Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N

гр. Сливен, 27.11.2019 г.

 

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на двадесет и седми ноември през двехиляди и деветнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                            МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                      мл.с. ЮЛИАНА ТОЛЕВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Соня Василева, като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 557 по описа за 2019  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 1003/30.09.2019г. по гр.д. № 1071/19г. на СлРС, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от В.Г.Р. *** иск за заплащане на обезщетение в размер на 5000 лв. за претърпени неимуществени вреди в резултат на смъртта на брат му М. В. Д. на 24.06.2014г. , настъпила при ПТП, причинено от противоправните действия на лицето Ш. Е. Х. при управление на собствения му лек автомобил „Ауди 80“ ДК№ А *** КВ по автомагистрала „Тракия“ на км. 330+500, гражданската  отговорност на когото е била застрахована при ЗАД „Армеец“, гр. София, отхвърлени са исканията на страните за присъждане на разноски, ищецът е осъден да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв.

Против това решение е постъпила въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство.

Въззивникът обжалва изцяло решението, като твърди, че то е незаконосъобразно, необосновано и неправилно. Заявява, че неправилно съдът е приел, че степента на близост на ищеца с брат му е била минимална.твърди, че тя е била изключително силна още от най-ранна детска възраст. Напускането на страната от ищеца не било прекъснало връзката им и привързаността му към починалия му брат никога не се била променяла. Оплаква се, че съдът не е кредитирал в достатъчна степен свидетелските показания относно близостта между двамата и степента на страданието му.

С оглед изложеното въззивникът моли въззивния съд да отмени изцяло решението на СлРС и след преценка на цялостния доказателствен материал да постанови ново решение, с което уважи иска му в пълен размер. Претендира разноски.

Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени или процесуални искания за въззивната фаза.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна не е подала писмен отговор.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивникът, редовно призован, не се явява и не се представлява.

В с.з. за въззиваемата страна, редовно призована, не се явява процесуален представител по закон или пълномощие, с писмена молба, подадена от процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, оспорва жалбата като неоснователна и моли въззивния съд да не я уважава и иска потвърждаване на обжалваното решение. Претендира разноски за тази инстанция, възразява за прекомерност относно размера на адвокатското възнаграждение на пълномощника на въззивника.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния му обхват – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалванотно решение е  и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал. Също така въззивният състав споделя и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща мотивите си към тези на първоинстанционния съд.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са изцяло неоснователни.

Предявен е пряк иск по чл. 226 ал.1 от КЗ /отм./ на пострадал срещу застрахователя на делинквента за обезщетение за неимуществени вреди, настъпили при ПТП на 24.06.2014г., виновно причинено от водача на МПС, застраховано при ответника по риска „гражданска отговорност“.

Искът е процесуално допустим, с оглед  постановеното ТР №1 от 21.06.2018г по тълк.дело №1/2016г на ОСНГТК на ВКС.

Ищецът е брат на пострадалото при пътнотранспортното произшествие  лице, който претендира обезщетение за неимуществени вреди от неговата смърт, насочвайки иска си срещу застрахователя на прекия причинител на вредата, по застраховка “ГО“.

С посоченото ТР №1/21.06.2018г. на ОСНГТК на ВКС, е разширен кръгът от лицата, които са материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък, посочен в Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969 г. на Пленума на Върховния съд - родители, деца, съпруг и лице във фактическо съжителство. В ТР е прието, че по изключение всяко друго лице, освен горепосочените в ПП №4/61г и ПП №5/69г, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, е справедливо да бъде обезщетено.

Предвид  това, следва да се приеме, че като брат на пострадалия от деликта М. Д., ищецът по делото е активно легитимиран да предяви иск за обезщетяване на неимуществени вреди, произтекли от  неговата смърт.

За да възникне субективното право по чл.226 ал.1 КЗ/отм/., по принцип е необходимо още да бъде доказано наличието на валидна застраховка „гражданска отговорност“ на процесното МПС, сключена при ответното застрахователно дружество, действала към датата на настъпване на ПТП, както и всички обективни и субективни елементи на сложния фактически състав на непозволенто увреждане, доколкото деликтното правоотношение има обуславящ характер - деяние, авторство, противоправност, вреда, причинна връзка между деянието и вредата и вина на причинителя, която дефинитивно се презумира.

Законодателят е направил обаче разграничение, в зависимост от това какво качество има лицето, носител на правото на иск, по отношение размера на претендираното обезщетение. С разпоредбата на чл. 493а ал.1 от КЗ /ДВ бр.101/2018г./ се разписва, че в случай на смърт на пострадало лице се дължи обезщетение на увреденото лице за претърпените от него имуществени и неимуществени вреди вследствие на този факт, а в ал. 2 на същата норма е предвидено, че ще се приеме наредба за утвърждаване на методика за определяне размера на обезщетенията за имуществени и неимуществени вреди от смърт и телесно увреждане на пострадало лице. По-нататък, в ал. 3 е посочено, че в случай на смърт на пострадалото лице обезщетението на увредените лица към момента на смъртта – съпруг или лице, с което починалото лице е било в съжителство на съпружески начала, дете, включително осиновено или отглеждано дете, родител, включително осиновител или отглеждащ, се определя еднократно в размер съгласно методиката, утвърдена с наредбата по ал. 2, а ал. 4 на чл.493а от КЗ повелява, че когато по изключение друго лице, извън лицата по ал. 3, претърпи неимуществени вреди вследствие на смъртта на пострадалото лице, тъй като е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, причиняваща му продължителни болки и страдания, които е справедливо да бъдат обезщетени, размерът на обезщетението се определя съгласно методиката, утвърдена с наредбата по ал. 2, /каквато към момента не е приета/.

За да се запълни правната празнина, в § 96 ал.1от ПЗР на ЗИД на КЗ, нормотворецът е предвидил до влизането в сила на наредбата за утвърждаване на методиката по чл. 493а, ал. 2, обезщетението за претърпените неимуществени вреди на лицата почл. 493а, ал. 4,  да се определя в размер до 5000 лв., съответно   с ал. 2 е постановил до този момент лицето, което отговаря за причинените неимуществени вреди на лицата по чл. 493а ал.4, да дължи обезщетение в размера по ал.1.

Съгласно § 96 ал. 3 от ПЗР на ЗИД на КЗ, размерът на обезщетението за претърпените неимуществени вреди от лицата по чл. 493а, ал. 4 от КЗ за предявените от тях съдебни претенции в периода от 21 юни 2018 г. до влизането в сила на този закон – 07.12.2018г., се определя по ал. 1, като тези лица могат да оттеглят своите искове без съгласието на ответника и не носят отговорност за разноски за прекратената част от иска.

Така се уреждат с обратна сила заварените случаи, касаещи предявени искове за неимуществени вреди от лицата по чл. 493а ал.4, за периода от 21.06.2018г- 07.12.2018г., както и за периода от 07.12.2018г до влизане в сила на наредбата по чл. 493а ал.2, като приложено към настоящия случай, доколкото  искът е предявен на 31.10.2018г, /т.е. в периода  21.06.2018г. - 07.12.2018г./ и липсва наредбата по чл. 493а ал.2, то обезщетението за претърпени неимуществени вреди от ищеца като лице по чл. 493 ал.4, следва  да се ограничи до максимален размер от 5000лв.

С оглед това първоначално предявената претенция от 50 000 лв. е била надлежно изменена от ищеца като съдът е допуснал изменение на иска чрез намаляване на размера му на 5 000 лв.

Тъй като досъдебното производство, образувано срещу причинителя на вредата, е било прекратено поради неговата смърт, но основните правопораждащи факти касателно деликта са установени със съдебно решение от 25.11.15г. по гр.д. № 28/18г. на СлОС, то по въпросите относно деянието, неговата противоправност, авторството на застрахованото от ответното дружество лице, вредата /смъртта на брата на ищеца/ и причинната връзка между тях, е налице задължителната сила на мотивите на посоченото съдебно решение, съгласно чл. 297 от ГПК. Не се оборва презумпцията за вина, нито се доказва съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице. По тези въпроси няма спор, страните не спорят и по това, че към датата на процесното ПТП е имало витално застрахователно правоотношение по задължителна застраховка „гражданска отговорност на автомобилистите“, сключена между ответното застрахователно дружество и делинквента, валидна и към момента на настъпване на произшествието.

Всички тези факти не са въведени като предмет на въззивната жалба.

Ключовото оплакване на въззивника касае отричането въобще на основателността на претенцията му от страна на решаващия съд.

По този въпрос, с оглед последните цитирани изменения на КЗ в духа на ТР  №1/2018г., е безусловно прието, че за да се стигне до „справедливо обезщетяване“ на неимуществените вреди на „всяко друго лице“ извън досега легитимираните, не е достатъчен само фактът на съществуване на взаимоотношения между него и починалото в резултат на деликта лице - основателността на претенцията следва да се прецени и с оглед други релевантни обстоятелства, а именно: наличие на трайна и дълбока  емоционална връзка, както и естеството и продължителността на търпените болки и страдания. В посоченото ТР, обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. В мотивите на същото ТР е прието, че наличието на особено близка житейска връзка, даваща основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смърт, следва да се преценява от съда във всеки отделен случай въз основа на фактите и доказателствата по делото. Според ВКС, обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от доказателствата може да се направи несъмнен извод за съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни като интензитет и продължителност морални болки и страдания. Такава връзка предполага оправдани очаквания за взаимна грижа и помощ, за емоционална подкрепа и доверие, и нейното отсъствие изключва проявлението на неимуществени вреди, подлежащи на обезщетяване съобразно принципа за справедливост. Както се посочи – изражение на тези постановки представлява нормата на чл. 493а ал. 4 от КЗ.

Така точката на противопоставяне между страните е наличието на специфичната предпоставка -  претърпени от ищеца морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка /втора степен по съребрена линия - братя/.

В тежест на ищеца бе да установи вида и степента на претърпените неимуществени вреди, че са настъпили в пряка причинна връзка от процесното ПТП и че е имал със своя брат изключително дълбока и емоционална връзка.

В тази насока не е проведено според настоящия въззивен състав успешно доказване, годно да го убеди в наличието на тези предпоставки, активиращи отговорността на ответния застраховател. Безспорно се установява, че ищецът е търпял болки и страдания от смъртта на брат си, което е закономерна и естествена реакция предвид биологичната връзка помежду им и принципно добрите им отношения. Те обаче не са надхвърляли житейски утвърдените стандарти, най-малкото поради продължителната физическа отдалеченост между двамата, с оглед дългото отсъствие на ищеца от страната до смъртта на неговия брат. Доказаните по делото болки и страдания не надвишават по степен на интензивност, форма на проявление и времетраене нормалните за този вид родствени отношения. Временната изолацията от обичайната социална среда е нормална психологическа реакция при тежки житейски ситуации, каквато е смъртта на близък роднина, не са доказани други, нетипични промени в поведението на ищеца, които да предполагат преживяна по-висока степен на въздействие на събитието, по-голям интензитет на душевна болка или по-дълбока форма на страдание, нито пък по – дълга тяхна продължителност от обичайната за тези отношения.

В обобщение – въззивният съд счита, че липсва съществена предпоставка за признаване основателността на претенцията, поради което тя следва да бъде изцяло отхвърлена.

Като  е достигнал до идентични правни изводи, първоинстанционният съд е постановил правилно и законосъобразно решение, което не страда от пороци, налагащи неговата отмяна. Въззивната жалба се явява неоснователна и не следва да се уважава. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено, включително по отношение на разноските.

С оглед изхода на процеса и съгл. чл. 329 ал. 1 от ГПК, отговорността за разноски и за тази инстанция следва да бъде възложена на въззивника и той следва да понесе своите, както са направени и заплати тези на въззиваемата страна в размер на 100 лв. за юрисконсултско възнаграждение.

 Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                        Р     Е     Ш     И  :

 

                       

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 1003/30.09.2019г. по гр.д. № 1071/19г. на СлРС.

 

ОСЪЖДА В.Г.Р. да заплати на ЗАД „Армеец“, гр. София направените разноски за въззивното производство в размер на 100 лв.

 

Решението не подлежи на касационно обжалване с оглед вида на спора и цената на иска.

 

 

                                                ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

ЧЛЕНОВЕ: