Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   №225

 

гр. Сливен, 20.12.2019г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на осемнадесети декември през две хиляди и деветнадесета година в състав:  

            

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                   М. БЛЕЦОВА

ЧЛЕНОВЕ:          СТЕФКА МИХАЙЛОВА     

Мл.с. ЮЛИАНА ТОЛЕВА

                                                          

при секретаря Пенка Спасова, като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр. д. №527 по описа за 2019 год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против Решение №1367/23.11.2018г. по гр.д.№28/2018г. на Сливенски районен съд, с което е отхвърлен като погасен по давност предявения от Т.Г.Г. против ГД „Изпълнение на наказанията” – София иск за признаване за установено правото на ищцата на допълнителен отпуск за положения от нея извънреден труд над 50 часа за всяко отчетно тримесечие за периода 25.02.2003г. – 30.06.2013г.и на ответната ГД „Изпълнение на наказанията” – София са присъдени разноски в размер на 100лв.

            С Решение №951/16.08.2019г. по гр.д.№28/2018г. на Сливенски районен съд е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на Решение №1367/23.11.2018г. по гр.д.№28/2018г. на Сливенски районен съд, като вместо посочения период 25.02.2003г. – 30.06.2013г., същият следва да се чете 01.01.2003г. – 30.09.2013г.

С Решение №951 от 16.08.2019г. по гр.д.№28/2018г. СлРС е отхвърлил като неоснователна молбата на Т.Г.Г. за допълване на постановеното по делото Решение №1367/23.11.2018г., в частта относно размера на дните/часовете допълнителен платен годишен отпуск.

Против тази втора част от Решение №951 от 16.08.2019г. по гр.д.№28/2018г. СлРС е постъпила също въззивна жалба.

            Двете въззивни жалби са подадени от ищеца в първоинстанционното производство Т.Г.Г., която обжалва Решение №1367/23.11.2018г. по гр.д.№28/2018г. на Сливенски районен изцяло и Решение №951 от 16.08.2019г. по гр.д.№28/2018г. СлРС в частта, с която е отхвърлена молбата й за допълване на постановеното по делото решение относно размера на часовете платен годишен отпуск.         

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден съответен отговор на двете въззивни жалби от другата страна – ГД “Изпълнение на наказанията“ - София, отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК.

В жалбата си против Решение №1367/23.11.2018г. по гр.д.№28/2018г. на Сливенски районен съд въззивницата Т.Г. чрез пълномощника адв. П. посочва, че обжалваното първоинстанционно решение е нищожно, недопустимо и неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Счита, че районният съд е изместил предмета на спора, който не е ищцата има ли право да ползва претендираните от нея отпуски, а дали съществуват същите и в какъв размер за всяка календарна година. Поради това счита, че решението е недопустимо, поради нарушение на диспозитивното начало. На следващо място развива подробни съображения за нищожност на решението, поради противоречие на основополагащи принципи на българския правен ред, като неотменимост и гарантираност на основните конституционни права. Развива съображения относно неприложимостта на института на погасителната давност спрямо правото на допълнителен отпуск. Посочва, че то е вид преобразуващо право, признато от закона на носителя му чрез едностранни действия да предизвика правна промяна в правната сфера на другата страна в правоотношението. Потестативните права, за които законът е предвидил срок за упражняването им, се преклудират, а тези от тях, за които законодателят не е предвидил изричен краен срок за упражняването им, могат да се упражняват без ограничения във времето по волята на правоимащия. Такова субективно потестативно право счита, че е правото на допълнителен платен годишен отпуск по ЗМВР, което се упражнява само извънсъдебно и с едностранно волеизявление от страна на служителя до работодателя. Веднъж възникнало, то не е ограничено с краен срок, нито преклузивен, нито давностен такъв. Посочва, че правото на допълнителен отпуск по ЗМВР не е сред допълнителните платени годишни отпуски, признати от КТ, то е право на определена категория служители и от създаването си от 23.02.2003г. до отменянето 2014г. не е било ограничавано с нарочен краен срок за упражняването му. Счита, че е недопустимо прилагането по аналогия на разпоредбите на КТ и ЗДСл, поради наличието на специален, регламентиращ го закон.  С оглед изложеното, въззивникът моли съда да прогласи нищожността, респ. недопустимостта на първоинстанционното решение и да върне делото на районния съд с указания за правилно приложение на закона, респ. да отмени същото и да постанови ново, с което да уважи изцяло исковата претенция. Моли съда да присъди в пълен размер направените пред двете инстанции разноски.

С отговора на тази въззивна жалба, въззиваемата страна ГД „Изпълнение на наказанията” – София, чрез пълномощника ст. юриск. С., оспорва изцяло твърденията във въззивната жалба. Моли съда да остави същата без уважение. Посочва, че за да възникне правото на допълнителен платен годишен отпуск е необходимо първо да се докаже полагане на извънреден труд, а вземанията за него се погасяват с 3-годишна давност. От отпадане на правото на допълнителен отпуск по ЗМВР – 01.07.2014г., са изминали повече от 3 години, в които ищцата е бездействала, не е имала претенции за извънреден труд. Посочва, че допълнителният отпуск за положен извънреден труд е необходимо да се установява своевременно, след изтичане на годината, през която е положен труда. Погасителната давност се прилага за защита на всички субективни права, както за притезателните такива, така и за непритезателните /потестативните/ права. Освен това, посочва, че към момента на исковата молба допълнителния отпуск за извънреден труд не е установен и доказан, тя е подадена именно да се установи дали е налице извънреден труд и евентуално право на допълнителен отпуск за такъв. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

В жалбата против Решение №951 от 16.08.2019г. по гр.д.№28/2018г. СлРС, въззивницата Т.Г. чрез пълномощника адв. П. посочва, че решението в частта, с която е отхвърлена молбата й за допълване на постановеното по делото Решение №1367/23.11.2018г. е неправилно. Предмета на делото е именно допълнителния платен годишен отпуск и конкретните му размери като дни индивидуализират петитума на иска в заявения исков период и следва да бъдат отразени и в диспозитива на постановеното решение, независимо от отхвърлянето на исковата претенция. Диспозитива следва да покрива предмета на иска, въведен от ищеца в производството, за да разреши правния спор в неговата цялост. За да се преустанови спора следва да се установи възниквало ли е правото на ищцата на такъв отпуск изобщо и какъв е неговия размер. Поради това моли съда да отмени посоченото решение в неговата обжалвана част и да върне делото  на СлРС с указания за допълване диспозитива на решението с установените от съда при решаване на делото дни/часове допълнителен платен годишен отпуск, които са възникнали за ищцата в исковия период, поради положен извънреден труд, но съда е счел за погасени по давност.

С отговора на този въззивна жалба, насрещната страна ГДИН я оспорва като неоснователна и моли съда да я остави без уважение. Счита, че съдът се е произнесъл по цялото искане на ищцата и е посочил процесния период. С оглед отхвърлянето на иска изцяло като погасен по давност, счита за безпредметно и неоснователно искането за допълване на решението с дните допълнителен платен годишен отпуск. За да се иска допълване на решението е необходимо съдът да не се е произнесъл по цялото искане на страната.  

            С определението по чл.267 от ГПК, въззивният съд е поставил допълнителен въпрос на съдебно-икономическата експертиза, изслушана пред първата инстанция.

            В с.з., въззивникът Т.Г., редовно призована, не се явява. Представлява се от процесуален представител по пълномощие - адв. Н.П., който посочва, че поддържа подадените въззивни жалби на изложените в тях основания и моли за уважаването им. Претендира присъждане на направените пред двете съдебни инстанции разноски.

            В с.з. въззиваемата страна ГД „Изпълнение на наказанията” – София, редовно призована, се представлява от пълномощник ст. юриск. П.С., която оспорва въззивните жалби и поддържа подадения отговор. Моли съда да потвърди обжалваните решения като правилни и законосъобразни. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Прави възражение за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение на въззивника.

 

 

Въззивният съд намира подадените въззивни жалби за допустими, отговарящи на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същите са подадени в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК, настоящата инстанция констатира, че обжалваните съдебни решения са валидни и допустими.

Напълно неоснователни са направените с въззивната жалба възражения за нищожност и недопустимост на Решение №1367/23.11.2018г. по гр.д.№28/2018г. на Сливенски районен съд. Не са налице основания, обуславящи нищожност на постановеното решение, нито с него, районният съд се е произнесъл по правен спор, с който не е сезиран, не е налице „изместване“ предмета на делото. Районният съд при спазване на всички правила на процеса, в законен състав, с напълно ясно решение и ненакърнявайки основния правен ред в страната, е разгледал и се е произнесъл по предявената искова претенция с надлежен съдебен акт.

Настоящият състав на въззивния съд споделя изложените от първоинстанционния съд съображения за допустимост на исковата претенция, с оглед наведените в процеса от ответната страна възражения за нейната недопустимост. Предявеният иск е за установяване правото на служителя на компенсация с допълнителен платен годишен отпуск на положен от него извънреден труд. Съгласно установената съдебна практика, в т.ч. задължителната такава, постановена от ВКС, посоченият иск е допустим. Всеки може да предяви установителен иск по чл.124, ал.1 от ГПК, за да установи съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато има интерес от това. Правният интерес на ищеца се извежда от необходимостта за установяване по надлежния ред на предпоставките, при които възниква правото му да бъде компенсиран с допълнителен отпуск за положен труд в извънработно време, което право се оспорва от ответната страна.

І. При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционно Решение №1367/23.11.2018г. по гр.д.№28/2018г. на Сливенски районен съд, в рамките, поставени от въззивната  жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд и пред настоящия съд доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно.

Изложените във въззивната жалба съображения, въззивният съд намира за неоснователни.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е правилна и кореспондираща с доказателствения материал и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Същата следва да се допълни само с установеното пред въззивната инстанция от заключението по назначената допълнителна съдебно-икономическа експертиза, както следва: След преобразуване на часовете в дни по тримесечие за целия исков период, ищцата има право на 113 дни допълнителен годишен отпуск, посочени подробно в табличен вид по тримесечие.

Сливенският районен съд е бил сезиран с предявен от Т.Г.Г. против ГД „Изпълнение на наказанията” – София иск за установяване право на допълнителен платен годишен отпуск, представляващ компенсация за положен от нея извънреден труд над 50 часа за периода 01.01.2003г. – 30.09.2013г. /с оглед уточняващата крайния период молба от 20.03.2018г., л.42 от първоинстанционното производство/ с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, вр. с чл.211, ал.5, т.2 от ЗМВР /отм./.

Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищцата накърнени права правна квалификация на предявените искове. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения.

С оглед оплакванията, изложени във въззивната жалба, спорът пред въззивната инстанция е ограничен на практика до правния въпрос погасен ли е по давност предявеният иск, респ. погасено ли е по давност предявеното с него материално право.

Спорният между страните в първоинстанционното производство въпрос – положен ли е от ищцата през целия процесен период извънреден труд, каква е продължителността му и има ли такъв над визираните в разпоредбата на чл.211, ал.5 от ЗМВР /отм./ 50 часа на тримесечие, не е пренесен с въззивната жалба във въззивното производство. Районният съд е определил правилно полагането и продължителността на труд извън редовното работно време от страна на ищцата и е определил с помощта на вещо лице размера на евентуално полагащият се като компенсация на положения извънреден труд допълнителен отпуск като часове, а окръжният съд с помощта на вещото лице по допълнителния въпрос го определи съгласно законовите изисквания в дни. Тези обстоятелства и съображения въззивният съд споделя и не следва да преповтаря, поради липса на възражения по този въпрос.  

Становището на настоящия въззивен състав по спорния въпрос относно прилагане института на погасителната давност е следното:

Безспорно, по делото е установено, че ищцата в първоинстанционното производство Т.Г.Г. е държавен служител по смисъла на чл.19, ал.1 от ЗИНЗС, ЗМВР и ЗДСл, като през процесния период 01.01.2003г. – 30.09.2013г. и до момента /служебното й правоотношение не е прекратено/ заема длъжностите съответно „надзирател“ и „командир на отделение“ в Затвора – гр.Сливен към ГД „Изпълнение на наказанията” – София, т.е. тя е част от надзорно-охранителния състав на ГДИН.

Съгласно разпоредбата на чл.211, ал.5, т.2 от ЗМВР /отм. ДВ, бр.53 от 27.06.2014г./ работата извън редовното работно време се компенсира с допълнителен отпуск за отработеното време над 50 часа. В ЗМВР /ДВ, бр. 53 от 27.06.2014г./ подобна разпоредба за компенсиране на част от положения извънреден труд с допълнителен платен годишен отпуск не е предвидена.

За отношенията между страните през процесния период се прилагат разпоредбите на ЗИНЗС, ЗМВР /отм. ДВ, бр. 53 от 27.06.2014г./ и съответните подзаконови нормативни актове. По неуредените в тези специални закони  въпроси се прилагат разпоредбите на ЗДСл, по силата на пар. 1а от ЗР на ЗМВР /отм./, към който чл.19, ал.2 от ЗИНЗС препраща по неуредените въпроси, респ. след отмяната й /от 01.01.2011г./ - по аналогия /чл.46, ал.2 от ЗНА/. В тази насока, относно субсидиарното приложение на ЗДСл, има постановена практика на ВКС.

Както бе посочено, предмет на иска, с който е сезиран съда, е да се установи правото на компенсация на положен от ищцата извънреден труд над 50 часа за тримесечен период с допълнителен отпуск, т.е. да се установи дали са налице предпоставките за такава компенсация, след което да се определи и точната продължителност /брой дни/ на този отпуск. Безспорно обуславящия въпрос /той е бил спорен пред районния съд, но не е въведен като такъв във въззивното производство/ е положен ли е от ищцата труд извън редовното работно време, каква е неговата продължителност и има ли такъв над 50 часа на тримесечие. Предмет на делото /противно от заявеното от въззивницата във въззивната й жалба/ не е правото на ползване на допълнителния отпуск /предполага безспорно установено такова/, а установяване на предпоставките за възникването му като компенсация на положен извънреден труд. Следователно безспорно е налице връзка с правоотношение, което има категорично имуществен характер. Страните пред районния съд спорят и по обуславящия го въпрос – положен ли е въобще извънреден труд, а не дали и кога ищцата да ползва този отпуск, чието възникване работодателят оспорва. Следва да се отбележи в тази насока е произнасяне на ВКС по подобен казус на СлОС – Определение №200 от 11.03.2019г. по гр.д.№4816/2018г. на ВКС, ІV г.о.

С оглед предмета на спора, съдът намира, че същия има имуществен характер. Съгласно разпоредбата на чл.125 от ЗДСл, приложима по посочените по-горе съображения, имуществените спорове се предявяват в 3-годишен срок по общия исков ред. Следователно максималния общ давностен срок по отношение на спорове, касаещи служебни правоотношения, какъвто е настоящия спор, е 3 години. Положения извънреден труд, който е следвало да бъде компенсиран с платен годишен отпуск за целия исков период 01.01.2003г. – 30.09.2013г. е погасен по давност /исковата молба е подадена на 02.01.2018г./. В тази насока извода на първоинстанционния съд е правилен и законосъобразен.

С оглед изложените във въззивната жалба съображения за неприложимост на института за погасителна давност по отношение на установителните искове, следва да се отбележи, че разпоредбата на чл.125 от ЗДСл не съдържа ограничения, изключения, разлики, с оглед вида на иска /на търсената защита/. Разпоредбата визира всички имуществени спорове по съществуващо служебно правоотношение и е приложима за всички видове искове относно тях.

С оглед изложеното, въззивният състав намира, че исковата претенция изцяло е погасена по давност, с оглед разпоредбата на чл.125 от ЗДСл и като такава е неоснователна и следва да се отхвърли.

Тъй като правните изводи за неоснователност на исковата претенция съвпадат, то обжалваното първоинстанционно Решение №1367/23.11.2018г. по гр.д.№28/2018г. на Сливенски районен съд следва да се потвърди. 

ІІ. По отношение на въззивната жалба против Решение №951 от 16.08.2019г. по гр.д.№28/2018г. СлРС в частта, с която е отхвърлена молбата й за допълване на постановеното по делото решение относно размера на часовете платен годишен отпуск:

Въззивният състав намира, че не е налице непълно решение, което да поражда задължение за съда, при нарочно отправено в установения срок от страна на ищеца искане, да допълни съдебния акт.

Непълно е решението, което не обхваща целия спорен предмет. При непълно решение липсва формирана воля на съда относно част от спорното право, когато е делимо; един от съединените искове или относно допълнителни искания, свързани с главния спорен предмет. В случая, както по-горе бе отбелязано, районният съд е бил сезиран с иск за установяване право на допълнителен платен годишен отпуск, представляващ компенсация за положен от ищцата извънреден труд над 50 часа за периода 01.01.2003г. – 30.09.2013г., с посочване на максималния допустим по закона брой дни отпуск – 12 дни за всяка година в исковия период, с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, вр. с чл.211, ал.5, т.2 от ЗМВР /отм./. Районният съд е разгледал и се е произнесъл по цялата заявена искова претенция, като е приел, че поради изтекла погасителна давност исковата претенция за целия исков период е погасена по давност, т.е. предявеният иск за установяване право на допълнителен платен годишен отпуск, представляващ компенсация за положен от нея извънреден труд над 50 часа за периода 01.01.2003г. – 30.09.2013г. /отстранена ЯФГ с въпросното Решение №951 от 16.08.2019г. по гр.д.№28/2018г. на СлРС/ е отхвърлен като неоснователен. Налице е отхвърляне на цялата искова претенция, за целия исков период. Следователно не е налице непроизнасяне на съда по отношение на част от исковата претенция, което да налага постановяване на допълнително решение с изрично посочване на часовете допълнителен отпуск /при все, че законът говори за дни/, претендирани от ищцата. Освен това следва да се отбележи, че в петитума на исковата молба, самата ищца е посочила отпуска правилно в дни и разбивка по години, включени в исковия период, а не часове, каквито впоследствие пълномощника й заявява в с.з. С оглед обаче извода за неоснователност изцяло на исковата претенция, безспорно разгледана в нейната цялост от първоинстанционния съд, не е налице постановено непълно решение при непосочването на претендираните дни отпуск, които са максималните, допустими по закон за този вид компенсационен отпуск.

По отношение на разноските:

С оглед изхода на спора, правилно районният съд е възложил тежестта за понасяне на своите и заплащане разноските на ответната страна на ищцата, на основание чл.78, ал.3 и ал.8 от ГПК.

Отговорността за разноски за въззивното производство, с оглед неоснователността на въззивната жалба, следва да се възложи на въззивницата Т.Г., която следва да понесе своите разноски, така, както ги е направила и да заплати на другата страна, сторените от нея разноски в размер на 100лв. за юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78, ал.8 от ГПК.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение №1367/23.11.2018г. по гр.д.№28/2018г. на Сливенски районен съд и Решение №951 от 16.08.2019г. по гр.д.№28/2018г. на Сливенски районен съд в обжалваната част, като ПРАВИЛНИ и ЗАКОНОСЪОБРАЗНИ.

 

 

ОСЪЖДА Т.Г.Г. с ЕГН ********** *** да заплати на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието, гр.София, бул.“Ген. Н. С.“ №**сумата от 100лв., представляваща направени пред въззивната инстанция разноски за юрисконсултско възнаграждение.

 

 

Решението може да бъде обжалвано от страните пред ВКС на РБългария в едномесечен срок от връчване на препис от същото.

 

 

 

                                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

 

                                                                 ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

 

                                                                                        2.