Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N

гр. Сливен, 07.11.2019 година

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на шести ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ

                    Мл.с. СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА                       

при участието на прокурора ………и при секретаря Кина Иванова, като разгледа докладваното от М. Сандулов гр.  д.  N 515  по описа за 2019  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е решение № 882/26.07.2019г. постановено по гр. дело №150/2019г. на Районен съд Сливен, с което са отхвърлени като неоснователни и недоказани предявените от „А1 БЪЛГАРИЯ“ЕАД, с ЕИК 131468980; със седалище *********, искове с правно основание чл.415 ал.1 вр. чл.422 ал.1 от ГПК да бъде прието за установено, че Н.Й. Н. ЕГН ********** ***  дължи сумите, за които на дружеството е издадена, в заповедното производство, развило се в ч.гр.д.№ 6225/2017г. на Сливенски районен  съд, заповед за изпълнение- № 3565/ 09.11.2018г.

Против решението е постъпила въззивна жалба от ищеца, подадена чрез процесуален представител, като се поддържа, че решението е незаконосъобразно и неправилно и се иска отмяната му. На първо място съдът е приел, че съобразно представените доказателства, договорът от 10.11.2014 г. не съответства на този от същата дата, посочен в издадената заповед за изпълнение и поради липса на идентичност, е отхвърлил иска за изпълнение по него като неоснователен. Номерът на посочения договор - М4287935 представлява индивидуален клиентски номер и реферира към услугите, които ползва абонатът. Под този ID номер се завеждат всички договори, сключени между мобилния оператор и абоната. В настоящия случай, абонатът Н.Й. Н. фигурира в информационната система на оператора под индивидуален абонатен номер (ID) 501715429. От приложения към исковата молба договор от 10.11.2014 г. Е видно, че в същия е посочен номерът на абоната -501715429. В процесиите фактури е отразен пък клиентският номер на договора - М4287935 (в горния ляв ъгъл на всяка една фактура). Твърди се, че с оглед изложеното и предвид съвпаденията на номерата и датата на договора, е безспорно, че посоченият в заявлението по чл. 410 от ГПК Договор № М4287935 от 10.11.2014 г. за индивидуален абонатен номер 501715429 съответства на представения към исковата молба такъв от 10.11.2014 г. На второ място, решаващият състав е отхвърлил исковете за изпълнение по договорите за мобилни услуги от 13.05.2015 г. и 19.02.2016 г., както и по договора за продажба на изплащане от 19.02.2016 г.. тъй като не са посочени в заявлението за издаване на заповед за изпълнение, съответно в издадената заповед. Развиват се аргументи относно неправилнастта на тези изводи. В обобщение се твърди, че всички дължими суми за услугите и продуктите, предоставени въз основа на съответния рамков договор, са фактурирани към самия него като в една фактура са отразени дължими суми за повече от една предоставена услуга/продукт. На последно място се развиват съображения относно основателността на претенцията за неустойки. Твърди се, че договорът по отношение услуга/телефонен номер на потребителя се счита за едностранно прекратен от страна на А1 България, в случай че забавата на плащането на дължимите суми от абоната е продължила повече от 124 дена. При едностранното прекратяване на даден договор, операторът издава и съответната сметка за неустойка. Датата на неустойката кореспондира с датата на прекратяване на съответния договор, а сумата по сметката представлява размера на начислената неустойка. Сметките за неустойки са били представени в заверени преписи като доказателства в исковото производство. При положение, че прекратяването на договора е с определяема дата (забава, продължила повече от 124 дена), то е безпредметно и ненужно последващо волеизявление от страна на оператора, адресирано до ответника, че счита договорите за прекратени, тъй като последният по презумпция е запознат с условията на предсрочно прекратяване при неизпълнение. Поради това се иска да бъде отменено изцяло решението и да бъде постановено друго, с което да бъдат уважени претенциите. Претендират се разноски.

В жалбата не са направени нови доказателствени искания.

В срока по чл.263 от ГПК не е постъпил писмен отговор на въззивната жалба.

В с.з. за въззивника не се явява представител.

Въззиваемият, редовно призован, не се явява.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед  обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства и тези пред настоящата инстанция, намира, че обжалваното решение е правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така  както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

 Съгласно дадените задължителни указания с Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК според изричната разпоредба на  чл. 410, ал. 2 ГПК, заявлението трябва да отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1 ГПК, т. е. необходимо е да съдържа изложение на обстоятелствата, на които се основава вземането. В този смисъл точната индивидуализация на вземането по основание и размер обуславя редовността на заявлението като основание за издаване на заповедта за изпълнение. В случай че в заявлението липсва надлежна индивидуализация на неговото основание, същото подлежи на отхвърляне, при което заповедният съд не може да извлича това основание от приложените към заявлението документи. Съображенията са, тъй като в заповедното производство по  чл. 410 ГПК съдът не събира доказателства /целта на производството е не установяване на самото вземане, а само проверка дали същото е спорно/, и следователно от приложените към заявлението документи не могат да се правят изводи както за съществуване на вземането, така и за основанието, на което същото се претендира.

При тези принципни постановки се установява, че с издадената заповед за изпълнение претендираното вземане се индивидуализира като такова по договор М4287935 от 10.11.2014 г. Такъв договор обаче не е приложен към писмените доказателства в исковото производство по установителния иск. Всички писмени доказателства индивидуализират договора с номер 501715429, независимо от това дали договорите са сключвани на 10.11.2014г., на 13.05.2015г. или на 19.02.2016г. В приложените към исковата молба договори, всички са посочени като такива с номер 501715429, липсват каквито и да е индиции, че те се индивидуализират и под някакъв друг номер - М4287935, за да може да се направи извод за наличие на идентичност на претенцията по заповедното и исковото производство. Не са ангажирани други доказателства за това.

Следователно направеният от първоинстанционния съд извод, че както в заявлението по чл.410 от ГПК, така и в исковата молба, договора е индивидуализиран с № М4287935 от 10.11.2014г., който обаче не е сред приложенията на исковата молба., тъй като сред тях е договор от същата дата, но с № 5017155429 и липсва нужното съвпадение, е напълно обоснован.

Доводите във въззивната жалба, че номерът на посочения договор - М4287935 представлява индивидуален клиентски номер и реферира към услугите, които ползва абонатът и под този ID номер се завеждат всички договори, сключени между мобилния оператор и абоната, не означава, че самите договори не следва да бъдат индивидуализирани с оглед изпълнение на изискването за необходимото изложение на обстоятелствата, на които се основава вземането.

От друга страна не може да се приеме, че вземането се претендира и на основание на издадени от въззивника фактури, тъй като в заявлението те не са индивидуализирани. Тяхната индивидуализация е в исковата молба /стр.4/, но при сравнение с представените като писмени доказателства безспорно се установява разминаване. Така действително е налице несъответствие между претендираното със заявлението вземане и това по исковото производство.

На последно място, дори и претенцията за главницата по договорите за мобилни услуги от 13.05.2015 г. и 19.02.2016 г., както и по договора за продажба на изплащане от 19.02.2016 г. да беше основателна, то претендираната неустойка пак не следва да бъде присъждана. Съгласно разпоредбата на  чл. 143, т. 5 от ЗЗП, неравноправна е тази клауза, която задължава потребителя при неизпълнение на негови задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка, като съгласно чл. 145, ал. 1 от закона, неравноправността се преценява към момента на сключването на договора при вземане предвид видът на стоката или услугата - предмет на договора, всички обстоятелства, свързани с неговото сключване, както и всички останали клаузи на договора или друг договор, от който той зависи, а според чл. 146, ал. 1 от закона, неравноправните клаузи в договора са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. В случая клаузите на допълнителното споразумение установяват начисляване на неустойка за забава в размер на дължимите вноски до края на договора или определената изцяло от мобилния оператор методика на изчисляване на неустойките, е в разрез с принципа на добросъвестност и води до наличие на клаузи, създаващи значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя на услугата, като потребителят е задължен да заплати необосновано висока неустойка.

С Решение № 231 от 6.03.2018 г. на ВКС по т. д. № 875/2017 г., I т. о., ТК е постановено, че с Решение № 51/4.04.2016 г. по т. д. № 504/2015 г. на ВКС, II т. о. и Решение № 98/25.07.2017 г. по т. д. № 535/2016 г. на ВКС, I т. о. е прието, че на осн. чл. 146, ал. 1 ЗЗП защитата при неравноправен характер на договор, сключен с потребител, е изключена за индивидуално уговорените клаузи, но се прилага за останалата част от договора - на осн. чл. 146, ал. 3 ЗЗП. При потребителски договор и възражение за неравноправен характер на клаузи от същия или при служебна проверка от съда за евентуално неравноправен характер на клауза от потребителски договор, доколкото нормата на чл. 146, ал. 4 ЗЗП има императивен характер, доказването на обстоятелството, че клаузата е индивидуално уговорена е в тежест на доставчика на услугата. Само обстоятелството, че договорът е подписан е ирелевантно за дължимата от съда защита на потребителя. Ако посоченото обстоятелство - подписване на договора от потребителя, би освобождавало търговеца от задължението да докаже, че клаузите са били индивидуално уговорени, това поначало би имало за последица изключване на защитата при всички потребителски договори.

Така в обобщение, въззивната жалба е неоснователна, а решението на районния съд е правилно, законосъобразно и обосновано.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 882/26.07.2019г. постановено по гр. дело №150/2019г. на Районен съд Сливен.

         Решението не подлежи на обжалване.

                                     

                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                          ЧЛЕНОВЕ: