Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  229

гр. Сливен, 31.12.2019 г.

 

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на тридесет и първи декември през две хиляди и деветнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                      СНЕЖАНА БАКАЛОВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                                НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

                                                                                     МАРТИН САНДУЛОВ

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря С. В. като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 612 по описа за 2019  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно, бързо и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК, вр. чл. 310 и сл. от ГПК, вр. чл.17 ал. 5 от ЗЗДН.

Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 317/05.11.2019г. по гр.д. № 1401/19г. на НзРС, с което е отхвърлена молбата на П.С.С. за налагане на мерки по чл. 5 от ЗЗДН срещу Р.С.И. като неоснователна и недоказана и молителката е осъдена да заплати държавна такса по сметка на съда.

Против това решение е постъпила въззивна жалба от молителката в първоинстанционното производство.

Въззивницата обжалва изцяло решението, като твърди, че то е неправилно. Счита, че е постановено при малък брой доказателства – само две свидетелки, като съдът е приел, че показанията им следва да се  кредитират с ограничено доверие, поради близките им отношения със страните, което е обосновано само спрямо свидетелката на товетника – нейна внучка. Заявява още, че е представила достатъчно убедителни писмени доказателства относно поведението на тази свидетелка, което показва, че показанията й не следва да се кредитират. Обратното – въззивницата счита, че показанията на нейната свидетелка – снаха, са конкретни и обективни, а първоинстанционният съд неоправдано ги е дискредитирал и така е приел, че твърденията в молбата и в декларацията по чл. 9 от ЗЗДН не са доказани. Твърди, че е доказано посредствем тези показания, че е имала цицина зад ухото, на която свидетелката поставила компрес. На последно място заявява, че ответникът не е представил никакви доказателства, оборващи нейните твърдения.

С оглед изложеното въззивницана иска въззивният съд да отмени в решението на НзРС  и вместо това постанови ново, с което уважи изцяло  молбата й и постанови издаването на заповед за защита с посочените мерки.

Не претендира разноски.

Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени или процесуални искания за въззивната фаза.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна не е подала писмен отговор.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з. от въззивницата, редовно призована, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа въззивната жалба и иска въззивният съд да отмени решението и уважи молбата, като предостави мерки за закрила от домашно насилие с аргументацията, развита в жалбата. Няма нови доказателствени искания. Разноски не са претендирани.

В с.з. въззиваемият, редовно призован, се явява лично и оспорва въззивната жалба, като я счита за неоснователна, моли да бъде оставено в сила като правилно и законосъобразно обжалваното решение. Няма доказателствени искания. Няма претенция за разноски.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, тъй като отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху атакувания съдебен акт, в рамките, поставени от жалбата, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС  доказателства, намира, че той е правилен, поради което следва да бъде оставен в сила.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са изцяло неоснователни.

В чл. 3 от ЗЗДН лимитативно е очертан кръгът от субектите, чиито действия се санкционират от този закон и е несъмнено, че страните влизат в пределите, очертани от нормотвореца, при условията на чл. 3, т. 5 от ЗЗДН.

Първостепенният съд е разгледал в съвкупност и поотделно всички събрани доказателствени средства и въз основа на тях е изградил  обективна и  вярна фактическа обстановка.

Доколкото за провеждане на правното съждение дали дадено поведение може да се квалифицира като форма на домашно насилие по смисъла на чл. 2 от ЗЗДН, е необходимо най-напред прецизно установяване на значимите юридически факти, а доколкото истинността на съдържанието на декларацията по чл. 9 ал. 3 от ЗЗДН, представена от молителката, е оспорена от ответника, в случая съдът следва да извърши познавателната си дейност чрез анализ на гласните и писмените доказателствени средства, представени от страните.

Настоящият състав счита, че не са събрани достатъчно убедителни доказателства в подкрепа на декларацията по чл. 9 ал. 3 от ЗЗДН, подадена от молителката заедно с молбата по чл. 8 относно осъществено от ответника физическо насилие над нея на 28.08.2019г. преди обяд в дома й.

Най-общо насилието е действие или поведение, насочено срещу друг човек /или собствената личност/, което предизвиква физическо, психическо и емоционално страдание.

В случая твърдяните конкретни действия обективират физическо  насилие. Тук следва да се посочи, че съдът е сезиран да се произнесе само в рамките на търсената защита, а те се очертават  с молбата – в обстоятелствената и петитумната й част. Поради това фокусът на съдебното следствие се съсредоточва в случая единствено върху конкретния акт на насилие, заявен от молителката, и не се разпростира върху други, предходни или съпътстващи го такива. В молбата и декларацията е направено общо изявление за това, че многократно е била заплашвана и обиждана от сина и внучката си, тормозена психически от тях, и че от около две години живее в страх и безпокойство, че ще бъде подложена на насилнически действия от ответника, но тези твърдения не са индивидуализирани по време, начин, средства, които да характеризират определен вид неприемливо действие и да подлежат на доказване.

Освен това в хода на процеса молителката не е посочила и представила доказателства, установяващи системност на действията на ответника спрямо нея, такива, касаещи цялостното му поведение спрямо нея и доказващи упражнено насилие под формата на трайно емоционално или психическо такова.

По делото основните доказателствени средства, ангажирани от страните, се отнасят за конкретната дата 28.08.19г. и са гласни – свидетелски показания, като от значение при цененето им е не толкова степента на родство на всяка от свидетелките със страните /и оттам – евентуалната предполагаема пристрастност/, колкото фактът, че само едната – тази на ответника по молбата, може да бъде счетена за очевидец. Тази свидетелка, макар и дъщеря на ответника, е също роднина по права линия – внучка – на молителката, поради което евентуалният конфликт на лоялност е сведен до минимум. Чрез нейните показания е отречено основно индивидуализиращо твърдяното насилие обстоятелство – времето на извършването му. Установява се, че към посочения в декларацията момент ответникът по молбата не се е намирал на мястото, където молителката твърди, че е осъществил насилие над нея, самата тя също не е била вкъщи. Също така от показанията на тази свидетелка се установява, че двамата са се срещнали и са имали вербални пререкания на този ден, следобед.

Така тези показания влизат в противоречие относно произхода на твърдяното от молителката нараняване с показанията на първата свидетелка, снаха на молителката, която заявява, че е видяла цицина зад ухото й в 10.3.-11.00 ч. на този ден. Макар да няма писмен документ от компетентно лице, освидетелстващ травмата, съдът може да приеме нейното наличие, но то по никакъв начин не може да се свърже с поведението на ответника на релевираната дата и час, поради което въззивният съд приема, че е опровергано съдържанието на декларацията по чл. 9 ал. 3 от ЗЗДН.

Може да се отбележи само, че писмените доказателства излизат извън обсега на доказване, тъй като са свързани с неуредени облигационни отношения между страните, имуществени спорове между тях и ползване на различни процесуални средства за въздействие, които са довели до обтягане на отношенията им, но не могат да бъдат приведени под санкцията на ЗЗДН, чиято цел е да осигури защита срещу някое от изброените посегателства над човешката личност, като лимитативно са очертани кръгът на субектите и кръгът на обектите – адресати на правната норма. ЗЗДН не е предназначен да регулира други аспекти на съответното действие, тоест – актът на домашно насилие по смисъла на ЗЗДН, /включително физическото/, се разглежда само и единствено през призмата на този закон, съдът не извършва преценка на деянието от гледна точка на деликтно правоотношение, на облигационно такова, от наказателноправна гледна точка или в светлината на семейни отношения. Дори да са налице признаците и на друго правоотношение, то остава извън плоскостта на настоящото производство и страните могат да го уредят по друг процесуален ред, въз основа на други материалноправни норми. Казаното означава, че е недопустимо да се разширява предметът на доказване и да се включват в обсега му факти, които са безразлични  спрямо възникването и реализирането на отговорността по ЗЗДН. Естествените човешки взаимоотношения предполагат конфликтни ситуации, при които поведението на участниците е неприемливо, но те предполагат и разумното им и доброволно разрешаване като главен способ за регулиране, с още по-голяма сила това важи когато отношенията се развиват между лица в такава изключително близка родствена връзка като майка и син.

В обобщение - при съпоставка на констатираните действия на ответника със законовото определение, този въззивен състав намира, че те не представляват никоя от изброените проявни форми на насилие или опит за такова, по отношение на молителката.

Ето защо молбата се явява неоснователна и не следва да бъде уважавана. Като е достигнал до същия краен правен извод, първоинстанционният съд е постановил правилно и законосъобразно решение. Поради това въззивната жалба, като неоснователна, следва да се остави без уважение, а атакуваното решение – да бъде оставено в сила, съгласно разпоредбата на чл.17 ал. 5 от ЗЗДН.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за въззивната инстанция следва да се възложи на въззивницата, която следва да понесе своите както са направени, въззиваемият не е претендирал и доказвал разноски и такива не следва да му се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

Р     Е     Ш     И  :

 

                                               

ОСТАВЯ В СИЛА  първоинстанционно решение № 317/05.11.2019г. по гр.д. № 1401/19г. на НзРС.

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване.                     

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: