Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 167

гр. Сливен, 03.10.2019 година

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на втори октомври  през две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                     Мл.с. ЮЛИАНА ТОЛЕВА        

при участието на прокурора ………и при секретаря Мария Тодорова , като разгледа докладваното от М. Сандулов гр.  д.  N 459   по описа за 2019  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е решение № 759/05.07.2019 г. по гр.д. № 1596/2019 г. на РС – Сливен, с което е признато за установено на основание на чл. 439 от ГПК, във вр. с чл.124 ал.1 от ГПК, че Н.П.К. ЕГН ********** *** не дължи на Община Сливен ЕИК 000590654, със седалище и адрес на управление ******* не дължи сумите, предмет на принудително събиране по изп.д. № 2333/2018 г. по описа на ДСИ при СлРС, а именно сумата от 198,30 лв., дължима по АУЗ № РА 000739/25.06.2013 г. , поради погасяване на задълженията по давност и 42,54 лв., представляващи лихва върху данък МПС за 2013 г., дължима по АУЗ № АУ 000547-1/02.07.2018 г., поради погасяване на задължението чрез плащане, сумата от 74,80 лв. олихвяема сума, представляваща главница за данък МПС за 2013 г., дължима по АУЗ № АУ 000547-1/02.07.2018 г. поради погасяване на задължението чрез плащане и 0,06 лв., представляваща законна лихва върху главницата от 74,80 лв., начислена за периода от 09.03.2019 г.  до 12.03.2019 г., поради погасяване на вземането чрез плащане. Със същото решение Община –Сливен е осъдена да заплати на ищеца сумата от 350.00 лв., представляваща направените по делото разноски.

Против това решение е подадена въззивна жалба от ответната община, чрез процесуален представител по пълномщие, с която се обжалва решението в тази част като нерправилно , незаконосъобразно, постановено при съществени нарушения на плоцесуалния и материалния закон и като необосновано. Твърди се, че не отговаря на действителното правно и фактическо положение обстоятелството, че ищецът не дължи сумата като главница или лихви, установени по акта за установяване на задължения от 02.07.2018 г., тъй  като задълженията се погасяват по реда на възникването им, а когато се отнасят за една и съща година лицето има право да заяви кое от тях погасява. Така с извършеното преводно нареждане от 25.03.2019 г. за сумата от 118.00 лв. са погасени публични задължения за предходен данъчен период. Към датата на извършеното плащане е налице образувано изпълнително производство. В изпълнителното производство задълженията се погасяват с последователност разноски, главница и лихви. За извършеното плащане взискателят е уведомил ДСИ, като по този начин длъжникът е погасил първо разноските по изпълнението, а именно юрисконсултското възнаграждение. От друга страна до момента на депозиране на молбата за образуване на изпълнително производство, длъжникът не е входирал молба до общината с искане да се приложи погасителната давност за задълженията останали неплатени по АУЗ от 25.06.2013 г. Излагат се съображения и се извежда извод, че задълженията  към 08.03.2019 г. са за 74,80 лв. главница за данък МПС, 42,54 лв. лихва за данък МПС за 2013 г. и 155,76 лв. лихва върху данък МПС, дължими за периода 2009 -2012 г. Към 25.03.2019 г. когато е извършен паричния превод , няма влязъл в законна сила съдебен акт, с който да е признато за установено между страните недължимост на сумата от 155,76 лв., представляваща лихви върху данък превозни средства за периода 2009-2012 г. Твърди се, че ищецът е отправил искане до Община – Сливен за това, че задълженията са погасени по давност, но на този етап вече е имал образувано изпълнително дело, поради което съответните административни органи не са били компетентни да се произнесат по искането. Развиват се съображения в подкрепа на тази теза. На следващо място се сочи, че за публичните задължения за периода  2009-2012 г. не е настъпила абсолютната давност , за да бъдат служебно отписани, поради това се сочи, че първоинстанционният съд неправилно е стигнал до извода, че задълженията са недължими. Освен това се сочи, че длъжникът, след като не е посочил основания в платежното нареждане, в изпълнителното дело няма право да избира кое задължение погасява , с оглед действащите разпоредби. Твърди се, че задълженията са неплатени към настоящия момент и се иска да бъде постановено съдебно решение, с което да се отмени първоинстанционното като неправилно и необосновано. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263 от ГПК не е постъпил писмен отговор на тази въззивна жалба.

В с.з. за въззивника се явява представител по пълномощие, който поддържа подадената жалба.

Въззиваемият се явява лично и оспорва основателността на подадената жалба.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед  обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства и тези пред настоящата инстанция, намира, че обжалваното решение е правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така  както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Погасителната давност представлява период от време, с изтичането на който се погасява възможността за събиране на едно вземане по принудителен ред. Самото задължение не се погасява с изтичане на давността, тъй като длъжникът може да плати и след изтичане на давността,но само доброволно. Доброволно платените суми след изтичане на давността не подлежат на връщане. Различна е давността за погасяване на публичните и частните задължения. Публични са вземанията на държавата и общините, които са изброени в чл. 162, ал. 1 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК).Общата погасителна давност за публичните задължения също е петгодишна, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение.Давността спира да тече, когато е започнало производство по установяване на публичното вземане (включително и ревизионно производство) - до издаването на акта (включително и за издаване на ревизионен акт, но за не повече от една година; когато изпълнението на акта, с който е установено вземането, бъде спряно; когато е дадено разрешение за разсрочване или отсрочване на плащането; когато актът, с който е определено задължението, се обжалва; с налагането на обезпечителни мерки; когато е образувано наказателно производство. Давността се прекъсва с издаването на акта за установяване на публичното вземане или с предприемането на действия по принудително изпълнение. От прекъсването на давността започва да тече нова давност.Независимо от спирането или прекъсването на давността с изтичането на десетгодишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични вземания освен в случаите, когато задължението е отсрочено или разсрочено.

Въззивната жалба е изцяло неоснователна. Предявен е отрицателен установителен иск по чл. 439 от ГПК за недължимост на суми по изпълнително дело № 2333/2018 г. Това изпълнително дело е образувано по молба на Община - Сливен, входирана в СИС при РС – Сливен на 20.11.2018 г., като в нея изрично е претендирано да бъдат събрани вземанията по АУЗ № РА 000739/25.06.2013 г. Този акт за установяване на задължение не е бил обжалван и е влязъл в сила на 09.08.2013 г.  Безспорно е, че за периода от влизането на акта в сила до образуване на изпълнителното производство не са били предприемани действия, които да прекъснат или спират давността. Така правилно и законосъобразно районният съд е посочил, съобразявайки се с разпоредбата на чл. 171 ал. 1 от ДОПК, че публичните вземания се погасяват с изтичането на 5- годишен давностен срок, като в чл. 172 ал.2 и 3 от ДОПК е предвидено, че давността се прекъсва с издаването на акта за установяване на публичното вземане или с предприемането на действия по принудително изпълнение. Както беше посочено, в случая такива действия не е доказано и не са били предприемани. Следователно към момента на подаване на молбата за образуване на изпълнителното дело 5-годишната погасителна давност е изтекла. Така правилно и законосъобразно РС е преценил, че вземанията по този акт са погасени по давност.

Що се касае до възраженията на Общината за вземанията по акта от 02.07.2018 г., то безспорно е установено, че тези задължения са били заплатени от ищеца, видно от платежното нареждане от 25.03.2019 г. В това платежно нареждане изрично е отбелязано, че извършеното плащане касае задълженията по акта за установяване на задължение от 02.07.2018 г.  С постановеното Тълкувателно решение № 3 от 27.03.2019 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2017 г., ОСГТК прие, че когато длъжникът има няколко главни задължения, всяко от които или някое от тях са лихвоносни, и изпълнението не е достатъчно да погаси всичките, длъжникът може да заяви кое задължение погасява по реда на чл. 76, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. Ако предложеното изпълнение погасява изцяло посоченото от длъжника задължение, включително с дължимите лихви към този дълг, изборът обвързва кредитора. В този случай кредиторът не може едностранно да се позове на чл. 76, ал. 2 ЗЗД и да прихване изпълнението с лихви, акцесорни към друг дълг, различен от този, по който длъжникът е направил плащането.

Поради това неоснователни са всички твърдения, че е налице доброволно плащане на старите задължения, които както беше посочено по-горе са погасени по давност, а с това плащане е се погасят задълженията изрично посочени в платежното нареждане. Разбира се, неплащането на публични задължения от тези, които по професия служат на правосъдието, е най-меко казано укоримо, но моралните аспекти на конкретния случай не се зачитат от закона и са ирелевантни.

Така в обобщение  предявеният иск се явява основателен и като е постановил решение в този смисъл съдебният акт на РС е правилен и законосъобразен.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

Въззиваемата страна не е претендирала разноски.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА е решение № 759/05.07.2019 г. по гр.д. № 1596/2019 г. на Районен съд – Сливен.

 

         Решението не подлежи на обжалване.

                                     

                                                

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                         

         ЧЛЕНОВЕ: