Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  186

 

гр. Сливен, 23.10.2019 г.

 

 

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на двадесет и трети октомври през двехиляди и деветнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                             МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                      мл. с. ЮЛИАНА ТОЛЕВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Ивайла Куманова, като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 491 по описа за 2019  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Атакувано е първоинстанционно решение № 1301/08.11.2018г. по гр.д. № 268/2018г. на СлРС, с което е осъдена Агенция „Пътна инфраструктура“, гр. София да заплати на ЗАД „Булстрад Виена иншуранс груп“, гр. София сумата 421, 21 лв., представляваща заплатено обезщетение по застраховка „Каско“ за щети, причинени на трето лице при управление на МПС, преминало през неравност на пътно платно, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от предявяването на иска на 18.01.2018г. до окончателното изплащане, осъдено е „ПСТ Груп“ ЕАД, гр. София да заплати на Агенция „Пътна инфраструктура“, гр. София, след изпълнение на осъдителното решение срещу последната, сумата 421, 21 лв., представляваща изплатено застрахователно обезщетение, ведно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от предявяването на обратния иск на 09.02.2018г. до окончателното изплащане и са присъдени разноски и такси по делото.

Против това решение е постъпила въззивна жалба от ответника по основния и ищец по обратния иск в първоинстанционното производство, както и въззивна жалба от третото лице-помагач на страната на ответника.

Въззивникът-ответник атакува цитираното решение само в осъдителната спрямо него част, касаеща първоначалния иск, като твърди, че в нея то е неправилно и постановено при непълнота на доказателствата. Заявява, че ищецът не е доказал убедително наличие на препятствие на пътното платно на републиканската пътна мреж, което не е могло да бъде избегнато от водача на МПС и това е довело до щета. Не е доказана скоростта на движение на автомобила и размерът на препятствието, а от своя страна водачът е бил длъжен да се движи със скорост, съобразена с пътните условия, която да му даде възможност при опасност да намали или спра. Въззивникът счита, че не е установено виновното противоправно действие или бездействие, което да е в причинна връзка с настъпилото ПТП, както и липсата на съпричиняване от страна на водача му, поради което администрацията, управляваща пътя, не носи отговорност за настъпилите щети, налице е случайно деяние, а не неизпълнение на законово задължение. Поради изложеното въззивникът моли въззивния съд да отмени като неправилно атакуваното решение в обжалваната му част и вместо това постанови ново, с което отхвърли исковете против него като неоснователни.

Претендира разноските за въззивната инстанция.

Във въззивната жалба не са направени нови доказателствени или други процесуални искания.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК от въззиваемата по тази въззивна жалба страна няма подадени писмени отговори.

В същия срок не са подадени насрещни въззивни жалби.

Въззивникът-помагач обжалва изцяло постановеното от първоинстанционния съд решение, като заявява, че то е неправилно и незаконосъобразно.

Счита, че неправилно искът е квалифициран по чл. 50 от ЗЗД, приемайки че вредите на лекия автомобил са причинени от дупка на пътното платно, собственост на АПИ, докато от представените доказателства е видно, че те са причинени от протектор на гума, изпаднал на пътното платно, вероятно от товарен автомобил, а този предмет не е собственост на ответната агенция. Поради това искът не може да бъде квалифициран по чл. 49 и сл. от ЗЗД, а следва да бъде квалифициран по чл. 45 от ЗЗД, развива съображения в тази насока. Освен това заявава, че в мотивите на атакуваното решение има вътрешни противоречия и разминаване със събраните доказателства, което е довело и до уважаването на обратния иск на ответника срещу помагача. Независимо от това, че всички доказателствени твърдения на страните се позовавали на наличие на протектор от гума на платното, съдът се е мотивирал с неизвършване на „ремонт на процесната дупка“.

С оглед релевираните доводи въззивникът моли, в случай че въззивният съд измени квалификацията на иска на такава по чл. 49 вр. чл. 45 от ЗЗД, да се има предвид липсата н аелементи от фактическия състав на непозволеното увреждане – противоправно деяние, извършено виновно от ответника или трето лице, на което е възложена от него работа, и причинна връзка с вредата н аавтомобила. Счита, че в случая последната се дължи на случайно събитие. Излага виждането си относно разликата между фактическите състави на отговорността по чл. 50 и чл. 45 от ЗЗД касателно вината.

Във връзка с предявения обратен иск подчертава, че не са ангажирани доказателства по делото кога е изпаднал този протектор на пътното платно, вероятно е станало от автомобил, движещ се  непосредствено пред процесното МПС, а огледите на служителите, макар да се правят постоянноу не могат да се провеждате едновременно на всяка част от пътя. Има възражения и относно начина на уважаването на обратиня иск.

С оглед изложеното въззивникът моли съда да отмени изцяло атакуваното решение и отхвърли исковете, а ако счете за основателен искът срещу ответника, да отхвърли неговия обратен иск против помагача като недоказан. В случай на уважаване на двата иска моли да се постанови заплащане на сумите при условията н аразделност.

Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.

В тази въззивна жалба не са направени нови доказателствени или други процесуални искания.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК от въззиваемата по тази въззивна жалба страна е подаден писмен отговор от ответното дружество, с който я оспорва като неоснователна. Въззиваемият заявява, че ищецът не е доказал с безспорни доказателства осъществяването на всички елементи, включени в предмета на доказване. Освен това съставителятна протокола не е присъствал на мястото на инцидента и е описал в протокола фактическата обстановка, както му е описана от заинтересуваното лице. Свидетелят пък заявява, че няма спомен да е видял препятствие на платното, няма данни за подадени сигнали от други водачи. Установено е, че липсват нарушения на пътното платно, липсва и протектор на гума, поради което не е налице противоправно поведение на АПИ и причинна връзка с настъпилите вреди. С оглед това, счита, че искът срещу него е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. В противен случай иска да се уважи обратният му иск и помогочът бъде осъден да му я заплати,  заедно с разноските и юрисконсултското възнаграждение.

В същия срок не са подадени насрещни въззивни на тази въззивна жалба.

В с.з., въззивникът - ответник, редовно призован, не изпраща процесуален представител по закон или пълномощие, с писмено становище, подадено  чрез процесуален представител по чл. 32 т. 3 от ГПК поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи, оспорва въззивната жалба на помагача, поддържа отговора си по нея. Моли въззивния съд да отмени като неправилно атакуваното решение и отхвърли иска на застрахователя, а в случай, че го уважи – да осъди помагача да му заплати присъдената сума, претендира разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.

В с.з. въззивникът-трето лице помагач на ответника и ответник по обратния иск, редовно призована, не изпраща процесуален представител по закон или пълномощие, с писмено становище който поддържа своята въззивна жалба моли въззивния съд да я уважи, да отмени първоинстанционното решение и отхвърли иска на застрахователя, а ако го уважи – да отхвърли обратния иск против него като неоснователен.  При уважаване на двата иска присъждане на разноски при условията на разделност, претендира юрисконсултско възнаграждение.

В с.з. въззиваемата страна – ищец в първоинстанционното производство, редовно призована, не изпраща процесуален представител по закон, с писмено становище, подадено чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, оспорва двете въззивни жалби и моли въззивния съд да не ги уважава и потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски, представя списък и заверено копие от фактура.

Въззивният съд намира въззивните жалби за редовни и допустими, отговарящи на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същите са подадени в срок, от процесуално легитимирани субекти, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивните жалби, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че решението е правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, поради което и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща към нея.

Тъй като с подаването на въззивни жалби и от ответника и от третото лице-помагач на страната на ответника, се обхващат всички части на атакувания съдебен акт и оплакванията засягат изцяло спорното правоотношение, въззивният съд ще ги разгледа и постанови общо по тях.

Изложените във въззивните жалби оплаквания са неоснователни.

За да се ангажира отговорността на прекия причинител на вредата за възстановяване на застрахователното обезщетение по застраховка “Каско избор”, изплатено от ищцовото дружество-застраховател на увредения, следва да са налице изискванията, заложени във фактическия състав на чл. 410 ал. 1 от КЗ.

 Така правото на застрахователя да встъпи в правата на застрахованото от него увредено лице срещу прекия причинител на вредите възниква по силата на посочената законова норма от КЗ, обуславя се от деликтното правоотношение мужду последните двама и предпоставка за упражняването му е осъществяване на юридическия факт на плащане на застрахователното обезщетение за вредите в изпълнение на договора за имуществено застраховане.

Прието е от решаващия съд /и във въззивната жалба няма оплаквания в тази насока/, че е възникнало валидно застрахователно правоотношение между ищеца, като застраховател, и трето лице, като застрахован, по застраховка „Каско избор“, действала през периода, в който се е осъществило увреждащото събитие. По несъмнен начин е доказано наличието на предпоставките, визирани във фактическия състав на чл. 410 от КЗ, за ангажиране отговорността на прекия причинител на вредата за възстановяване на застрахователното обезщетение по застрахователната полица, изплатено от ищцовото дружество-застраховател на увреденото и застраховано от него лице. Правото на регрес е активирано от застрахователя, който със заплащането на застрахователното обезщетение на застрахования собственик на увредената вещ, е встъпил в правата му срещу прекия причинител, когото е поканил писмено да възстанови платеното.

То обаче се обуславя par excellence от деликтното правоотношение мужду последните двама и при това положение върху ищеца лежи доказателствената тежест да проведе пълно доказване на всички правнорелевантни положителни факти, от чието наличие извлича благоприятните за себе си правни последици. Така, освен тези, касаещи застрахователното правоотношение, следва да бъдат доказани и тези, свързани с настъпването на деликта. На пълно, пряко и главно доказване подлежат всички елементи на фактическия състав на нормата на чл. 49 от ЗЗД     деяние – действие или бездействие, вреда, причинна връзка между тях, противоправност на деянието и авторство на лице, на което е възложена определена работа, като вината на последното се презумира. Отговорността на ответното дружество като юридическо лице, е с идентичен фактически състав на общия по чл. 45 от ЗЗД, като отклонението е само относно опосредяването на отговорността на носителя й, чрез пораждането й заради действия на други, физически лица, на които е било възложено от отговарящия субект, извършването на определена работа, при и по повод на която са причинени вредите. Така тя има характер на обективна, безвиновна и гаранционно-обезпечителна – субектът й отговаря за виновно поведение на друго лице, без самият той да е носител на вина в юридическия смисъл.

В случая точката на противопоставяне между страните е само деликтното правоотношение, като и двамата въззивници считат, че не е безспорно установен деликтът като правопораждащ факт.

Настоящият въззивен състав намира, че ищецът е доказал всички съществени елементи на непозволеното увреждане, което обуславя основателността, а оттам – и по принцип уважаването на главния иск.

Настъпването на ПТП, механизмът му, видът на вредите и техният размер безспорно се установяват посредством протокола за ПТП, протокола за оглед на застрахователя и съдебната автотехническа експертиза.

Въззивниците се оплакват, че в протокола за ПТП не са отразени размерът на препятствието и скоростта на движение на автомобила, а е спорно и самото наличие на препятствие, тъй като той възпроизвежда чутото от съставителя.

Фактът, че на пътното платно се е намирала част от разкъсан протектор на товарен автомобил, е доказан чрез съставения протокол за ПТП. Той е официален свидетелстващ документ, издаден е от лице, снабдено с държавна удостоверителна власт, в кръга на неговата компетентност и са спазени предвидените от закона ред и форма. Поради това той има освен формална и материална доказателствена сила, че фактите, предмет на удостоверителното изявление на длъжностното лице са се осъществили така, както се твърди в документа. Тя е обвързваща съда поради характера на документа и за оборването й е необходимо да се докаже неверността на изявленията, тоест – че удостовереното в документа не отговаря на действителното фактическо положение. В този смисъл, след като съставителят е потвърдил съдържанието му в о.с.з. като обективно отговарящо на действителността, е без значение дали споменът фигурира в активната му памет 1 година по-късно. Ответникът не е успял да разруши доказателствената сила на протокола, а изявлението му, че в документа не било отразена скоростта на движение на автомобила, нито отнема стойността на протокола като доказателствено средство, нито може да бъде зачетено за годен правопрепятстващ аргумент, доколкото това не представлява задължителен или валидиращ го реквизит. Така по никакъв начин не са опровергани обективираните в протокола за ПТП факти чрез доказване на тяхната невярност посредством други годни доказателствени средства с равна или по-голяма доказателствена сила.

Що се отнася до механизма на осъществяване на произшествието, резултирало в обезщетените от застрахователя вреди, заключението на експерта, в чиято компетентност и добросъвестност съдът няма причини да се съмнява, е достатъчно еднозначно, тъй като провежда директна връзка между преминаването през установеното като безспорно налично препятствие на платното и настъпилите увреждания по автомобила.

Причинната връзка между тях и противоправното поведение на ответника, изразяващо се в бездействие на натоварените от него за поддържането на пътното платно в безопасно състояние лица, е недискутируема, с оглед събраните доказателства относно собствеността на пътя и законоустановените конкретни задължения на агенцията за поддържането на републиканската пътна мрежа.

Изцяло хипотетични  и чисто спекулативни са предположенията на втория въззивник-помагач относно възможността този протектор да е паднал от непосредствено движещо се пред процесния автомобил друго превозно средство. Сама по себе си тази вероятност съществува, наред с няколкото други възможни, но действителното й настъпване представлява положителен юридически факт, от който помагачът на ответника извлича благоприятни за себе си правни последици, и като такъв, страната, която го ползва като правоизключващ аргумент, носи тежестта от неговото доказване. За ищеца е напълно достатъчно да докаже положителното си твърдение, че на пътя е имало препятствие, което е станало причина за претърпяването на вредата. Ответникът и помагачът му са тези, които следва да докажат, че наличието му се дължи на причина, за която те не отговарят, в частност – заявеното почти като факт твърдение на въззивника-помагач, че протекторът е изпаднал от движещ се отпред автомобил непосредствено преди инцидента – за да придобие за съда значение на правопрепятстващ довод, следва да е заключение от успешно проведено насрещно доказване, каквото в случая няма.

На последно място недоказано остава възражението, релевирано с отговора на исковата молба, за съпричиняване на резултата от страна на водача на МПС. Има само две възможности да се предизвика ефекта на намаляване отговорността на причинителя на вредата поради принос на увредения – ако и увреденият е действал противоправно и е обективирал виновно поведение, или ако без неговото участие /чрез, действие, въздействие или бездействие/, размерът на вредата би бил обективно по-малък.

За да се приеме, че има принос за настъпването или увеличаването на вредата, по смисъла на чл. 51 ал. 2 от ЗЗД, увреденото лице трябва да е осъществило обективно определено поведение, което да е трябвало или да е могло и да не осъществи, и трябва именно без него, вредата да не би настъпила или да би била в по-малък размер.

Приложени към процесния казус, тези условия не намират проявление в установените факти. Вярно е, че не е установена в абсолютно число скоростта на движение на автомобила, но с оглед допустимата от закона скорост в участъка, където е настъпило произшествието, и предвид експертното заключение, по никакъв начин не може да се приеме развиване на скорост над 140 км/ч.

При това положение може да се приеме за непререкаемо доказано наличието на деликта, като стоящ в основата на правото на регресния иск юридически факт. Установено е извън съмнение наличието на всички съществени елементи на сложния фактически състав на нормата на чл. 49 от ЗЗД, които сочат, че е настъпил и правопораждащият притезанието факт.

С оглед това за въззиваемия-ищец се е породило  право да търси връщането на заплатеното от него на увреденото лице застрахователно обезщетение, искът е изцяло основателен и доказан и следва да бъде  уважен. Основателността на главната претенция обуславя основателността, а оттам – и уважаването на акцесорната претенция за присъждане и на обезщетение за забава в размер на законовата лихва, от завеждането на исковата молба, както е претендирана.

От своя страна, с оглед установените отношения между ответника, като възложител на работа и третото лице-помагач, като изпълнител и конкретните му функции, задължения и отговорности, то последният, при същите условия, дължи възстановяване на обезщетението, което ответникът е осъден да заплати на ищеца /след извършване на престацията/, тъй като липсват установени обстоятелства, изключващи договорната му отговорност.

Така обратният иск също се явява основателен и доказан в пълен размер и следва да бъде уважен изцяло, заедно с акцесорната претенция за заплащане на обезщетение за забава в размер на законовата лихва от датата на предявяване на иска – 09.02.2018г. до окончателното изплащане на сумата. Отношенията по повод това парично задължение между дружеството-помагач и други лица, неучастващи в производството, следва да се уредят между тях.

Ето защо, след като крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат, въззивните жалби са неоснователни и като такива следва да се оставят без уважение, а обжалваното решение – да се потвърди.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски и за тази инстанция следва да бъде възложена на въззивниците и те следва да понесат своите, както са направени, а разноските на въззиваемия в размер на 360 лв. следва да се заплатят от двамата въззивници, съгл. чл. 78 ал. 1 и ал. 10 от ГПК – по 180 лв. от всеки от тях.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

 

                                        Р     Е     Ш     И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 1301/08.11.2018г. по гр.д. № 268/2018г. на СлРС.

 

 

 

ОСЪЖДА Агенция „Пътна инфраструктура“, гр. София да заплати на ЗАД „Булстрад Виена иншуранс груп“, гр. София направените разноски по делото за въззивното производство в размер на 180 лв.

ОСЪЖДА „ПСТ груп“ ЕАД, гр. София да заплати на ЗАД „Булстрад Виена иншуранс груп“, гр. София направените разноски по делото за въззивното производство в размер на 180 лв.

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване.

 

                                                

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

  ЧЛЕНОВЕ: