Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   №39

 

гр. Сливен, 28.02.2020г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди и двадесета година в състав:             

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:               МАРИЯ БЛЕЦОВА            

ЧЛЕНОВЕ:      СТЕФКА МИХАЙЛОВА     

мл.с. СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА         

                                                          

при секретаря Мария Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр. д. №87 по описа за 2020 год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против Решение №1145/25.10.2019г. по гр.д.№6438/2018г. на Сливенски районен съд, с което ГД „Пожарна безопасност и защита на населението“, гр.София е осъдена да заплати на М.Д.К., както следва: сумата от 3634,11лв., представляваща обезщетение за неизползван допълнителен платен годишен отпуск за положен извънреден труд над 50 часа за тримесечията за периода от 01.01.2003г. до 30.06.2014г., ведно със законната лихва, считано от завеждане на исковата молба на 20.11.2018г. до окончателното изплащане на сумата; сумата от 1003,63лв., представляваща мораторна лихва за забава върху обезщетението, начислена до завеждане на исковата молба, както и 1000лв. разноски по делото. С решението ответната дирекция е осъдена да заплати държавна такса и разноски за вещо лице по сметка на СлРС.

            Въззивната жалба е подадена от ГД „Пожарна безопасност и защита на населението“ – МВР, гр.София и с нея се обжалва посоченото решение изцяло.

В жалбата си въззивникът чрез пълномощника ст. юриск. Т.С. посочва, че обжалваното първоинстанционно решение е неправилно, незаконосъобразно и необосновано, постановено в противоречие с приложимите материалноправни разпоредби. Съдът постановил решението въз основа на неверни фактически изводи, като не обсъдил събраните доказателства в тяхната взаимна връзка и зависимост. Съдът обосновал правните си изводи само на свидетелските показания и заключението на СИЕ, което довело до необоснованост на акта. Съдът не проявил критичност  по отношение на свидетелските показания, като не отчел възможната им необективност. По отношение на заключението на вещото лице, въззивникът посочва, че същото представлява хипотетично предположение, тъй като за част от исковия период /01.01.2003г. – 01.04.2009г./ липсвали документи и вещото лице ползвал като база свидетелските показания. Счита, че не е налице превишаване на законоустановените 50-часа извънреден труд, за да се дължи и допълнителен отпуск, а труда до тези 50-часа работодателят е заплатил на ищеца. По отношение на иска за заплащане на положен извънреден труд за периода от 01.01.2015г. до 30.10.2015г., посочва, че съдът неправилно е приложил приравняването на нощния към дневния труд с коефициент 1,143. Приравняването се прилагало само с цел увеличено заплащане на нощния труд, а не при изчисляване на полагането на извънреден труд. Освен това уредбата на нощния труд в специалния, приложим закон – ЗМВР е различна от тази по КТ и подзаконовите му актове. По ЗМВР нощния труд е ограничен до 8 часа, а по КТ – до 7 часа, при което коефициента е различен. Развива подробни съображения в тази насока. От доказателствата по делото се установило, че на ищеца е заплатено възнаграждение, както за положения нощен труд, така и за положения извънреден такъв. С оглед изложеното, въззивникът ГД „Пожарна безопасност и защита на населението“, гр.София моли въззивния съд да отмени първоинстанционното решение, като неправилно и незаконосъобразно. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение и за частта на вземането, по отношение на което има отказ от иска и допуснато от съда в съдебно заседание изменение на иска. Направено е възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на пълномощника на въззиваемия.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от насрещната страна – М.Д.К., чрез пълномощник адв. Н.П., отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК.

С отговора на въззивната жалба, въззиваемият М.Д.К., чрез пълномощника си адв. Н.П., оспорва изцяло изложените в жалбата съображения. Намира обжалваното решение за правилно и законосъобразно и моли за потвърждаването му. Излага подробни контрааргументи на съображенията на въззивника. Посочва, че районният съд правилно е отчел събраните свидетелски показания относно фактическата продължителност на всяка смяна на ищеца. По отношение на възраженията спрямо заключението на вещото лице посочва, че то е ползвало информация от нарядните ведомости и графици за дежурства, а само относно продължителността  на смените, която е по-дълга от отразената документално. По отношение на превръщането на нощните часове в дневни, излага подробни съображения, като счита за приложима разпоредбата на чл.9, ал.2 от НСОРЗ, респ. чл.7, ал.2 от НДДТВ. За периода 2003 – 2006г-., така и след 2006г. посочва, че в ЗМВР /нито в този от 1997г., нито в този от 2006г./ и в подзаконовите актове за приложението им липсва изрична регламентация на нормалната продължителност на нощното работно време, като е определена продължителността само на дневното такова – 8 часа при 5 дневна работна седмица. Поради това счита за приложима разпоредбата на чл.140 от КТ, ограничаваща продължителността на нощното работно време до 7 часа. Посочва, че със ЗМВР от 2006г. има и изрично препращане към ЗДСл. С оглед изложеното, моли съда да потвърди обжалваното решение, като му присъди направените пред въззивната инстанция разноски.

С въззивната жалба и отговора не са направени искания за събиране на доказателства пред въззивната инстанция.

В с.з., въззивникът ГД „Пожарна безопасност и защита на населението“, гр.София, редовно призован, не се представлява. По делото е постъпило писмено становище от процесуалния му представител по пълномощие ст. юриск. Т.С., която поддържа подадената въззивна жалба и моли за уважаването й по изложените в нея подробни съображения. Претендира присъждане на направените по делото разноски, в т.ч. юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на пълномощника на въззиваемия.

В с.з., въззиваемият М.Д.К., редовно призован, не се явява. Представлява се от процесуален представител по пълномощие адв. Н.П., който посочва, че оспорва въззивната жалба като неоснователна, поддържа изложените в отговора на същата подробни съображения и моли съда да потвърди обжалваното първоинстанционното решение, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направените пред въззивната инстанция разноски, като счита, че същите не са прекомерни с оглед фактическата и правната сложност на делото.

Въззивният съд намира подадената въззивна жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед пълния обхват на обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната  жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд и пред настоящия съд доказателства, намира, че обжалваното първоинстанционно решение е правилно и законосъобразно.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Въззивният състав СПОДЕЛЯ напълно ПРАВНИТЕ ИЗВОДИ на районния съд, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

Сливенският районен съд е бил сезиран с предявени при условията на обективно кумулативно съединяване от М.Д.К. против ГД „Пожарна безопасност и защита на населението“, гр.София искове, както следва: иск за заплащане на обезщетение за неизползвани по 12 дни годишно допълнителен платен годишен отпуск, представляващ компенсация за положен от него извънреден труд над 50 часа за тримесечията в периода 01.01.2003г. – 30.06.2014г., в размер на общо 3634,11лв. /с оглед допуснатото от районния съд изменение на исковите претенции с протоколно определение от 25.09.2019г./ с правно основание чл.229, ал.4, вр. ал.1, т.9 /т.8/, вр. с чл.212, ал.5, т.2 от ЗМВР от 1997г. /отм./, чл.212, ал.4, вр. с ал.1, т.3, вр. с чл.211, ал.5, т.2 от ЗМВР от 2006г./отм./ и акцесорен иск за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата в размер на 1003,63лв. /с оглед допуснатото от районния съд изменение на исковите претенции с протоколно определение от 25.09.2019г./ за периода от 01.03.2016г. до подаване на исковата молба, с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД.

Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищцата накърнени права правна квалификация на предявените искове. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения.

Съдът намира изложените във въззивната жалба съображения за неоснователни.

 По главния иск за заплащане на обезщетение за неизползвани по 12 дни годишно допълнителен платен годишен отпуск, представляващ компенсация за положен извънреден труд над 50 часа за тримесечията в периода 01.01.2003г. – 30.06.2014г.:

Оплакванията, изложени във въззивната жалба и въведени като предмет на въззивното производство, са относно въпроса: налице ли е превишаване на положения от М.Д.К. извънреден труд над 50 часа на тримесечие, респ. има ли право допълнителен платен годишен отпуск за компенсиране на такъв труд. Като част от този въпрос и всъщност основния спор по делото, е правилно ли е определен положения от ищеца извънреден труд, с оглед приложения коефициент за преобразуване на нощните часове в дневни от нощните дежурства на ищеца.

Безспорно по делото е установено, че ищеца в първоинстанционното производство М.Д.К. е държавен служител по смисъла на чл.169 от ЗМВР от 2006г. отм., също и по смисъла на ЗМВР от 1997г. /отм./, като е заемал длъжността „пожарникар“ при РС „ПБЗН“, гр.Сливен при ГД „ПБЗН“. Служебното правоотношение е прекратено със Заповед от 17.11.2015г., като на 27.11.2015г. К. е сдал длъжността с нарочен акт.

Нормативната уредбата за процесния период 01.01.2003г. – 30.06.2014г. се съдържа в ЗМВР от 1997г. /отм./, в редакцията от ДВ бр.17/2003г. и ЗМВР от 2006г./отм./. След измененията в първия закон от 21.02.2003г., идентична с уредбата в отменилия го ЗМВР от 2006г. /отм./, действали за исковия период в настоящето производство, се урежда възможността на положилите труд над законоустановеното работно време държавни служители в МВР, работещи на смени, да бъдат компенсирани с допълнителен отпуск до 12 дни. В чл.212 ал.5 т.2 ЗМВР от 1997г. /отм./, респ. чл.211 ал.5 т.2 ЗМВР от 2006г. /отм./, е уреден двояк режим на компенсиране на този труд: Ако същият е до 50 часа на отчетен период (тримесечие), компенсацията се извършва чрез плащане на възнаграждение. Ако трудът, положен над законоустановеното работно време за съответния период надхвърля 50 часа, за разликата служителят има право на допълнителен отпуск. Размерът на дължимия отпуск е регламентиран от законодателя в чл.229 ал.1 т.9 /предишна т.8/ ЗМВР от 1997 г. /отм./ и в чл.212 ал.1 т.3 ЗМВР от 2006 г. /отм./, които разпоредби препращат към чл.212 ал.5 ЗМВР от 1997г. /отм./ и чл.211 ал.5 ЗМВР от 2006г./отм./ до 12 работни годишно. От цитираните текстове на закона следва да се приеме, че държавните служители от МВР имат право на до 12 дни допълнителен платен годишен отпуск. Забранено е този отпуск да се компенсира с парично обезщетение /чл.229 ал.4 ЗМВР от 1997 г. /отм./ и чл.212 ал.4 ЗМВР от 2006г. /отм./, освен при прекратяване на служебното правоотношение.

Безспорно, ищецът в първоинстанционото производство, видно от представените по делото писмени доказателства, е работил на 12 и 24-часови смени по смисъла на законовата норма.

Тъй като се касае за непрекъсваем процес на работа по време на тези дежурства, при които ищецът е длъжен да присъства физически на мястото, определено от работодателя, то съгласно установената съдебна практика, в т.ч. и тази на Съда на Европейския съюз и Тълкувателно решение №8/14.11.2014г. по т.д.№8/2013г. на ОСГК на ВКС на РБ, в отработеното време се включват установените физиологични почивки и времето на хранене.

От събраните по делото гласни доказателства се установява, че на практика продължителността на всяка негова 24-часова смяна е 24,45 часа, вместо нормативно установена 24-часова такава и продължава от 07,45 часа до 08,30 часа на следващия ден, а при 12-часовата смяна е 12,45 часа. От разпитаните по делото свидетели е установено, че при всяко дежурство пожарникарите отивали на работа 15 минути преди дежурството, тъй като преди да започне приемането на дежурството следва да си облекат бойните дрехи, и да се подготвят за приемане на дежурството, което започва със строяването им. Сдаването на дежурството пък започва в 08,00 часа на следващия ден и приключва в 08,30 часа, като при сдаване на дежурството присъства целия състав на застъпващата и отстъпваща смяна, като се проверяват абсолютно всички съоръжения и апарати, като в случай на неизправност тя следва да се отстрани от сдаващия смяната, като до тогава смяната не може да бъде сдадена.  Едва след цялостната проверка на съоръженията и констатирани изправности, началника на приемащата смяна се подписва в съответния дневник, че е приел дежурството и едва тогава освобождавал старата смяна. Продължителността на сдаването било 30 минути. Следователно, с действията по приемане и предаване на дежурството, реално ищецът е отработвал при ответника 24,45 часа на разписано двадесет и четири часово дежурство, както и 12,45 часа при 12-часово дежурство, тъй като и при двата вида смени приемането с обличане е 15 мин. и 30 минути е сдаването след всяка смяна. Изрично свид. Любомир Д. е посочил, че нямат право да напускат поста си, дори и по време на хранене и почивка.

Така съдът приема, че тези 45 минути са извън установеното редовно работно време и представляват извънреден труд по смисъла на чл.211, ал.5, вр. с ал.3 от ЗМВР от /отм./ и следва да бъде компенсирано от работодателя със заплащане на възнаграждение, определено по правилото на чл.211, ал.5, т.2 и ал.6 от ЗМВР /отм./.

Във връзка с възраженията на въззивника, следва да се отбележи, на настоящата инстанция направи самостоятелен анализ на показанията на двамата, разпитани пред СлРС, свидетели и констатира, че същите са взаимно допълващи се, безпротиворечиви и неопровергани от останалия, събран по делото доказателствен материал, поради което ги кредитира изцяло. Свидетелските показания относно реалните действия и продължителност на сдаването на дежурството, не се оборват от писмените доказателства, от които се установява редовната, нормативно установена продължителност на смените /12 и 24 часа/, но не и реалната такава /12,45 часа и 24,45 часа/. Именно защото реалната продължителност на смяната надвишава с 45 мин. редовно установената такава, е налице полагане на извънреден труд от ищеца, който следва да бъде компенсиран от работодателя по законоустановения начин. 

Във връзка с възраженията спрямо изготвената експертиза и твърденето за нейната хипотетичност, следва да се посочи, че при определяне продължителността на дежурствата /реално 12,45 часа и 24,45 часа/ вещото лице се е позовала на събраните и както бе посочено, кредитирани от съда, свидетелски показания, от които именно се установява реалната продължителност на работното време на ищеца, т.е. на конкретни обстоятелства, а не е определил тази продължителност произволно. По отношение на графиците се е позовала на представените му при ответника документи, както и съобщеното му за установения ред и начин за полагането на дежурствата от ръководителя на отдел Кадри при ответника.

Ако органът по назначаването не осигури на съответния служител, за когото е възникнало право на допълнителен отпуск, възможността да ползва такъв до прекратяването, от датата на прекратяването за този служител възниква право на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск.

От заключението на назначената и изслушана пред първоинстанционния съд съдебно-счетоводна експертиза, кредитирана и от настоящия състав, се установява размера на положения от ищеца през процесния период /м.януари 2003г. – 30.06.2014г./ извънреден труд, като е определено и превишаването на нормативно установените 50 часа на тримесечие. Размерът на дължимото обезщетение, правилно определено на база възнаграждението през последния месец и възлиза на сумата от 3634,11лв.

Във връзка с възраженията на въззивника за неправилно определяне на положения от ищеца извънреден труд, поради неправилно прилагане на коефициент за преобразуване на нощните часове в дневни, съдът намира същото за неоснователно. Спазвайки нормативно установените правила, правилно вещото лице е отчело тежестта на положения от ищеца нощен труд, като е редуцирал същия с установения коефициент /8:7=1,143/, което правило се прилага при изчисляване на отработените часове, за да може да се определи и положения извънреден труд на база отработените часове, но не е налице остойностяване на нощния труд.

Следва да се отбележи, че в приложимите закони – ЗМВР от 1997г. /отм./ и в ЗМВР от 2006г. /отм./ липсва изрична регламентация на продължителността на нощното работно време. Съдът намира, че по отношение на нощния труд, с оглед неговата тежест и специфика, следва по аналогия да се приложат разпоредбите на трудовото законодателство и в частност чл. 9 ал. 2 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, която гласи, че при сумирано изчисляване на работното време, нощните часове се превръщат в дневни с коефициент, равен на отношението между нормалната продължителност на дневното и нощното работно време, или коефициент 1,143. В противен случай би се поставил държавния служител в МВР в неравностойно положение спрямо работниците по трудови правоотношения, чиито правоотношения се регулират от КТ. Трудовото законодателство дава право на работещите да получат от една страна завишено почасово заплащане за нощния си труд, а от друга задължава работодателите да преизчисляват нощните часове в дневни и така да съобразяват продължителността на работния ден. Когато последната е надвишена се касае за положен извънреден труд, който следва да бъде компенсиран.

С оглед изложеното, съдът намира главния иск за основателен и доказан в пълен размер /след изменението на исковата претенция/.

С оглед основателността на главния иск, основателна е и акцесорната претенция за заплащане на обезщетение за забава върху главницата, като съобразно периода /началния период е доста след прекратяване на служебното правоотношение с ищеца и настъпване на изискуемостта на обезщетението за неизползван платен годишен отпуск/, същият е основателен в пълния претендиран размер, видно от заключението на вещото лице.

С оглед изложеното, решението на СлРС е правилно и законосъобразно и следва да се потвърди.

Правилно районният съд е присъдил на ищеца направените от него разноски на основание чл.78, ал.1 от ГПК и е осъдил ответната дирекция да заплати в полза на съдебната власт по сметка на съда съответната държавна такса и разноски за вещо лице.

Първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено и в тази му част /разноските/.

Във връзка с направеното с въззивната жалба искане за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение с оглед частта от вземането, за което пред районния съд има отказ от иск, следва да се посочи, че такова искане е следвало да се отправи пред първоинстанционния съд, който е и компетентен да присъди в този случай такова. Искането не може да се заяви за първи път пред въззивната инстанция, която не е компетентна да се произнесе по него като замести първоинстанционния съд, от който такова произнасяне не е искано.

С оглед изхода на спора по въззивната жалба и нейната неоснователност, въззивникът ГДПБЗН следва да понесе своите разноски така, както ги е направил и да заплати на въззиваемия направените от него във въззивното производство разноски за заплатено адвокатско възнаграждение. В тази насока процесуалният представител на въззивника е направил възражение за прекомерност по чл.78, ал.5 от ГПК, което съдът намира за неоснователно. Съгласно вида, характера и цената на исковите претенции, предмет на въззивното производство, като съобрази фактическата и правна сложност на делото, съдът намира, че уговореното и заплатено на пълномощника на въззиваемия адвокатско възнаграждение в размер на 800лв. не е прекомерно.

Ръководен от гореизложеното, съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА изцяло първоинстанционно Решение №1145 от 25.10.2019г., постановено по гр.д. №6438/2018г. по описа на Сливенски районен съд, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ОСЪЖДА Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението” ЕИК 129010164, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“Пиротска“ №171А да заплати на М.Д.К. с ЕГН ********** *** сумата от 800лв., представляваща направени пред въззивната инстанция разноски.

 

 

Решението е окончателно.

 

 

 

                                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

 

                                                                 ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

 

 

                                                                                       2.