ОПРЕДЕЛЕНИЕ  

                               

                                             гр.Сливен, 07.12.2011 г.

 

 

  СЛИВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, граждански отделение, в закрито съдебно заседание на седми декември две хиляди и единадесета година, в състав:

 

 

                                                            ПРЕДСЕДАТЕЛ: АТАНАС СЛАВОВ

                                                            ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ СВЕТИЕВА

                                                            МЛ.СЪДИЯ:СИЛВИЯ ХАЗЪРБАСАНОВА

 

 

като разгледа докладваното от мл.съдия Хазърбасанова въззивно частно гражданско дело № 534, по описа на съда за 2011 г., за да се признесе взе предвид следното:

 

 

  Производстово се развива по реда на чл.274, ал.1, т.2 от ГПК във вр. с чл.413, ал.2 от ГПК.

  Делото е образувано по подадена от заявителя в заповедното производство – „Уникредит Булбанк” АД, ЕИК 831919536, чрез процесуален представител по пълномощие – адв.Ж.Д., частна жалба срещу Разпореждане № 18950/24.10.2011 г., постановено по ч.гр.д. № 5807/2011 г. по описа на Районен съд гр.Сливен. С атакувания съдебен акт е отхвърлено заявление за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ  по чл.417 от ГПК, в частта относно претендирания адвокатски хонорар в размер на 284,63 лв. с аргумент, че не са били представени със заявлението доказателства, че такъв разход действително е бил направен, т.е. че възнаграждението е било заплатено на процесуалния представител.

   В частната жалба се прави оплакване за неправилност на обжалвания акт, като се твърди, че съгласно чл.36, ал.1 от Закона за адвокатурата адвокатът има право на възнаграждение за своя труд, а в ал.2 на същия текст е предвидено, че размерът на възнаграждението се определя в договор между адвоката и клиента. От друга страна жалбоподателят излага, че в чл.3.1.1 от Рамковия договор за събиране на вземанията на клиента е записано, че „Уникредит Булбанк” АД заплаща на „Иванови Д. – адвокатско дружество” фиксирано възнаграждение при всяко възлагане на действие по издаване на заповед за изпълнение  и изпълнителен лист, както и при получаването им , в размера на минимално възнаграждение съгласно Наредба № 1 от 2004 г. Друг аргумент изложен от жалбоподателя, е че като доказателство за действително направените разноски за адвокатско възнаграждение, предмет на настоящото производство, адвокатското дружество е издало данъчна фактура и опис приложение към нея, която сама по себе си съдържала всички реквизити на договора за правна помощ. Твърди, че е достатъчно съществуването на съгласие между договарящите страни, относно размера на договореното възнаграждение, а също така и предвид възможността по чл.37 от Закона за адвокатурата за снабдяване с изпълнителен лист по реда на заповедното производство, счита че по същество адвокатския хонорар представлява разноски по смисъла на чл.78 от ГПК, дори заплащането му да е отложено или поставено под условие

   Частният жалбоподател моли окръжният съд да отмени атакуваното Разпореждане и да постанови определение за издаване на исканата заповед за изпълнение и изпълнителен лист за сумата от 284,63 лв. представляваща уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение.

     Към жалбата е приложено извлечение от банкова сметка, ***, че направените разходи за адвокат са действително постъпили по сметката на адвокатското дружество.

     Насрещна страна по частната жалба в това производство не следва да се конституира предвид едностранния му характер, до уважаване на молбата за издаване на заповед за изпълнение.

    Съдът след като се запозна с депозираната жалба и материалите по делото, намира, че частната жалба е допустима – подадена е в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване акт.

            След като взе предвид направените в частната жалба олаквания и данните по делото, настоящият състав на СлОС намира за установено от фактическа страна следното:

              Производството по ч.гр.д. № 5807/2011 г. пред районният съд е било образувано по Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК подадено от „Уникредит Булбанк”, действащо чрез пълномощника си адв.Ж.Д.. Заявлението е придружено с фактура за платен адвокатски хонорар и опис към нея. Районният съд разгледал по същество направеното искане и с атакуваното пред настоящия съд Разпореждане е отказал да издаде заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист досежно претендирания адвокатски хонорар в размер на 284,63 лв., с аргументи изложени в мотивите на обжалавния акт. В Разпореждането районният съд  приел, че липсват доказателства, че адвокатския хонорар е бил заплатен от клиента и предвид изискването да се присъждат само действително направените разноски отказал издаването на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за тях.

        С оглед на приетото за установено от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

       Разпоредбите на чл. 413, ал. 2 и 418, ал. 4 ГПК сочат приложимост на правилата за разглеждане на частните жалби. Съответно чл. 279, чрез препращане към чл. 278, ал. 4, урежда съответно приложение на правилата на въззивното обжалване. В този смисъл за жалбоподателя е настъпила преклузията за посочване на нови факти  и доказателства по чл.266 от ГПК, поради което съдът намира за недопустимо да обсъжда доказателството приложено към частната жалба, тъй като страната е пропуснала възможността за представянето му в срок пред районния съд и липсва обосновка на обстоятелствата, които могат да доведат до допускането му от въззивния съд. Още повече се касае за обжалване на акт постановен по реда на заповедното производство, за което липсва процесуална възможност за оставяне без движение и даване на срок за представяне на нови доказателства.                 

        Съгласно чл.78 от ГПК страната, в чиято полза е решено делото, има право да търси разноски от другата страна. Правото да се търсят разноски намира правното си основание в чл.45 от ЗЗД, т.к. по съществото си разноските представляват вреди нанесени от неправомерно водене на делото. Именно поради това могат да се търсят само действително разходни суми, в противен случай би се стигнало до неоснователно обогатяване. Безспорно договореното и заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство представлява разноски по смисъла на чл.78 от ГПК  и именно от този текст следва изискването възнаграждението за един адвокат да е било заплатено от страната, в чиято полза съдът е отсъдил. Въпросът дали разноските са били действително извършени е конкретен и всяко дело предполага самостоятелна преценка въз основа на представените доказателства налице ли е условието да са заплатени. Трайно установената практика на ВКС по този въпрос е че на присъждане подлежат разноските, когато е налице условието на чл.78 от ГПК, т.е. да са били заплатени.

       В настоящия случай правилно районният съд  е извършил преценка на тези обстоятелства предвид наличните по делото доказателства за плащане на претендираното адвокатското възнаграждение. Приложеният към заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК документ - фактура издадена от адвокатското дружество за адвокатски хонорар в размер на 11 388,17 лв. и опис към нея, по съществото си не представлява доказателство, че тези разноски са били действително извършени от клиента на адвокатското дружество. От друга страна несъстоятелни са възраженията на жалбоподателя, че фактурата сама по себе си съдържа всички реквизити на договора за правна помощ и е достатъчно доказателство за действително направени разходи за адвокатска услуга. Пропускът на страната да обоснове документално претендираните от нея разноски не може да бъде саниран чрез представянето им  за пръв път пред въззивна инстанция.

      Напълно неоснователно и в пряко противоречие с чл.78, ал.1 от ГПК, в частната жалба се поддържа, че предпоставка за присъждане на разноските по делото, била такива да са договорени, а не да са направени – реално заплатени. Възприемането на това становище би означавало в полза на страната по делото да се присъждат разноски, които тя може никога да не направи, чрез неизпълнение на договорното си задължение за заплащане на уговореното адвокатско възнаграждение. При посочената изрична формулировка на чл.78, ал.1 от ГПК, възражението поддържано в частната жалба не се подкрепя и от доводите основани на разпоредбата изтъкната от жалбоподателя – чл.37 от Закона за адвокатурата, която дава възможност за снабдяване с изпълнителен лист по реда на заповедното производство за неизплатени адвокатски възнаграждения.

     С оглед на гореизложеното настоящият състав намира, че районният съд правилно е процедирал във връзка с преценката си дали подлежат на присъждане претендираните разноски предвид представените от заявителя по делото доказателства.

                Водим от горното и на основание чл.278 от ГПК, съдът

 

 

 

 

                                   ОПРЕДЕЛИ:

 

 

 

 

              ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба на „Уникредит Булбанк” АД, ЕИК 831919536 против Разпореждане № 18950/24.10.2011 г., постановено по ч.гр.д. № 5807/2011 г. по описа на Районен съд гр.Сливен, като НЕОСНОВАТЕЛНА.

              ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане № 18950/19.10.2011 г., постановено по ч.гр.д. № 5807/2011 г. по описа на Районен съд гр.Сливен.

             Определението подлежи на обжалване с частна жалба в едноседмичен срок от съобщаването му на страната пред ВКС на РБ при наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 от ГПК.

     Препис от настоящото определение ДА СЕ ИЗПРАТИ на страните.

                                                               

 

 

 

 

                                                                            ПРЕДСЕДАТЕЛ: 

                                                                           

 

                                                                                     ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                                                                                                          2.