ОПРЕДЕЛЕНИЕ №

гр. Сливен, 28.04.2010 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

            Сливенският окръжен съд, гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми април 2010 г. в състав:

                                                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ:  МАРГАРИТА ДРУМЕВА

                                                                                  ЧЛЕНОВЕ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

                                                                                                          МИРА МИРЧЕВА

разгледа докладваното от младши съдия Мирчева гр. дело № 203 по описа на съда за 2010 г. и за да се произнесе, взе предвид:

            Производството е по реда на чл. 396 във връзка с чл. 274 – 278 от ГПК.

Постъпила е частна жалба от С.П.С. срещу определение № 836/10.03.2010 г. на Сливенския районен съд, с което е оставено без уважение искането му за допускане на обезпечение на иск за парично вземане, предявен от него срещу Д.З.Д. чрез налагане на възбрана върху идеални части от недвижим имот – 1/9 ид.част от поземлен имот в гр. Сливен с идентификатор 67338.550.9, с площ 461 кв.м., и по 1/6 ид.част от четири сгради, построени в него, с идентификатори 67338.550.9.1 със застроена площ 138 кв.м., 67338.550.9.2 със застроена площ 146 кв.м., 67338.550.9.3 със застроена площ 26 кв.м. и 67338.550.9.4 със застроена площ 115 кв.м. За да отхвърли искането, съдът е приел, че по делото липсват достатъчно данни, за да се установи на каква точно идеална част и от кои сгради е собственик ответницата.

В частната жалба се посочва, че определението е неправилно, тъй като са изпълнени общите условия за налагането на исканата обезпечителна мярка, а идентичността на имота, придобит през 1923 г. от наследодателите на ответницата, е установена по безспорен начин – дори отделните представени документи да съдържат празноти, тяхната обща преценка в съвкупност води до извода, че имотът, върху който се иска налагане на възбрана, е идентичен с притежавания от ответницата. Твърди се освен това, че за разлика от изпълнителния процес, в обезпечителния безспорното установяване на собствеността не е абсолютна предпоставка за провеждането на производството, тъй като тук няма такава опасност от засягане на чужди права, а и съществуват способи за допълнителното гарантиране на тези права, най-малкото чрез определяне на гаранция.

Постъпил е отговор на частната жалба, в който се възразява, че районният съд правилно е мотивирал отказа си с липсата на доказателства за идентичността на имота, а освен това е неправилно схващането, че съществува разлика в предпоставките за възбрана в обезпечителния и в изпълнителния процес – уредбата на обезпечителния процес препраща към тази на изпълнителния. Сочи се и че имотът наистина не е собственост на ответницата и в подкрепа на това твърдение се представя препис от нотариален акт за продажба от 10.12.2009 г., с който ответницата Д.З.Д. е продала на своя брат В. Захариев Т. притежаваните от нея идеални части от поземления имот и от три от сградите в него.

Частната жалба е допустима, но неоснователна.

Представените по делото документи наистина позволяват да се направи обоснован извод, че поземлен имот с идентификатор 67338.550.9 съвпада с имота по нотариален акт № 267/22.12.1923 г., удостоверяващ право на собственост, придобито по давност и наследство от М., В., П. и Д. Д., първата от които е майка на останалите трима.

През 1959 г. собствениците са продали на Г.К. 1/3 идеална част от дворно място заедно с двуетажната жилищна сграда със застроена площ от 63 кв.м. в северозападната му част. Собствеността си те са удостоверили пред нотариуса с нотариален акт № 267 от 22.12.1923 г. През 1963 г. К. е продал етаж от придобитата от него сграда заедно с 1/6 ид. част от дворното място на М.П..

От представената скица, издадена през 2010 г. от Агенцията по кадастъра, се вижда, че в северозападната част на поземлен имот 67338.550.9 се намира сграда с идентификатор 67338.550.9.2 – двуетажна, със застроена площ 73 кв.м. В кадастралния регистър е отбелязано, че тази сграда е собственост на М.П. и Г.К., легитимиращи се с посочените нотариални актове от 1959 и 1963 г., които притежават и по 1/6 ид. част от дворното място, а 2/3 ид. части от дворното място и останалите три намиращи се в него сгради са собственост на В. В.ев Д.. В действителност Д. е притежавал тези имоти заедно със сестрите си и техните наследници, а към 2010 г. вече е бил починал.

В. и П. Д. не са оставили деца и преживели съпрузи и към момента единствени наследници на притежаваното от М., В., П. и Д. Д. са двете деца на Д. Д.а (Т.), едно от които е З.Т., починал през 2009 г. и оставил за наследници съпругата си М., дъщеря си Д. (ответницата по делото) и сина си В.. На 10.12.2009 г. М. Т. и Д.Д. са продали на В. Т. притежаваните от тях по 1/9 ид.част от поземлен имот 67338.550.9 и по 1/6 ид.част от сгради 67338.550.9.1, 67338.550.9.3 и 67338.550.9.4, като отново са се легитимирали като собственици пред нотариуса с нотариалния акт от 22.12.1923 г.

Всичко казано позволява с почти стопроцентова вероятност да се направи изводът, че дворното място с идентификатор 67338.550.9 е същото дворно място, предмет на нотариалния акт от 1923 г., от което впоследствие 1/3 идеална част е отчуждена в полза на Г.К., а сградата с идентификатор 67338.550.9.2 е придобитата от К. сграда. Незначителните разминавания в площта на сградите, отразена в различните документи, са нещо напълно обичайно. Няма съмнение, че кадастралните регистри поначало не са документ, с който се установява право на собственост и че несъответствия в тях не са изключени (такова несъответствие е налице и при отбелязването на В. Д. като собственик на 2/3 от имота, и то през 2010 г.), но при наличието на няколко документа със съответстващи си данни и при липсата на други, опровергаващи ги, и въобще на спор, идентичността на имотите и оттам – собствеността може да се счита за установена за целите на обезпечаването на иска.

Към момента обаче имотите, чиято възбрана се иска, не са собственост на Д.Д.. Установи се, че сграда 67338.550.9.2 от 1959 г. не принадлежи на наследодателите на Д., а наследените от нея части от останалите три сгради и дворното място тя е продала на своя брат през 2009 г. Възбрана върху имоти, които не са собственост на страната по иска, не може да се наложи.

По изложените съображения и на основание чл. 278 от ГПК съдът

ОПРЕДЕЛИ:

Оставя без уважение частната жалба на С.П.С. срещу опреде­ление № 836/10.03.2010 г. по гр. дело № 4770/2009 г. на Сливенския районен съд, с което не е допуснато обезпечение на иск, предявен срещу Д.З.Д..

Определението подлежи на касационно обжалване пред ВКС при условията на чл. 274, ал. 3 от ГПК в едноседмичен срок от връчването му.

 

 

   ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:   1.

                                               2.