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 764/08.07.2019г. по гр.д. № 1135/2019г. на СлРС като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване с оглед цената на иска и характера на спора.

 

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

ЧЛЕНОВЕ: