Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

 

гр. Сливен, 09.10.2019 г.

 

 

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на девети октомври през двехиляди и деветнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                             МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                      мл. с. ЮЛИАНА ТОЛЕВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Кина И.ова, като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 480 по описа за 2019  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно, бързо и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК, вр. чл. 310 и сл. от ГПК, вр. чл.17 ал. 5 от ЗЗДН.

Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 903/01.08.2019г. по гр.д. № 3255/19г. на СлРС, с което е задължен  А.И.К. ЕГН ********** *** да се въздържа от извършване на домашно насилие спрямо Я.В.К. ЕГН ********** ***,  забранено е на А.И.К. да приближава на разстояние по-малко от 50 метра Я.В.К.,*** и местата й за социални контакти и отдих за срок от осемнадесет месеца, наложена е на А.И.К. глоба по чл. 5 ал. 4 от ЗЗДН в размер на 300 лв., отхвърлена е молбата в частта относно искането, касаещо отстоянието до защитеното лице над 50 м. до 200 м., отхвърлена е молбата и в частта й, с която е поискано налагане н амярка „задължаване на А.И.К. да посещава специализирани програми“,  издадена е заповед за наложените мерки, А.И.К. е предупреден, че при неизпълнение на заповедта ще бъде задържан от полицейските органи и са присъдени държавна такса и разноски по делото.

 Въззивникът – ответник по молбата в първоинстанционното производство, обжалва частично решението, само в уважителните части, като твърди, че в тях то е незаконосъобразно, необосновано и неправилно.

Счита, че първоинстанционният съд е направил неправилна преценка на доказателствата, от които е извел грешни изводи, основани на факти, които се различават от обективната действителност. Извършил е противоречив и едностранен анализ на свидетелските показания, без да отчита тяхното взаимно изключване, дал е кредит на свидетелите на молителката, които излагат неверни показания. Въззивникът прави анализ на свидетелските показания и извежда от тях коренно различни обективни констатации, които счита, че опровергават твърденията н амолителката за извършен акт на домашно насилие спрямо нея. Също така той заявява, че от събраните по делото доказателства не се доказват твърденията в декларацията по чл. 9 ал. 3 от ЗЗДН и не се индивидуализира насилническият акт съгласно изискванията н ачл. 9 ал. 1 т. 4 от ЗЗДН. Отбелязва и, че предвид това, че и на двамата са издадени протоколи за предупреждение, се стига до извода за наличие на обикновен скандал между страните.

Поради изложеното въззивникът иска въззивният съд да отмени в обжалваните части решението на СлРС  и вместо това постанови ново, с което изцяло отхвърли молбата. Не претендира разноски.

Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени или процесуални искания за въззивната фаза.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по жалбата страна не е подала писмен отговор.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з. въззивникът, редовно призован, не се явява и не се представлява.

В с.з. въззиваемата, редовно призована, не се явява лично, за нея се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва въззивната жалба, като я счита за неоснователна, моли да бъде оставено в сила като правилно и законосъобразно обжалваното решение в засегнатите с нея части. Претендира разноски, представя списък.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, тъй като отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху атакувания съдебен акт, в рамките, поставени от жалбата, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че той е и правилен в атакуваните си части, поради което следва да бъде потвърден в тях.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са изцяло неоснователни.

В чл. 3 от ЗЗДН лимитативно е очертан кръгът от субектите, чиито действия се санкционират от този закон и е несъмнено, че страните влизат в пределите, очертани от нормотвореца, при условията на чл.2, т. 4 от ЗЗДН.

Първостепенният съд е разгледал в съвкупност и по отделно всички събрани доказателствени средства и въз основа на тях е изградил обективна и вярна фактическа обстановка.

Настоящият състав счита, че са събрани достатъчно убедителни гласни доказателствени средства в подкрепа на декларацията по чл. 9 ал. 3 от ЗЗДН, подадена от молителката заедно с молбата по чл. 8. Действително от двете групи допуснати свидетели се депозират разминаващи се изявления, но въззивният съд намира за достоверни и непредубедени показанията на свидетелката Я. Т., която е без родство със страните и е пряк очевидец на спорния инцидент. Свидетелите, ангажирани от ответника по молбата са в права роднинска връзка с него /съпруга и син/, което до голяма степен отнема обективността и безпристрастието на показанията им. Освен това по начина, по който са описани релевантните събития, този въззивен състав също е склонен да даде вяра на показанията на свидетелката Т., а да дискредитира тези на свидетелите Д.К. и И. К., тъй като обясненията на някои от осъществените факти са лишени от житейска логика, нарушават принципа на простотата и влизат в противоречие с елементарни опитни правила. Липсва плътност и убедителност относно поредността на действията на участниците и адекватна обосновка на реакциите им. Без достоверно обяснение в такъв случай остават тези факти относно поведението на ответника, за които има и други, независими доказателства, които ги установяват.

Поради тези причини въззивната инстанция се солидаризира изцяло с приетата от първостепенния съд фактическа обстановка, която счита, че е вярна и обективно изградена.

Правнозначимите в случая факти са, че на 03.06.2019г. ответникът се е държал грубо и заплашително с майка си, нарекъл я е „мърша“ и се е заканил, че ще й отреже главата, това е създало страх и притеснение на молителката, като подобно поведение е било осъществявано често и в по-ранни моменти. Ето защо въззивният съд счита, че доказаните действия на ответника приобретават всички признаци на домашно насилие спрямо неговата майка.

 Най-общо насилието е действие или поведение, насочено срещу друг човек /или собствената личност/, което предизвиква физическо, психическо и емоционално страдание.

В случая твърдяните конкретни действия изключват физическото, сексуалното и икономическото насилие, тъй като не притежават основните им белези. Съдът счита, че те могат да бъдат квалифицирани като емоционално насилие, дори и като психическо, доколкото второто представлява  въздействие върху психиката на жертвата, с което й се причинява тормоз, който от своя страна е легално дефиниран като „непристойно поведение, осъществявано през определен период от време, многократно или систематично и изразено чрез физически действия, писмено или устно, с жестове или други действия, извършени умишлено, които могат да накърнят физическата и психологическата цялост на друго лице.” Тоест - психическото насилие се изразява в това, че едно лице, чрез начина по който се отнася спрямо друго, предизвиква попадането на последното в състояние на психологическа травма, от рода на тревожност, депресия или пост-травматичен стрес.

От своя страна при емоционалното насилие отново въздействието е върху психиката на жертвата, но при него се увреждат емоциите й – чувства и мисли, свързани с преживявания от негативния спектър. Разликата е в продължителността на въздействието, трайността на последиците и дълбочината на посегателството, поради което емоционалното насилие е по-лека форма на психическото.

Следователно в настоящия случай, с оглед установената системност на отношението на ответника към майка му и отражението на действията му върху нея в конкретната ситуация, като резултат на цялостното му поведение, съдът намира, че е налице хипотезата на емоционално и психическо домашно насилие.

Така, след като е доказано по категоричен начин, че осъществените от ответника действия попадат в законовата дефиниция за “домашно нсилие”, спрямо него се задейства механизма на принудително въздействие върху правната му сфера заради това. Без всякакво легално значение по отношение на това специфично правоотношение е дали са съществували и други правоотношения между страните – формирани като обуславяща причина, възникнали като последица от този акт или съпътстващи такива – те не са предмет нито на изследване, нито на обсъждане, нито на регулиране в това производство, страните евентуално могат да ги уредят в самостоятелно такова, по съответния предвиден законов ред. За целите на това производство са несводими причините, довели до разногласия между роднини с такава близка степен на родство – майка и син – целта на ЗЗДН е да защити обективно всяко лице в уязвимо положение, независимо дали то е дало повод на насилника да прояви агресия или не.

В този смисъл е безразлично обстоятелството, че органите на полицията, дошли след приключване на процесния инцидент, са съставили предупредителни протоколи и на двете страни, които са с идентично съдържание. Най-напред последното няма обвързваща съда материална доказателствена сила относно своята истинност и доколкото служителите на реда не са присъствали на събитията, а възпроизвеждат чуто от участници, свидетели и трети лица, то документът няма за съда стойност от гледна точка на фактологията, ако тя се разминава с установеното по правилата на доказването пряко и непосредствено в съдебния процес. Самият факт на „предупреждаване“ на двете лица също не е релевантен спрямо правоотношението по ЗЗДН – дори да се допусне, че молителката е имала неприемливо в някаква форма поведение, то не е предмет на разглеждане и обсъждане в това производство, инициирано от нея – ако ответникът е счел, че тя също е упражнила реципрочно насилие срещу него /или му е причинила друг вид вреда/, е разполагал със същия инструментариум да защити правата си. Упражненото от едно лице насилие спрямо друго нито оправдава насилнически действия, извършени от последното, нито му дава основание да отвърне с такива. Противоправният характар на домашното насилие не се отнема от това, че то е било провокирано от правомерно или неправомерно поведение на жертвата му. Последното би имало значение само ако се търси реализиране на някаква отговорност от лицето, претърпяло насилието.

 Ето защо, след като е констатирал наличие на визираните от ЗЗДН белези на поведение от страна на ответника, съдът е преценил неговата степен и тежест, и е наложил  номинирани от закона, адекватни мерки за защита, кореспондиращи с накърненото право. Определил е подходящ срок за действието им и с оглед императивно въведеното задължение, е наложил и глоба, чийто размер въззивният състав счита за съобразен с конкретните обстоятелства – пол, възраст, положение както на насилника, така и на пострадалата, а също и с вида насилие.

Този въззивен състав намира, че определеният от районния съд срок е адекватен на установените факти и максимално защитава молителката, тъй като тя е жена на над 80 годишна възраст и само това обстоятелство е достатъчно за да се приеме, че се намира в крайно лесно накърнимо физическо, психическо и емоционално състояние, подсилено от обстоятелството, че заплашващото я поведение се демонстрира от нейния син, който презумптивно, би следвало да е лицето, което  да й осигурява помощ, закрила и обич.

Съобразено с конкретните субективни и обективни фактори е и определения за  неприкосновен пространствен обсег на действие на заповедта за закрила и няма причина за изменението му. Също кореспондиращ на фактологията е и определеният размер на глобата по чл. 5 ал. 4 от ЗЗДН.

На последно място може да се изтъкне още, че сама по себе си забраната не представлява абсолютна пречка за реставриране и поддържане на очевидно влошената емоционална и духовна връзка на сина с майката. Държавната принуда действа по отношение на ответника във всички случаи, когато съвпада с желанието на молителката. В случай, че тя прецени, че са налице подходящи условия за това, може доброволно да суспендира еднократно или повече пъти действието на заповедта. Идеята  на законодателя в никакъв случай не е авторитарно и  механично администриране на лични отношения пряко волята на заинтересуваните лица. Съдебната заповед не контролира чувствата между роднините, и не въз основа на нея ответникът ще формира отношението си към своята майка, тя е насочена само към контрол над обективното му поведение, с оглед интерес на пострадалото от насилието лице.

Предвид всичко изложено настоящият съдебен състав намира жалбата за изцяло неоснователна и ще я остави без уважение. Засегнатите с нея части на атакуваното решение не страдат от пороци, налагащи тяхната отмяна. Те са правилни и законосъобразни, поради което следва да бъдат потвърдени.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция следва да се възложи на въззивника, който следва да понесе своите както са направени и заплати тези на въззиваемата за тази инстанция, в размер на 300 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                      

Р     Е     Ш     И  :

                                               

 

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 903/01.08.2019г. по гр.д. № 3255/19г. на СлРС в обжалваните му части, като ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

 

 

 

ОСЪЖДА А.И. К. да заплати на Я.В.К. направените разноски за въззивното производство в размер на 300 лв.

                                                                                          

 

Решението не подлежи на касационно обжалване.                     

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: