Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 182

 

гр. Сливен, 17 .10.2019 година

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на шестнадесети октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                     Мл.с. ЮЛИАНА ТОЛЕВА                            

при участието на прокурора ………и при секретаря Соня Василева , като разгледа докладваното от М. Сандулов гр.  д.  N 484  по описа за 2019  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е решение № 724/26.06.2019 г. по гр.д. № 1046/2019 г. на Районен съд – Сливен, с което са оставени без разглеждане предявените от „Теленор България“ ЕАД, ЕИК 130460283, със седалище и адрес на управление ***** против Н.И.Н. ЕГН ********** *** положителни установителни искове по чл. 422 от ГПК, с които се претендира да се признае за установено, че ответникът не дължи сумите, за които има издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК и изпълнителен лист, а именно сумата от 1381,32 лв., представляваща неплатени месечни абонаментни вноски по договор  за мобилни услуги с предпочетен номер 359886913394 и договор за мобилни услуги с предпочетен № 35944590838, неплатени лизингови вноски по договор за мобилни услуги с предпочетен № 359886913394 и неустойка във връзка с неизпълнение на задълженията, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението до окончателното плащане, като недопустим и е прекратено производството в частта, в която са предявени обективно кумулативно съединените положителни установителни искове по чл. 422 от ГПК.  Със същото решение е осъден Н.И.Н. да заплати на „Теленор България“ ЕАД сумата от 45,10 лв., представляваща неплатени абонаментни такси и услуги и лизингови вноски по фактура № 7234281924 от 15.12.2015 г. и фактура № 7235503791/15.01.2016 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане. С решението е отхвърлен предявеният иск с пр. основание мл. 92 от ЗЗД, който е предявен от „Теленор България“ ЕАД против Н.И.Н. за заплащане на сума в общ размер на 1336,32 лв., включваща неустойки по договорите за мобилни услуги с предпочетен  номер 359886913394 за сумата от 747,38 лв. по чл. 11 от Стандартните месечни абонаментни до изтичане срока на договора, по договор с предпочетен 35944590838 сумата от 110,36 лв. по чл. 10 от Стандартните месечни абонаменти до изтичане срока на договора, договор 359897834841  за сумата от 373,69 лв. по чл. 11 от Стандартните месечни абонаменти до изтичане срока на договора, както и неустойката върху незаплатени 21 лизингови вноски, всяка в размер на 4,99 лв. или общо в размер на 104,79  лв., като неоснователен. С решението е осъден ответника да заплати на ищеца разноски съразмерни на уважения иск.

Против това решение е подадена въззивна жалба от ищеца, чрез пълномощник, с която решението се обжалва в частта му относно отхвърления иск за 21 бр. лизингови вноски в общ размер на 104,79 лв. начислени във фактура №  7238230714/15.03.2016 г. Твърди се, че в тази част решението е неправилно и необосновано, тъй като съдът неправилно е приел, че претендираното вземане за лизинговите вноски представлява неустойка. Сочи се, че вноските са начислени въз основа на чл. 12 от ОУ към договора за лизинг, като предсрочно изискуеми. Ответникът е бил осъден да заплати две лизингови вноски по фактури от 15.12.2015 и 15.01.2016 г.  Твърди се, че в разпоредбата на чл. 12 от ОУ изрично е посочено, че в случай на неизпълнение на задълженията, лизингодателят има  право да обяви оставащите месечни вноски за предсрочно изискуеми.  Поради това оставащите 21 лизингови вноски са били начислени и отразени в една фактура с едномесечен  отчетен период.  Неправилно съдът е приел, че за да бъдат т начислени така вноските, договорът за лизинг трябвало да бъде прекратен. В случая обаче е налице неизпълнение на лизинго-получателя и посочените вноски не представляват вземане за неустойка. Сумите  представляват единствено оставащата и дължима по договора стойност на предаденото устройство. Твърди се също, че лизинговите вноски  са дължими и на основание, че тяхната изискуемост е настъпила и последната вноска е следвало да бъде платена през м. Ноември2017 г. Устройството и до този момент не е върнато на мобилния оператор, което е било прието за доказано в решението. Поради това се иска да бъде отменено решението в обжалваната части да се постанови ново, с което да бъде уважен искът за дължимите лизингови вноски, като се претендират и разноски за настоящото производство.

В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил писмен отговор от особения представител на въззиваемия, в който се твърди, че решението е правилно и законосъобразно, а подадената жалба е неоснователна. Моли се да бъде постановено решение, с което да бъде потвърдено първоинстанционното.

В жалбата и отговора не са направени нови доказателствени искания.

В с.з. за въззивника не се явява представител.

За въззиваемият се явява особен представител, който оспорва основателността на подадената жалба.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед  обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства и тези пред настоящата инстанция, намира, че обжалваното решение е частично неправилно, поради което следва да бъде отменено в неправилната част.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така  както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Няма спор по фактите. Установено е, че на 02.12.2015 г. страните  сключили Договор за мобилни услуги с предпочетен номер 359886913394 за срок от 24 месеца срещу заплащане на стандартен месечен абонамент в размер на 39,99 лв. На същата дата страните сключили и договор за лизинг по силата на който ищецът в качеството си на лизингодател предоставил на ответника като лизингополучател по чл. 4 от Общите условия за временно и възмездно ползване мобилно устройство срещу заплащане на обща лизингова цена от 114,77 лв. чрез извършване на 23 месечни лизингови вноски, всяка в размер на 4,99 лв., като по този договор дължи общо сумата от 114,77 лв.  Районният съд е приел, че не е доказано предоставеното за ползване мобилно устройство на ответника по договора за лизинг да е било върнато или заплатено. Въпреки тези изводи обаче претенцията неправилно е била отхвърлена и в тази част. Основателни са оплакванията на въззивника, че в случая е налице неизпълнение на лизинго-получателя и посочените вноски не представляват вземане за неустойка. Сумите  представляват единствено оставащата и дължима по договора стойност на предаденото устройство. Освен това лизинговите вноски  са дължими и на основание, че тяхната изискуемост е настъпила като последната вноска е следвало да бъде платена през м. ноември 2017 г. Така претенцията в тази част е основателна и следва да бъде уважена. Това налага отмяна на решението в тази част и постановяване на ново от въззивната инстанция, с което този иск да бъде уважен.

В останалата част решението не е обжалвано и е влязло в сила.

Въззивникът е претендирал разноски и такива  следва да бъдат присъдени в размер на сумата от 325 /триста двадесет и пет/ лева  представляваща направените разноски пред тази инстанция и сумата от 76 /седемдесет и шест/ лева разноски за първата инстанция.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

ОТМЕНЯ решение № 724/26.06.2019 г. по гр.д. № 1046/2019 г. на Районен съд – Сливен в частта, с която е отхвърлен искът за заплащане на 21 лизингови вноски, всяка в размер на 4,99 лв. или общо в размер на 104,79  лв., като неоснователен като вместо това постановява:

ОСЪЖДА Н.И.Н. ЕГН ********** *** да заплати на „Теленор България“ ЕАД, ЕИК 130460283, със седалище и адрес на управление ***** сумата от 104,79 лева, представляваща незаплатени 21 лизингови вноски, всяка в размер на 4,99 лв.  по договор за лизинг от 02.12.2015 г.

ОСЪЖДА Н.И.Н. ЕГН ********** *** да заплати на „Теленор България“ ЕАД, ЕИК 130460283, със седалище и адрес на управление ***** сумата от 325 /триста двадесет и пет/ лева  представляваща направените разноски пред тази инстанция и сумата от 76 /седемдесет и шест/ лева разноски за първата инстанция.

         Решението не подлежи на обжалване.

                                     

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                          ЧЛЕНОВЕ: