Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   №207

 

гр. Сливен, 14.11.2019г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на тринадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:  

            

ПРЕДСЕДАТЕЛ:               МАРИЯ БЛЕЦОВА

ЧЛЕНОВЕ:      СТЕФКА МИХАЙЛОВА

Мл.с. СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА

 

при секретаря Мария Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр. д. №514 по описа за 2019 год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

            Образувано е по въззивна жалба против Решение №674/14.06.2019г. по гр.д.№339/2019г. на Сливенски районен съд, с което е осъдено ЗАД „ДАЛЛБОГГ: ЖИВОТ И ЗДРАВЕ“, гр.София на основание чл.432, ал.1 от КЗ да заплати на К.Ж.К. сумата 2433,26лв., представляваща незаплатено обезщетение за претърпени имуществени вреди – разходи за лекарства и лечение, вследствие на виновно противоправно поведение на И.И.И., като водач на лек автомобил марка „Фолксваген“, модел „Поло“ с рег.№*******, за който автомобил към дата 01.09.2017г. има валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност“ при ответния застраховател, ведно със законната лихва, считано от завеждане на исковата молба - 28.01.2019г. до окончателното й изплащане, като иска до пълния претендиран размер от 4866,52лв. е отхвърлен като неоснователен. С решението е осъден ответния застраховател да заплати разноски на пълномощника на ищеца, осъществяващ безплатна адвокатска защита, присъдени са по съразмерност разноски на ответното дружество, което е осъдено да заплати и съответна държавна такса в полза на съдебната власт.

Въззивната жалба е подадена от ищеца в първоинстанционното производство К.Ж.К., който обжалва първоинстанционното решение  частично – в неговата отхвърлителна част.

В жалбата си, въззивникът К. чрез пълномощника адв.В.О. от САК посочва, че обжалваното първоинстанционно решение в неговата отхвърлителна част е неправилно и незаконосъобразно. Счита, че неправилно районният съд е приел 50% съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия К.. Счита, че по делото се установило, че основна причина за настъпване на въпросното ПТП има водачът на лекия автомобил, като следва да се има предвид, че по-уязвимите участници в движението по пътищата са пешеходците и водача е следвало да съобрази това обстоятелство. Претендираните разходи са направен във връзка с лечението и възстановяването на здравето на ищеца от получените увреждания, в следствие ПТП. Няма данни за заболявания, които да са допринесли за телесното увреждане. Счита, че неговият принос е много по-малък от 50% за настъпване на произшествието и счита преценката на районния съд в тази насока за неправилна и необоснована. В случай, че въззивният съд счете наличие на принос у пострадалия, то моли същият да бъде определен в по-малък процент. С оглед изложеното, въззивникът моли съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваната отхвърлителна част и да постанови ново, с което да уважи исковата му претенция в пълния претендиран размер. Претендира присъждане на адвокатски хонорар на адв. О., осъществяващ безплатна правна помощ.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната страна – ответника в първоинстанционното производство ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“, гр.София чрез юриск. И.В..

В същия срок няма подадена насрещна въззивна жалба.

С отговора на въззивната жалба, въззиваемото застрахователно дружество оспорва въззивната жалба като неоснователна. Намира обжалваното първоинстанционно решение за правилно и законосъобразно и моли за потвърждаването му. Счита, че районният съд правилно е установил фактическата обстановка и въз основа на нея е формирал правилни и обосновани правни изводи. Считат, че съда е определил правилно, съгласно разпоредбата на чл.51, ал.2 от ЗЗД приноса на ищеца и правилно е определил размера на дължимото му обезщетение за имуществени вреди. Безспорно било установено по делото нарушение от страна на ищеца на чл.113, ал.1, т.1 от ЗДвП, т.е. наличие на съпричиняване. Допуснатото нарушение било сериозно от страна на пешеходеца и е довело непосредствено до настъпването на въпросното ПТП. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

            С въззивната жалба и отговора не са направени искания за събиране на доказателства от въззивния съд.

В с.з., въззивникът К.Ж.К., редовно призован, не се явява и не се представлява.

В с.з. въззиваемото дружество ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“, гр.София, редовно призовано, не се представлява. По делото е постъпило писмено становище от процесуалният му представител по пълномощие юриск. В., който посочва, че оспорва въззивната жалба и поддържа изцяло подадения отговор. Моли съда да остави без уважение въззивната жалба и да потвърди първоинстанционното решение в неговата обжалвана част като правилно и законосъобразно. Претендира разноски.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед обхвата на  обжалването – и допустимо в обжалваната част.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение в обжалваната му част, в рамките на въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и правилно в обжалваната част.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Въззивният състав СПОДЕЛЯ напълно правните изводи на районния съд, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с пряк иск, предявен срещу застраховател по договор за застраховка “Гражданска отговорност” за заплащане на обезщетение за причинени имуществени вреди – разходи за лекарства и лечение, вследствие непозволено увреждане – ПТП от 01.09.2017г., причинено от застрахования в размер на 4866,52лв., ведно със законната лихва за забава, считано от подаване на исковата молба до окончателното изплащане, с правно основание чл.432, ал.1 от КЗ.

Разпоредбата на чл. 432, ал.1 от КЗ регламентира право на увредения, спрямо който застрахованият е отговорен, да  иска пряко от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ обезщетение за причинените му вреди. Процесуална предпоставка за надлежното упражняване правото на иск е увреденият да е сезирал с искане за плащане на застрахователно обезщетение застрахователя по реда на чл.380 от КЗ. Това е абсолютна положителна процесуална предпоставка за упражняване на правото на иск пред съда, предвидена в специален закон и свързана с изтичането на определен срок - чл. 498, ал. 3 от КЗ. Срокът е тримесечен,  регламентиран в чл. 496, ал. 1 от КЗ и с изтичането му преди или по време на процеса е обусловена допустимостта на претенцията. Последното обстоятелство съдът е длъжен да съобрази на основание чл. 235, ал. 3 от ГПК. По делото не се спори, а и от доказателствата се установява, че ищецът е отправил писмена претенция към въззивника. Тримесечният срок е изтекъл преди процеса и непроизнасянето през него от застрахователя следва да се приеме за отказ за плащане. С оглед на това следва да се приеме, че предявеният иск с правно основание  чл. 432, ал. 1 от КЗ е допустим.

Застрахователят по задължителната застраховка "Гражданска отговорност" по смисъла на чл. 429, ал.1 и чл. 477 от КЗ отговаря за чужди виновни действия и по характер отговорността му е гаранционно – обезпечителна. Той има задължението да покрие в границите на определената в застрахователния договор застрахователна сума отговорността на застрахования за причинените от него вреди на трети лица, които са пряк и непосредствен резултат от застрахователното събитие. Отговорността на застрахователя по задължителната застраховка “Гражданска отговорност” е функционално обусловена от деликтната отговорност на застрахования – пряк причинител на увреждането.

По делото е установено, а и между страните не се спори, че е налице сключена застраховка “Гражданска отговорност” на лек автомобил марка “Фолксваген”, модел „Поло“ с рег. №СН ***АМ /участник в ПТП на 01.09.2017г./ в ответното дружество ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“, гр.София, валидна към деня на настъпване на застрахователното събитие.

Тъй като отговорността на застрахователя е функционално обусловена от деликтната отговорност на застрахования, то следва да се установят елементите на сложния фактически състав на непозволеното увреждане - деяние /действие или бездействие/, противоправност на деянието, вреда, причинна връзка между деянието и причинената вреда и вина.

По делото не се спори относно механизма на настъпване на ПТП. По отношение на виновния водач за ПТП има влязла в сила присъда, която на основание чл. 300 от ГПК е задължителна за гражданския съд, който разглежда последиците от деянието, относно неговата противоправност, дали то е извършено и виновността на дееца.

Следващият основен елемент на непозволеното увреждане е вредата. Без наличие на такава не може да се говори за непозволено увреждане. Вредата се схваща като промяна чрез смущение, накърняване и унищожаване на благата на човека, представляващи неговото имущество, права, телесна цялост и здраве, душевност и психическо състояние. От събраните по делото доказателства се установява по безспорен начин, че в резултат на деянието, извършено от застрахования И.И.- причинено пътно-транспортно произшествие на 01.09.2017г., са причинени увреждания на телесната цялост и здраве на ищеца в първоинстанционното производство. Тези увреждания са установени от районния съд, като е установено, че с оглед възстановяването им ищецът е направил съответни разходи за лекарства, медикаменти, консумативи и др. под., свързани с лечението му. Претенцията е именно за обезщетяване на тези имуществени вреди. Размерът на вредите е установен от първоинстанционния съд въз основа на представените пред него писмени доказателства, като видно от въззивната жалба, този въпрос не е въведен като предмет на въззивното производство. Жалба в тази насока - относно установяване на вредите и размера им няма подадена. Поради това съдът няма да се спира на този въпрос, като приема, че размера на причинените на ищеца имуществени вреди за лекарства и лечение възлиза на сумата от 4866,52лв.

Пред въззивния съд се спори единствено по отношение на обема на съпричиняване на вредоносния резултат, от където следва да се определи и размера на дължимото застрахователно обезщетение.

Въззивният състав намира възражението за съпричиняване  на вредоносния резултат с правно основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, направено от застрахователя своевременно с отговора на исковата молба пред първоинстанционния съд, за основателно. Съдът споделя напълно изводите на районния съд в тази насока.  

Нормата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД предвижда санкция за увредения, ако е допринесъл за вредите, чрез намаляване на обезщетението, което му се дължи. Съпричиняването на вредоносния резултат изисква поведението на пострадалия, изразяващо се в действие или бездействие, без значение дали е противоправно или не, но фактически да е в причинна връзка и да е допринесло за настъпилите вреди. За да е налице съпричиняване не е необходимо пострадалият да има вина за увреждането. На основание чл. 154 от ГПК в тежест на ответника е да докаже с всички допустими и относими доказателства съпричиняването на вредите от страна на пострадалия. Застрахователят поддържа, че ищецът е нарушил правилата за движение по пътищата, регламентирани в ЗДвП. В тази връзка е назначена съдебно-автотехническа експертиза, заключението по която е кредитирано от районния съд и от настоящата инстанция, като обосновано, неоспорено и дадено от вещо лице, в чийто знания и компетентност съдът няма основание да се съмнява.

От заключението на вещото лице е установено категорично, че ищецът е предприел пресичане на платното за движение отдясно наляво спрямо посоката на движение на автомобила от нивото на средната част на автобусния джоб и извън действието на пешеходна пътека. Южно от автобусната спирка е налице кръстовища, като напречно на бул.“Стефан Стамболов“ са налични пешеходни пътеки. Ищецът – пешеходец е имал техническата възможност да се съобрази с обстоятелството, че в зоната на автобусната спирка не е налична пешеходна пътека и да предприеме пресичане на платното на намиращата се в близост до мястото на ПТП пешеходна пътека. Съгласно разпоредбата на чл.113, ал.1 от ЗДвП пешеходците са длъжни да  пресичат платното за движение като преминават по пешеходните пътеки при спазване на изрично посочени в разпоредбата правила. Освен това неправилно и в нарушение на чл.113, ал.1 от ЗДвП предприето пресичане на пътното платно за движение звън зоната на пешеходна пътека, ищецът е предприел това неправилно навлизане на платното за движение и при наличие на приближаващ се автомобил, без да се съобрази със скоростта и положението на автомобила. Пешеходецът е имал техническата възможност да възприеме автомобила, неговото положение и скорост на движение преди да навлезе на платното за движение. Той е следвало да се съобрази с положението и скоростта на движение на автомобила, като го изчака, а след това предприеме пресичане на платното за движение.  

Пешеходецът е участник в движението по смисъла на пар. 6, т. 28 от ДР на ЗДвП и с действието или бездействието си оказва влияние върху движението на пътя. В случая ищецът с действията си е повлиял на движението по пътя като е създал неоснователно и без значима причина опасност както за себе си, така и за другите участници в движението. Той е нарушил правилата за безопасност, които са залегнали в ЗДвП. От друга страна виновният водач на лекия автомобил е имал техническа възможност да предотврати удара, тъй като е могъл да възприеме К. по-рано, както и в момента на навлизането му на платното, когато автомобилът е бил на разстояние по-голямо от опасната зона на спиране. Технически правилно е водачът на автомобила да възприеме опасността своевременно и да предприеме спиране. Водачът е закъснял с реакцията си с около 4,6 сек. Спрямо момента на навлизане на пешеходеца на платното за движение. При преценка на поведението на двамата участника в движението, съдът приема, че по равно са допринесли за настъпване на произшествието, респективно на вредоносния резултат. Затова определя обем на съпричиняване от страна на ищеца от 50%, какъвто правилно и законосъобразно при надлежно изложени мотиви е определен и от първоинстанционния съд.

Поради това, възраженията във въззивната жалба са изцяло неоснователни и не се споделят от въззивната инстанция.

С оглед приетото съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 от ЗЗД и определения процент на същото – 50%, то дължимото обезщетение за причинените на ищеца имуществени вреди – разходи за лекарства и лечение в размер на 4866,52лв. следва да се намали с 50%, като на  ищеца следва да се присъди сумата от 2433,26лв. В останалата част исковата претенция е неоснователна.

На основание чл.86, ал.1 от ЗЗД върху посочената главница следва да се присъди и законната лихва за забава от завеждане на исковата молба пред районния съд – 28.01.2019г. до окончателното й изплащане.

Като е достигнал до същите правни изводи, районният съд е постановил правилно и законосъобразно решение, което следва да се потвърди в обжалваната отхвърлителна част. Въззивната жалба се явява изцяло неоснователна.

В уважителната част първоинстанционното решение не е обжалвано, поради което е влязло в сила.

С оглед изхода на спора, правилно районният съд присъдил на страните направените от тях разноски, съразмерно с уважената, респ. отхвърлената част от исковите претенции, както адвокатското възнаграждение за пълномощника на ищеца на основание чл.38 от ЗАдв. е правилно присъдено на адвокат О., осъществяващ безплатна правна помощ. Правилно е осъдено ответното застрахователно дружество за заплати съответна държавна такса върху уважената част от иска. Поради това решението е правилно и законосъобразно и в тази му част. 

С оглед изхода на спора по въззивната жалба – неоснователност на същата, то въззивникът следва да понесе своите разноски, така, както ги е направил и да заплати на въззиваемата страна разноски за юрисконсултско възнаграждение пред въззивната инстанция в размер на 100лв., определено на основание чл.78, ал.8 от ГПК, във вр. с чл.37, ал.1 от ЗПП.

При този изход на спора на адв. О. не се дължат разноски /арг. чл.38, ал.2, изр. първо от ЗАдв/.

 Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                               Р     Е     Ш     И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно Решение №674/14.06.2019г., постановено по гр.д. №339/2019г. по описа на Сливенски районен съд в обжалваната част, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ОСЪЖДА К.Ж.К. с ЕГН ********** *** да заплати на ЗАД „ДАЛЛБОГГ: ЖИВОТ И ЗДРАВЕ“, ЕИК Д., със седалище и адрес на управление: гр.София, район Изгрев, ж.к. „Д.“, бул. „Г.М. Д.“ №1 сумата от 100лв., представляваща направени във въззивното производство разноски за юрисконсултско възнаграждение.

 

 

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

 

 

                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

                                         

                                                                   ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

 

                                                                                          2.